МЪЖЪТ НА ПАРАШКЕВОВА
Щом се пенсионирах, и извадих списъка с нещата, които си бях набелязал да върша след приключване на четиридесетгодишния ми счетоводителски стаж. От тия цифри животът ми беше омръзнал. Заспя нощем, цифри на талази ме заливат. Гушна жената да не циври,че никакъв ме няма, пак цифри. Дето се вика, и в тоалетната смятах, хеле пък като имаше приключване!!! Месечно, тримесечно, полугодие, годишно. Е, как не се ограничиха с нещо по-семпло, не знам - така било! Че кой го казва? То, ако питаха мен... ама не ме питаха и затова си останах зад едно бюро цели четиридесет години. Никак не напреднах в кариерата. Държаха ме на работа за хатър на жената, че тя пък беше голяма клечка. Аз, мъж на жената! Като говореха за мен, винаги питаха, а, тоя ли, на Парашкевова мъжът! Тоя, тоя съсках на ум.
Та, щом се пенсионирах, и реших да отхвърлям набелязаните задачи. Като първо си бях наумил да напиша нещо! Може да не е епохално, да не влезе в класиката, ама да напиша. Така ми напираха през всичките години разни думи, та чак в рими ги подреждах. Затова първо се захванах с поезията. И нали ми напираше отвътре, за седмица написах сума ми ти стихове. Възпях Балкана, морето, чучулигата, треви и пасбища, крави, кози и говеда, ама да не изброявам, защото не остана нищо невъзпято. Музата така ме тресеше, че след въпросния месец минах на епиграми. Нямах равен, ей! Изкритикувах всичко, което виждаха очите и чуваха ушите ми. После дойдоха ред и на разказите. Писах за селото, за махалата, колегите описах, разказах за мръсничките им тайни, ама под други имена. Написах и един разказ, в който извършвам убийство. Винаги съм мечтал да видя сметката на главния счетоводител, който никога не ме нарече по име, а все с неговото „ Дай там, на тоя михлюзин, мъжа на Парашкевова, да свърши това и това, ако изобщо може нещо да свърши!” И как да работиш при това поощрение? Затова написах разказ, в който онеправдан счетоводител мъчи садистично своя шеф и накрая го връзва за бюрото със сметки да изгние във вечни мъки. Няма повече да описвам сюжетите, че не са един и два. Когато накрая реших да се порадвам на плода на моя труд, ми мина през ум, че мога да издам книга. Като не успях в счетоводството, да направя име като писател. Сетих се за един съученик, който се занимаваше навремето с печатарство и без да се помайвам, го намерих. Така и така, викам му, писател станах, написах сума ми ти работи. Ако можеш, дай да издадем една книга. Добре, ухили се веднага той и почна да реди едни сметки, ум да ти зайде. А, бе аланкоолу, аз съм пенсионер, откъде да ти извадя 1000 лева за книга? Дай нещо за 200-300 лева да измислим, важното е да вляза в играта. Да развея аз книгата, па ела да гледаш как ще се навървят читатели. Онзи се ухили под мустак и вика, за тия пари ще докараме книжле около 30-40 страници и малък тираж. Какво да се прави, седнах да подбирам най-хубавото. А то, всичко хубаво, от какво да се лишиш. Затворих очи и на посоки избрах няколко листа. Така в книжлето се наместиха пет разказа, десет стихотворение и още толкова епиграми.
Когато видях плода на моя творчески труд, идеше ми да скоча с бънджи и да крещя, че вече съм писател. Вместо това, отидох на село. Кметт ми беше приятел и щеше да оцени това върховно постижение. Още като го видях, и забодох корицата на книгата под носа му. Писател, писател станах, думам му, и вече ще описвам всичко в книги. Това е първата. Кметът ахна, после взе да ихка и накрая се разхълца. Голяма чест е, вика, че от наше село писател излезе. Щото докторя има, даскали цял кош, инженери с лопата да ги ринеш, ама писател си нямахме. Тупа ме по рамото, целува ме и дори почна на вие да ми говори. От уважение! Вика кметът, сега, като си такъв прочут, може други важни гости да водиш тук. Те ще видят селската ни хубост и ще си купят къщи да творят, ще се прочуе селото. Ама, вика кметът, и теб няма да оставим. Ще те направим почетен селянин или гражданин! Да се знае, че си на почит и си роден тук! И навсякъде да го казваш, заръчва той и продължава да ме кандърдисва и с разни отличия. Пари нямаме, обяснява, за почетността де, ама ще се отсрамим с един петел и туба вино. Петела ще заколиш и жена ти ще го наготви с кисело зеле, а виното ще пиеш за вдъхновение. И да доведеш цяла тубма писатели, моли той и отново ме тупа по гърба, ама някак си по-нежно, по-прибрано. Зер, вече бях почетен селянин или гражданин, не може такъв човек да се бъхти по гърба така, като че сме равни.
Прибрах се в града с навирен перчем, нося петела и го тупнах на жената. Готви, думам ù, и да знаеш, че вече не съм смотания пенсионер и мъжът на Парашкевова, а писател и почетен селянин и гражданин на Горно Петльово, селото ми де! Оная се кокори! Кокори се, кокори, мисля си, ама като почна да пиша книги в несвяст, има да отпъждаш от вратата почитателите, наредили се за автограф. Щото вече бях решил да пиша криминалета, че повече се харчат.
Като почетен гражданин и селянин на Горно Петльово станах и по-отговорен към почитащите ме хора. Трябваше да се запозная с тукашните писатели и съвсем логично отпраших към библиотеката. Така и така, разправям на една библиотекарка, аз съм писател и за доказателство вадя книжлето. А, разгеле, зарадва се онази, като че само мен е чакала. Точно сега се прави преглед на годишната продукция на местните писатели. Дайте книга, кани ме тя, да ви включим! Че що не, радвам се вътрешно, да ме включат, да се знае кой съм аз! След месец ще е представянето на доклада, уточнява библиотекарката, не забравяйте да дойдете.
Как мина този месец, аз си знам. Жената, дето толкова много ми се кокорчеше, че била важна, беше направо срината със земята. Отвори уста нещо да каже, а аз я прекъсвам – млък, че в главата ми се ражда идея! Подканя ме да изхвърля боклука, само дето не ометох с нея пода. Бе жено проста, аз съм писател, на рамото ми муза има, а ти – боклук! Само ще прислужваш и ще пазиш тишина, на пръсти ще ходиш и музика на Шуберт искам! Или на друг класик, да ми гали ухото, да ме вдъхновява и поощрява. Вместо това проклетата жена ми правеше знаци с ръката, с което искаше да каже, че съм превъртял. Едно мижаво книжле от 35 страници, прикопчано с телбод и вече писател! Завиждаше, проклетницата, ама да завижда! Мен ще ме има в годишния отчет на местното писателско дружество.
С такива мили сценки мина месецът, през който очаквах въпросното събрание. Когато дойде лелеяният ден, бях пръв в залата. Изтъпаних се на първия ред, баш в центъра! Докладчикът беше някакъв спаружен мъж, но с очила и тънка като на мишок опашка. Блед, изпит, живи мощи! Обаче писател! Десет книги издал. Чакай да видиш, мисля си аз, за година време ще те мина! Криминалета, епиграми, поезия, разкази, романи, всичко ще пиша и сън няма да спя, ама всичките ви ще мина! Ако ще моята скочубра и да ме изгони, няма да се дам. Чете слаботелесния и само хвали. Тоя пишел като Чехов, онзи бил втори Йовков. Трети се родеел с Хемингуей, четвърти бил оживял Достоевски. От тридесетте представени автора нямаше нито един обикновен писател. Изобщо не подозирах, че градът ни е населен с толкова гениални хора! Защото слаботелесния за всеки спомена, че носел зърно от еди чия си гениалност. Чудех се мен с кого ли ще сравни, мижах от удоволствие и прехвърлях в ума си всички автори, които бях учил в гимназията. Не бяха останали кой знае колко в паметта ми, затова се спрях на Елин Пелин. С него ще ме сравни, и не зърно, а цяла кофа от неговата гениалност ще съм загребал. И знаете ли какво се случи? Когато спомена моето име, слаботелесният драскач, мръсникът му с мръсник и долен подмазвач, само каза: ”Тази година има и една дебютна книга на мла..., ах пардон, не е толкова млад, на пенсионирания счетоводител Станой Парашкевов, съпругът на госпожа Парашкевова! Да му е честита първата книга!” и взе да ръкопляска. След него още двама трима размърдаха длани, но бурни овации нямаше. Сигурно очакват, че това ще ме стресне, ще ме откаже от писателското поприще? О, не ме познават! Ще пиша, та пушек ще се вдига и ни Парашкевова ще ми попречи, ни кратката рецензия. За да докажа, че мнението им не струва пукната пара, изпърдях се като моторна резачка и напуснах залата! Класици, Хемингуеевци! Ще видят те кой е мъжът на Парашкевова!
Латинка Минкова
© Латинка Минкова Все права защищены