Ще седим на брега и аз ще ям от твоята ябълка, защото ще ме мързи да стана и да взема още една или може би ще се страхувам, че ставайки, би могло да се пропука съвършенството на възцарилата се, няма красота. Ще мълчим и това щe е достатъчно. Шумът на разбиващите се в краката ни вълни ще е заел мястото на недоизказаните думи, премерените жестове и сподавените сълзи. Единствено старият фар ще осветява от време навреме потъналите ни в размисли души. Лунната пътека ще ни сочи накъде да вървим, но този път не е нашият. Звездите ще са застинали в очакване - винаги неми свидетели. Достатъчно ще бъде крясъците на сънените чайки да ми напомнят, че не всичко е тишина и че не съм забравила да говоря. Пясъкът ще е все още топъл като неизстиналото ми сърце, но не и горещ. И твоят пясък не е горещ, нали?!... Нали е въпрос на време, както всичко останало на този свят. Съдба...
Бих изяла още много ябълки, стига само този миг да бъде вечен. Бих се заблуждавала още дълго време, стига само да бъда до теб ...