„И все ме питат къде съм аз.
Ще ми се да съм в Бургас…“
- Митко Таралежков

          Драги човече, който четеш този текст, ако очакваш в следващите редове да ти бъде обяснявано подробно колко красиво е морето, колко величествени са улиците, какво райско кътче е Бургас през лятото или пък колко точно известни хора са родени и израснали тук, опасявам се, че може да останеш крайно разочарован. Аз ще ти разкажа един най-обикновен бургаски ден, един най-обикновен есенен бургаски ден, а именно деня на 13-ти ноември.
          Противно на всеобщото мнение, понякога бягането от училище може да е нещо хубаво и изключително забавно. Какво може да е по-вълнуващо от цял ден, в който не принадлежиш никъде, когато никой не знае къде си и имаш цял ден за приключенстване из мъгливо жълтия Бургас.
          Обедно време е. Главната улица е сравнително пуста, което не е особено странно, понеже е делничен ден. Леката мъгла и щипещият кожата студ пораждат чувство на меланхолия. Но от онази, хубавата меланхолия, която ти позволява да видиш истински колко красиво е всичко около теб, да почувстваш аурата, излъчвана от всяко дърво, всеки камък, всяка душа, разхождала се някога по тези улици.
          Аз и спътницата ми продължаваме малкото си пътешествие в морската градина. А тя е… жълта. За мен е тъжно, че толкова хора пренебрегват чара на есенния Бургас. Изписани са десетки стихотворения, посветени на морето, но нито едно за Бургас през есента. Лично за мен през това време в годината той е много по-живописен, отколкото когато и да било. А точно в този конкретен ден си мисля как всичко, олицетворяващо есенната идилия, е решило да се концентрира точно тук.
          Сядаме на пейка. Известно време стоим мълчаливо и попиваме от атмосферата. Трудно може да се види асфалта под пъстрия килим, който с всеки миг става все по-плътен заради постоянно сипещите се, подобно на дъжд, листа. Няколко групи деца се гонят и създават приятен, галещ ухото шум. А тя… тя е на не повече от тридесет сантиметра от мен, кръстосала крака, гледаща въпросната картина – изкарана сякаш от някой банално красив филм, и присъствието ѝ по един перфектен начин допълва цялата обстановка. Радвам се, че точно тя, а не някой друг е с мен в този момент.
          Следващата дестинация е плажът. Вятърът е силен, но студът не достига до нас. Душите ни са стоплени от красотата на момента и вече преполовената бутилка евтино вино. Тя взима пръчка и започва да рисува нещо по пясъка.
          – Няма ли да ми помогнеш? – пита ме.
          Без да се замислям особено, и аз взимам пръчка и започваме да рисуваме заедно един… ъм… гигантски фалос.
          Не смятам да описвам морето. Слабо вероятно е да го направя по-добре от многото други рисували този пейзаж преди мен. Искам да опиша хоризонта или по-конкретно – липсата му. Гледайки право напред, единственото, за което мога да мисля, е безкраят. Точката, в която губиш представа къде свършва морето и започва небето, където човешкото се слива с божественото.
          Спирам да слушам и да мисля. И тогава усещам, че съм у дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. Сълзите са от извор, сълзите са сладки. Прегръщам я и присядаме на пясъка. Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени бургазлии, гласовете на всички незавърнали се. Усещам влажния пясък под себе си. В този момент се чувствам истински щастлив.
          Няколко часа по-късно се разхождам из улиците на града, вече сам. Отпивам поредната глътка от бутилката вино. Съзнанието ми е каша. Не съм сигурен какво точно се е случило преди по-малко от десет минути. Какво точно съм направил? Нужно ли е изобщо? Единствената ясно очертана мисъл в замаяната ми (не само от виното) глава е удовлетворение. Удовлетворение от факта, че няма да прекарам следващите часове в чудения какво би било, ако… 

          Този път знаех.