Знаеше, че са там и сега. В този момент, когато слънцето едва е целунало хоризонта, вече разпъват шарените кърпи и разбъркват картите. Правят го всяка сутрин от май до септември повече от трийсет години. Морският бриз полюшва кораба на спомените чу. Как му се иска да хвърли котва и да остане завинаги там!

Загуби баща си малко преди да се обръсне за първи път. Отиде да прави академична кариера в Америка и забрави да се върне. Майка му запълни липсата на мъжка ръка вкъщи с женска проницателност – продаде имотите им в центъра и се преместиха в П. Когато порасна достатъчно, дойде неговия ред да се погрижи за нея. Връзката им си остана топла и без оная показност, която хората обикновено свързват със синовната обич. Обичаше живота си и когато в него се появи едно момиче, сякаш слънцето изгря и завинаги остана в душата му.

„Дали са намерили четвърти?” – мислеше Стоян докато наближаваше дюната. Избраха си това местенце заради настояването на Венко да имат „защитена от ветровете територия”. Той си беше малко особен – поставяше мишени и стреляше – винаги в десятката. По-късно записа военно училище и стана рейнджър. Последно се чу за него, че се върнал от Афганистан и най-после купил апартамента, в който живееше под наем.

Радо Скицата беше съвсем друга картинка. Нямаше я в никой учебник. Обичаше да скицира, най-вече с молив - от лица на старци, до модели на бански костюми. Навремето разпъваше статива и оставяше хората, минаващи край нас да благоговеят пред тайнството на рисуването, което си мислеха, че се случва пред очите им. А ние плющяхме картите, карахме се люто и псувахме късмета си, което плажуващите явно вземаха за творчески спорове. Радо превърна детската си мечта в смисъл на живота си. Завърши Художествената и през лятото рисуваше портрети на курортистите, а през зимата – пейзажи. Наскоро му се родило момиченце, чиито колики така го разстройвали, че спирал да рисува с дни. Още едно доказателство, че животът понякога се превръща в мащеха за изкуството.

Пацо Гларуса си остана същия бохем, какъвто го помнеше. На снимките в ръцете му бяха поне три момичета наведнъж и първи усети вятъра на промяната. Преживяваше от разни далавери на пристанището, както доста хора тук. Купи си един от първите джипове и продължаваше да я кара винаги на косъм от истината. Някои го уважаваха, други – не чак толкова, но на него не му пукаше от нищо, освен, че от толкова жени никоя не остана с него. „Е, пълно щастие няма, пичове” –казваше всеки път, когато се събираха да се почерпят. От важните неща в живота беше пропуснал само няколко…

„Хайде, бе, Тоньо, откога те чакаме!” Приятелите му го наобикалят като врабци –залък хляб. „Сълзи ли премрежват очите им?”… Не, мъжете не плачат… Ама какви мъже, моля ви се, сложете си очилата, госпожо, не виждате ли, това са четири осемнайсетгодишни момчета, които играят карти на бургаския плаж?