IV

Нощта беше пред нея.

В града премигваше само нощното осветление, а воят на кучетата носеше усещането, че сякаш нещо апокалиптично се е случило.

Тегнеше гнилостен мирис на отминали грехове и на такива, които тепърва щяха да се случат.

Тя гледаше безизразното си отражение в огледалото, което в същото време подигравателно се беше вторачило в нея сочейки я с пръст и с насмешка, показвайки й, че коленете й ще останат вечно разбити, и че няма да има повече детски смях в очите.

(Кучката ликуваше).

- Александра.. - се чуваше в далечината.

Гледаше отражението си и това, което виждаше беше жена без минало, и без бъдеще. Такава, която палеше собствения си огън от скъпарските пури на богатите мъже, и жени, които си плащаха за нейната компания.

Само така си мислеше, обаче. Че разпалва в себе си нещо. Но така й беше по - лесно нощем (да слага маската на разкрепостената и лекомислена богиня на танца, изпълнена със сила, и липса на какъвто и да било страх), отколкото да се изправи пред себе си търсейки отговора на въпроса: „Какво правиш със себе си, подяволите?!”

- Какво правиш, подяволите, Макс?! - беше нещото, което я върна в действителността. - Още не си се приготвила, а вече те чакат!

- Ще чакат!

- Извинявайте, Ваше височество, че нарушихме спокойствието Ви, но Вашите верни слуги, които идват заради Вас, за да Ви правят поклони до земята, Ви очакват в балната зала!!

Макс се усмихна. Беше празна усмивка, но все пак усмивка. Обичаше сарказма на Саша.

Саша беше 74 годишен австриец. Имаше тъмни коси и много светли очи. Комбинация, която се срещаше изключително рядко.

Носеше черни кожени ботуши, тъмно кафяви панталони и сако, бяла риза, а върху сакото беше облякъл черен шлифер, който стигаше почти до земята.

Изглеждаше строг, но сърцето му беше усмихнато като на 5 годишно дете, което най - накрая беше получило захарното петле, което толкова много искаше.

Имаше и страхотно чувство за хумор, което проявяваше към всеки. Най - много към Макс. Малката вихрушка му беше голяма слабост.

- Готова съм.. - каза тя след кратко мълчание, все така взираща се в огледалото.

- Ще удостоиш с присъствието си простосмъртните? - възкликна Саша. - Най - накрая! Но така ли ще излезеш?!

Точно така щеше да излезе. Без грим и без специални облекла.

Тази вечер беше някак особена. И за да потвърди това облеклото, което беше избрала бе най - обикновена, изчистена черна дантела обгърната в бяла риза, и стигаща до коленете.

Косите й се спускаха в непокорни букли по раменете й, които закачливо предизвикваха да бъдат опитомени.

Ухаеше на невинност съчетана със смразяваща самота.

След нея тракаха токчета, а отражението й я изпращаше по дългия коридор водещ към безкрайния океан, в който се давеха всички онези изгубени души, които всяка нощ идваха, за да утоляват жаждата и нагоните си под ударите на разбитото й сърце.

„Тази нощ нямаше да бъде по – различна”, каза си Макс секунди преди вратата пред нея да се отвори и да бъде погълната от силата на смъртните грехове.

- Александра!! - се чуваше вече не така в далечината...