Все си мислех, че на родителска среща на първокласник се стои прав. Така де - на тези малки чинчета кой възрастен може да се побере да седне?! Но, когато влязох в класната стая на дъщеря ми, вече всички родители бяха седнали по чинчетата и слушаха в захлас Госпожата. Никой не забеляза, че бях закъснял и че положих неимоверни усилия на волята да напъхам всеки един килограм от анатомията си във възтясното пространство на чинчето, пригодено за размерите на един средностатистически първолак. Образно казано - това си беше все едно тежкотоварен руски камион да се побере в гараж за лек западен автомобил. Направо се заглавих. Запецнах! Ама, не ставаше всички да са седнали, само аз да стърча прав като колец за домати. И така - Госпожата говореше ли говореше, родителите задаваха въпроси, интересуваха се за децата си, а аз си мислех как ще се измъкна с чест и достойнство от проклетото чинче, което вече се впиваше в месата ми като тясна обувка. Представих си как Госпожата обявява края на срещата и всички родители стават. Аз също ставам, но заедно с чинчето на мен като спасителен пояс. Като балерина от Болшой театър - само че, вместо с рокленце, с чинченце. Срааааам! Как не можах да преценя, че другите родители са седнали, но те бяха все вталени като фиданки дами, а не тромави мечки като мене. Представих си как всички родители се стичат да ми помогнат - хващат ме да ме дърпат като в приказката "Дядо ряпа вади". Начело с Госпожата! Лилииииии! Студена пот ми изби. А въображението продължаваше да ми рисува апокалиптични картини- как екипи на "Гражданска защита" и Пожарната са дошли и режат с оксижен чинчето, за да ме освободи от него.Е, не! Как пък не! Ако трябваше, щях да избягам с чинчето на мен, ама нямаше да позволя този резил. Само че как щях да изляза през вратата?! Вратата беше по-тясна от чинчето. И по диагонал не можеше да се мине през нея с чин на кръста. Тогава щях да скачам през прозореца. Вместо с парашут, с чинчето на мен...Фъъъър!
...Обаче, като чух от Госпожата, че детето ми се справя отлично...Ехххх! Стана ми едно леко на душата. Тялото ми родителско политна, ефирно като перце. Въобще не усетих как съм се измъкнал от капана на чинчето. Просто станах и си тръгнах. Но за всеки случай минах по диагонал през вратата - с лека, елегантна стъпка, като на балерина от Болшой театър.