10 июн. 2010 г., 00:30
5 мин за четене
Навярно отдавна е минало полунощ. Тази лампа, толкова силна и без абажур, ме дразни. Но няма как да я изгася, нито да я избегна. Не трябва да се движа. А може би вече и не мога.
Сами сме, двете: лампата и аз, забравени... През деня: кръвно, пулс, хемоглобин - на всеки 30 минути, но лекарят от нощната смяна се скара на сестрата, че продължава да ги следи. Спешният случай вече не съм била аз, а Калина. Трябваше да я оперират, едва събраха екип. Още са в залата, но като приключат, няма да я върнат в интензивното при мен, а ще я откарат в реанимацията. Не очаквам друго, освен посещения на близките. Най-рано утре. Ако има утре и за мен.
Колко внезапно попаднах в тази стая... И колко бързо след това си дадох сметка, че тя е моето настояще... Всички места, които бях посещавала или където бях живяла, всички хора, които са ми били близки, и другите, изведнъж се оказаха мое минало. Целият свят е зад мен и без мен, за часове или завинаги...
Тази сутрин, всъщност... вчера... Тръгнах за работа, защ ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация