Ще седим на брега и аз ще ям от твоята ябълка, защото ще ме мързи да стана и да взема още една или може би ще се страхувам, че ставайки, би могло  да се пропука съвършенството на възцарилата се, няма красота. Ще мълчим и това щe е достатъчно. Шумът на разбиващите се в краката ни вълни ще е заел мястото на недоизказаните думи, премерените жестове и сподавените сълзи. Единствено старият фар ще осветява от време навреме потъналите ни в размисли души. Лунната пътека ще ни сочи накъде да вървим, но този път не е нашият. Звездите ще са застинали в очакване - винаги неми свидетели. Достатъчно ще бъде   крясъците на сънените чайки да ми напомнят, че не всичко е тишина и че не съм забравила да говоря.   Пясъкът ще е все още топъл като неизстиналото ми сърце, но не и горещ. И твоят пясък не е горещ, нали?!... Нали е въпрос на време, както всичко останало на този свят. Съдба...

   Бих изяла още много ябълки, стига само този миг да бъде вечен. Бих се заблуждавала още дълго време, стига само да бъда до теб и да си мисля, че чувам туптенето на сърцето ти. Бих си въобразявала, че Бог е създал този рай за мен, стига само да се чувствам специална. Но не бих могла да бъда твоя сянка и да те следвам навсякъде, от страх, че може да избягаш и да не се върнеш никога повече. Не може да задържиш никого насила. Върви! Не всичко е само страх и самота. Животът е стремеж да откриеш сродната душа, също както нощната пеперуда се стреми към светлината, независимо от това, че тя е пагубна за нея. Пагубно е и мълчанието, което е седнало на брега между нас и поглежда ту към единия, ту към другия, в очакване да стане нещо по-различно.

   Чуден свят. Едни мълчат, защото няма какво повече да си кажат, други мълчат, защото се страхуват да проговорят, трети говорят непрекъснато, страхувайки се именно от мълчанието. Дали ще намерим сили да прескочим това мълчание и дали ще седим плътно един до друг, за да не му позволяваме никога повече да седи между нас, там, на брега, знае само нечие сърце, но не знам дали е твоето или моето. Знаят го и очите, но не искам да поглеждам в твоите, от страх, че няма да разчета правилно отговора или че ще видя нещо, което няма да ми хареса. Ще се оправдая с тъмнината, там, на брега... А в сърцето?!... там и без това никой не може да погледне...

   Ще си събуя и без това мокрите кецове и ще нагазя в студената вода, надявайки се, че тя поне е  жива и може да усеща. Да, тя винаги може да почувства кой се колебае да нагази в нейните води и докъде може да стигне, кой се отказва при първите трудности и кой не се страхува да продължи да плува срещу вълните. Завиждам ù. Де да можех и аз като нея да усетя кой не се страхува с мен да гази в дълбоките води.

   Ще дочакаме утрото, ще споделяме тишината, ще мразим спомените, карали ни да се чувстваме нелепо. Ще се  страхувам  да се изправя, сякаш това може да е последното нещо, което ще направя в твое присъствие. Ще се страхувам  да отстраня полепналия по тялото си пясък, сякаш ще  премахна и последния образ, който се запечатал в съзнанието ми.

   Слънцето бавно ще изгрява. За първи път ще го видя в твоите очи. Ще вървим ли?!...