На доктора, с любов

 Навярно отдавна е минало полунощ. Тази лампа, толкова силна и без абажур, ме дразни. Но няма как да я  изгася, нито да я избегна. Не трябва да се движа. А може би вече и не мога.

Сами сме, двете: лампата и аз, забравени... През деня: кръвно, пулс,  хемоглобин - на  всеки 30 минути, но лекарят от нощната смяна  се скара на сестрата, че продължава да ги следи. Спешният случай вече  не съм била аз, а Калина. Трябваше да я оперират,  едва събраха екип. Още са в залата, но като приключат, няма да я върнат в интензивното при мен, а ще я откарат в реанимацията. Не  очаквам  друго, освен посещения на близките. Най-рано утре. Ако има утре и за мен.

Колко внезапно попаднах в тази стая... И колко бързо след това си дадох сметка, че тя е моето настояще... Всички  места,  които бях посещавала или където бях живяла, всички хора, които са ми били близки, и другите, изведнъж се оказаха мое минало. Целият свят е зад мен и без мен, за часове или завинаги... 

Тази сутрин, всъщност... вчера... Тръгнах за работа, защото бе седем и трийсет, а   в осем трябваше да съм там, независимо от  болката. Чак когато усетих, че не мога  да си изправям  главата и  залитам встрани, се изплаших да не се почувствам  пак толкова зле, колкото в събота, когато мислех, че умирам.  Излязох до аптеката: да ми премерят кръвното и да ми дадат съответните  хапчета. Ядосах се много, че е затворена, пък то да  било за добро. Ако беше отворена,  да съм паднала някъде, без да знам от какво. Така бях принудена да отида до моя личен лекар, който реши, че съм много бледа, настоя  да ми направят "цито", зададе достатъчно въпроси, та ме върна чак в годините на гимназията,  до осемнадесетия ми рожден ден, когато на рентген ми откриха  язва на дванадесетопръстника...

След по-малко от час аз вече пътувах с такси от Втора градска към Окръжна, с лист за постъпване в болница с предполагаема диагноза кръвоизлив от язва. Не знам защо с такси, докторът го  беше извикал, а както се оказа после – и платил. Дали не е имало линейка, или за да не ме изплаши? Беше ми се предоверил  обаче. Таксито спря на входа на хирургията, а аз тръгнах към нас – да си взема сама нещата. Ами на 50 метра сме от болницата. Приготвях си багажа на почивки: лягах за малко, после  ставах, прибавях нещо, пак лягах... А когато най-сетне бях отново на входа на хирургичното отделение, се влачех и молех: дано не е заключена вратата, дано има персонал в коридора, дано се сетят, че съм за приемане и не ми задават много въпроси. Но това, което се случи... Лекар, сестри и санитарки се спуснаха към мене, взеха ми багажа, подхванаха ме от двете страни. И направо в стаята на интензивното, на леглото,  което те оправиха с донесените от мен чаршафи. Съблякоха ме, облякоха ми  пижамата, казаха да не мърдам.  Чудеха се как съм могла да дойда с такси,  не посмях да им кажа, че в същност идвам пеш. Заради обаждането на доктор Кръстев ли бе това посрещане, или заради  вида ми: ”по-бяла от чаршафите”?

 После дежурният лекар ми дойде на крака. Той нареди да ми следят кръвното, пулса и хемоглобина. Казаха, че е абсолютно необходимо да ми направят фибро-гастро-скопия, за да се потвърди диагнозата кръвоизлив от язва, но... че няма да ми правят, тъй като апаратурата е повредена... А ако трябва да ме оперират? Днес късметът ми бе в Калина или по точно в дъщеря ù, тя ми донесе лекарствата... Боже мой, влизаш в  интензивното, но животоспасяващите лекарства за теб са в аптеката и не е достатъчно да ги платиш, трябва да ти ги донесе някой. Но ето, че сега докторите не стигат и си ги делим с нея, а с тях и шанса за живот.

Кръвоизливът бил спрял... След като една язва може да прокърви след 29 години, защо да не може – за втори път - след още няколко дни?

Вече си представям: моите малки лични територии – на работното ми място и у нас, и как други хора...

И улиците – съвсем същите, само дето аз вече няма да ги виждам...

И всичко толкова внезапно...

Дъщеря ми е в София, в юнска сесия, не исках да я тревожа. Майка ми излъгах, че ще ми махат полип, Цветан - че не е нищо спешно, да не пътува по нощите...

Доктор Кръстев идва днес... Той направи и невъзможното...

Но утре другите ще си измият ръцете с неработещата апаратура...

 Изведнъж един силен женски глас раздра тишината:  "Дайте кръв! Изпускаме жената!..." 

„Някоя   жена е много зле - казах си, - а аз съм захленчила.”

Ужасен шум от влачене на желязо върху мозайката в коридора, все по-силен, все по-близко. Вратата се отваря, влиза млада медицинска сестра, влачейки стойка за система. "Хемоглобинът Ви  продължава да  пада,  ще правим кръвопреливане." Правят необходимото и ето, че  отново сме сами,  лампата  и аз. Две стойки от двете страни на леглото ми, две течности  във вените на двете ми ръце. Отляво - кръв,  прочитам си  групата:  буквата  е  А, но има и число - 1, и знак плюс. "А едно положителна"... Има и  имената на моя спасител! "Георги Георгиев"... Колко  на сто от българските мъже носят тези имена... Как ще зная на кого да благодаря... ако остана жива.
Тази банка е втората. А в дясната ми ръка се стича бавно някаква сол, тя пък трябва да тече 24 часа!!!

... Гола крушка на мястото на аплик! Право в очите ми!

И двете ми ръце са заети и обездвижени... от авокатите...

Главата ми е полуизправена върху тръбата на леглото, а под нея усещам  кърпата ми за лице. Извъртам с мъка главата си и събарям – със зъби – кърпата. И  пак със зъби закривам с нея очите си.

Вече мога да заспя.

Спокойна, че ще се събудя.