На доктора, с любов
Навярно отдавна е минало полунощ. Тази лампа, толкова силна и без абажур, ме дразни. Но няма как да я изгася, нито да я избегна. Не трябва да се движа. А може би вече и не мога.
Сами сме, двете: лампата и аз, забравени... През деня: кръвно, пулс, хемоглобин - на всеки 30 минути, но лекарят от нощната смяна се скара на сестрата, че продължава да ги следи. Спешният случай вече не съм била аз, а Калина. Трябваше да я оперират, едва събраха екип. Още са в залата, но като приключат, няма да я върнат в интензивното при мен, а ще я откарат в реанимацията. Не очаквам друго, освен посещения на близките. Най-рано утре. Ако има утре и за мен.
Колко внезапно попаднах в тази стая... И колко бързо след това си дадох сметка, че тя е моето настояще... Всички места, които бях посещавала или където бях живяла, всички хора, които са ми били близки, и другите, изведнъж се оказаха мое минало. Целият свят е зад мен и без мен, за часове или завинаги...
Тази сутрин, всъщност... вчера... Тръгнах за работа, защото бе седем и трийсет, а в осем трябваше да съм там, независимо от болката. Чак когато усетих, че не мога да си изправям главата и залитам встрани, се изплаших да не се почувствам пак толкова зле, колкото в събота, когато мислех, че умирам. Излязох до аптеката: да ми премерят кръвното и да ми дадат съответните хапчета. Ядосах се много, че е затворена, пък то да било за добро. Ако беше отворена, да съм паднала някъде, без да знам от какво. Така бях принудена да отида до моя личен лекар, който реши, че съм много бледа, настоя да ми направят "цито", зададе достатъчно въпроси, та ме върна чак в годините на гимназията, до осемнадесетия ми рожден ден, когато на рентген ми откриха язва на дванадесетопръстника...
След по-малко от час аз вече пътувах с такси от Втора градска към Окръжна, с лист за постъпване в болница с предполагаема диагноза кръвоизлив от язва. Не знам защо с такси, докторът го беше извикал, а както се оказа после – и платил. Дали не е имало линейка, или за да не ме изплаши? Беше ми се предоверил обаче. Таксито спря на входа на хирургията, а аз тръгнах към нас – да си взема сама нещата. Ами на 50 метра сме от болницата. Приготвях си багажа на почивки: лягах за малко, после ставах, прибавях нещо, пак лягах... А когато най-сетне бях отново на входа на хирургичното отделение, се влачех и молех: дано не е заключена вратата, дано има персонал в коридора, дано се сетят, че съм за приемане и не ми задават много въпроси. Но това, което се случи... Лекар, сестри и санитарки се спуснаха към мене, взеха ми багажа, подхванаха ме от двете страни. И направо в стаята на интензивното, на леглото, което те оправиха с донесените от мен чаршафи. Съблякоха ме, облякоха ми пижамата, казаха да не мърдам. Чудеха се как съм могла да дойда с такси, не посмях да им кажа, че в същност идвам пеш. Заради обаждането на доктор Кръстев ли бе това посрещане, или заради вида ми: ”по-бяла от чаршафите”?
После дежурният лекар ми дойде на крака. Той нареди да ми следят кръвното, пулса и хемоглобина. Казаха, че е абсолютно необходимо да ми направят фибро-гастро-скопия, за да се потвърди диагнозата кръвоизлив от язва, но... че няма да ми правят, тъй като апаратурата е повредена... А ако трябва да ме оперират? Днес късметът ми бе в Калина или по точно в дъщеря ù, тя ми донесе лекарствата... Боже мой, влизаш в интензивното, но животоспасяващите лекарства за теб са в аптеката и не е достатъчно да ги платиш, трябва да ти ги донесе някой. Но ето, че сега докторите не стигат и си ги делим с нея, а с тях и шанса за живот.
Кръвоизливът бил спрял... След като една язва може да прокърви след 29 години, защо да не може – за втори път - след още няколко дни?
Вече си представям: моите малки лични територии – на работното ми място и у нас, и как други хора...
И улиците – съвсем същите, само дето аз вече няма да ги виждам...
И всичко толкова внезапно...
Дъщеря ми е в София, в юнска сесия, не исках да я тревожа. Майка ми излъгах, че ще ми махат полип, Цветан - че не е нищо спешно, да не пътува по нощите...
Доктор Кръстев идва днес... Той направи и невъзможното...
Но утре другите ще си измият ръцете с неработещата апаратура...
Изведнъж един силен женски глас раздра тишината: "Дайте кръв! Изпускаме жената!..."
„Някоя жена е много зле - казах си, - а аз съм захленчила.”
Ужасен шум от влачене на желязо върху мозайката в коридора, все по-силен, все по-близко. Вратата се отваря, влиза млада медицинска сестра, влачейки стойка за система. "Хемоглобинът Ви продължава да пада, ще правим кръвопреливане." Правят необходимото и ето, че отново сме сами, лампата и аз. Две стойки от двете страни на леглото ми, две течности във вените на двете ми ръце. Отляво - кръв, прочитам си групата: буквата е А, но има и число - 1, и знак плюс. "А едно положителна"... Има и имената на моя спасител! "Георги Георгиев"... Колко на сто от българските мъже носят тези имена... Как ще зная на кого да благодаря... ако остана жива.
Тази банка е втората. А в дясната ми ръка се стича бавно някаква сол, тя пък трябва да тече 24 часа!!!
... Гола крушка на мястото на аплик! Право в очите ми!
И двете ми ръце са заети и обездвижени... от авокатите...
Главата ми е полуизправена върху тръбата на леглото, а под нея усещам кърпата ми за лице. Извъртам с мъка главата си и събарям – със зъби – кърпата. И пак със зъби закривам с нея очите си.
Вече мога да заспя.
Спокойна, че ще се събудя.
© Цонка Петрова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Като идем до оня свят и ако имаме късмет да се върнем от там - ставаме други - по-меки, по-добри, по- толерантни...Как само си го разказала! - на човек да му настръхне косата! Разказването ти е красиво и благородно, а разказаното - урок! Благодаря ти за тази споделеност!
-
Боби,след твоя прочит и коментар може би ще събера кураж да дам разказа на д-р Божидар Кръстев!
Светле,даваш ли си сметка колко много означава да усмихнеш един човек на днешно време,а ти разсмиваш стотици най-редовно,радвам се от сърце на успехите ти!Благодаря за щедрата усмивка!
Марина,трябва да пожелаем от сърце здраве на тия които се грижат за нашето здраве,от сърце,защото не им е лесно! -
Боже пази, настръхващо!!! Не бях го прочела, на всички лекари и медицински сестри пожелавам - здраве и усмивки!!!
-
Това е животът!!! Той е в твоя разказ, в коментарите на Виктор, на Боби.Нима целият ни живот не е една борба за оцеляване.
«Извъртам с мъка главата си и събарям – със зъби – кърпата. И пак със зъби закривам с нея очите си.
Вече мога да заспя.
Спокойна, че ще се събудя.»
Да оздравеем, да оцелеем. Работим на три места, далеч от домашния уют, да доставим радост, кой с кавото може. Докторът платил таксито, някой написал стих за любим човек...Друг написал коментар и така не се чувстваш сам и разбираш, че има смисъл...да се живее...до последния дъх, за себе си и за някой друг!!!
Яна, обещах и се върнах. -
Благодаря ви,Радко, Светлана, Вик!!!Снощи отварях епикризата...Било е 26 юни 2001 година, в 24:00 бях вече сама,четях кръвната група, имената, сестрата си беше отишла.
-
Животът ми така се стече, че "моите километрични камъни" се наричат...
болници. Затова малко понастръхвам, когато чета разказ за бели престилки.
Чудесна белетристика! Ала в твоята творба има и друга истина.
Която ще запазя за себе си!
С твое позволение...
Бъди !!! -
Ти ме разби на парченца. Аз не плача, аз рева...Сега, докато се събера да съм цяла...
Толкова е просто, хубавото го чакаш с години, мечтаеш, бориш се, нещо правиш. А лошото става за един миг. Тръгваш за работа и...
Ето затова се опитвам да кажа: ЦЕНЕТЕ МИГА!!! Радвайте се и на малките неща, защото...Наистина плача и не мога да продължа, но ще се върна. -
Пластично, образно, въздействащо! Поздравления!
-
Под всяка дума се подписвам, това се случи с мен!!!Понякога си мисля,че съм го забравила,защото не се научих да живея по-разумно.Но не съм измислила нито един от проблемите,които поставям,и за които си дадох ясна сметка именно в стаята,наречена интензивно отделение,която при нужда поемаше до 3 легла,но в която в първата нощ бях с една Възрастна жена,за която се грижеше съпругът и ,и която почина след нощ ,в която беше на кислородна маска.Само нея съм пропуснала,но нито аз можех да и помогна,нито тя - на мен.
-
Браво!Звучи като фантастика,но може би все още някъде системата работи.
-
!
Благодаря! -
Много земен и човешки разказ! Поздравявам те!
-
познато усещане, Цонка...чудесно си го описала...
сърдечно те прегръщам. -
Здравей Любо!Нямам проблем с усмивките!Раздавам щедро,и никога не свършват!
----
Благодаря ти Ангеле ,за всичко!След този случай обичам повече живота и своя живот,но не се научих да живея по-разумно!
-------
Много силни думи казваш,Весе!Аз мисля, че този разказ е най-стойностнaта и значимaта от всички мои публикувани тук творби, но 100 души си тръгнаха без да оставят дума.Не знам какво означава това, но спирам да публикувам поне за месец. -
Пишеш много силно !!!
Очаквам още !!!
Поздравления!!! -
!!!
Поздрав сърдечен!
Вяра от мен - и здраве! -
Който не то е изживял той не може да разбере..Поздрав и не се предавай ,напред с усмивка!!!
-
Добре дошла, Валентина!Благодаря ти за добрите думи !Приеми и ти моите най-сърдечни пожелания!
--------
Сърдечни поздрави и пожелания и за Роси и Ивон,благодаря ви,че отделяте време да ме четете !!!!За мен е чест!!!
------------------ Поздрави и за Марина и Петя и пожелания за всичко най-добро. -
Имаме още работа да вършим на белия свят, Цоне!
Поздрави! -
Сърдечни поздравления!!!
-
Разбира се ,че ще се събудиш!!!
Никога не губи Вяра и продължавай да се бориш за живота си!!!
В нас има толкова непонятни сили,които могат и когато мислим,че вече са свършили,да правят чудеса!!!
Желая ти здраве и много сили!!!
Поздрави!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
