Стаята беше болезнено бяла, от онова бяло, което засилва усещането за празнота и те оголва, кара те да се чувстваш уязвим, отнема ти правото да се скриеш и сякаш те задължава да постъпваш винаги правилно. Цареше и особено спокойствие, във въздуха се носеше примирението на наскоро потушено въстание, усмирителните ризи и успокоителните бяха успели да потиснат безумния порив на разбунтувалите се души и тела. Като спомен за войнишката смелост оставаше приказлива тишина, изпълнена с мисли, с недоизговорени или прошепнати и, съвсем нарядко изкрещявани, от някой самотен боец, думи, оставаха ароматът на лекарства и някакви плаващи сенки на хора.
Една от тях стоеше до прозореца (млада жена, на видима възраст около 28 ) и пушеше нервно, пръстите ù трепереха. Още няколко дръпвания и цигарата щеше да свърши, последната от тази кутия. Беше сключила сделка със санитарката - плащаше ù нещичко, за да ù внася всеки ден по пакет. Официално цигарите и алкохола в клиниката бяха строго забранени. Неофициално, както навсякъде, не съществуваше материална придобивка или право, които да не можеш да си набавиш срещу дадена сума. Нищо, средствата не бяха проблем, май единственото, което все още имаше.
До преди седмица я държаха вързана, нападнала два пъти дежурния лекар. Сега, навярно, трябваше да се чувства доволна. Можеше да обикаля наоколо, да седи на леглото или под него, да гледа навън. Истината е, че изобщо не я интересуваше, непрестанно я тъпчеха с хапчета, искаха да пречупят лудостта ù, да я върнат към реалността и така да я спасят. Първоначално се противеше, но с течение на времето загуби вдъхновение. Само понякога се съживяваше и тогава започваше да вика разкъсваше чаршафите, щеше ù се да наранява другите и най-вече себе си. Стигна се до там, че веднъж, при подобен пристъп, счупи порцеланова чаша и с парче от нея разряза вените си. Няколко души пострадаха, мъчейки се да я спрат. Оцеля за пореден път. Още преди постъпването си санаториума Марта беше правила десетки опити за самоубийство, страдаше и от алкохолизъм. Странно стечение на обстоятелствата като се има предвид, че произхождаше от богато и уважавано семейство. По пътя на логиката следваше да е щастлива. Какво ù липсваше?! Никой не разбра, а може би и не искаха. Тя все оплиташе конците, така и не се научи да се стреми към върха. Беше посредствена ученичка, отказа да продължи в университет, нямаше работа, издънката на фамилията! Омъжиха я, за да замажат положението и точно когато забременя и всички се успокоиха, че поне ще роди дете, се пропи и пометна. От няколко дни имаше нова приятелка, с по-лека форма на заболяване (според медицината). Двайсетгодишно девойче - гълтало диазепами, давило се във ваната, сходни съдби. И все пак Ема (както тя си я наричаше), иначе Емилия следваше икономика, или поне до преди 5 месеца, когато я прибраха тук. Силна депресия, чувство за малоценност, страхови неврози. Мразеше това, с което се занимава, мразеше света, мразеше се, задето е позволила да стигне до това положение. Разни близки я посещаваха и се надпреварваха да ù "помагат". Носеха ù книги за силата на позитивното мислене, повтаряха ù заучени фрази за стойността на живота и как "най-хубавото предстояло", имала бъдеще. Желаното бъдеще за нея беше смъртта. Тя нямаше темперамента и дързостта на Марта, от малка свикна да я тъпчат, допадаше ù да играе ролята на жертва. Поредният ù провал се състоя преди около година. Грозното патенце реши, че е открило своя принц. Очаквано обърка стъпките в танца на любовта. Многото страх, колебанията и неуверената нежност на непораснало дете доведоха да края на нещо, което не бе имало шанса дори да започне.
Нашите две познайнички добре си дружаха. Оплакваха се една на друга и всяка се мъчеше да се изкара по-зле (по-нещастна, по-отчаяна, по-глупава, по-ненужна). Даже стигнаха до там, че се скараха коя да умре първа. Помириха се, взеха консенсусното решение да приключат с пребиваването си на планетата едновременно. Планът беше прост (като за тях си) - същата вечер щяха да се хвърлят от покрива на психиатрията, по това време всички спяха и никой нямаше да ги усети.
Часовете минаваха неусетно. Моментът настъпи. Изкачиха пеша дванадесетте етажа на сградата и се озоваха пред входа, водещ към покрива. Валеше. Бяха се разбрали да си поприказват, не бързаха за никъде. Марта носеше пликче с пуканки, те щяха да компенсират, до известна степен, липсата на тютюн. Ема пък си взе гребен, обичаше да реше някого (така контролираше нервните си изблици) и измоли от партньорката си, в това последно начинание, да ù позволи да се занимава с косите ù.
Бутнаха вратата и се озоваха на мястото. Марта седна на самия край и остави краката си д висят във въздуха. Студентката приклекна зад гърба ù и започна да я сплита. За няколко минути и двете се умълчаха. Изведнъж Ема прошепна:
- Страх ли те е?
- Разбира се, ако не беше, щях да съм успяла да го сторя досега.
- Да, и аз. А как си го представяш там?
- Ами, знам ли?! Като бях малка, мечтаех да направя филм за обичта между облак и езеро. Силно влюбени са, но не могат да се доближат. Облачето всяка нощ заспива и сънува как докосва нежно с устни водата, а тя лекичко потръпва. Един ден то не издържа на болката, пръска се и се разпада на безброй капки, които се сливат с езерцето. Падащите капки са бленуваните целувки.
- Звучи като вълшебство! Ти ще си облачето, нали? Кога спря да вярваш в това?
- Май, когато станах на 7 и тръгнах на училище. Тогава разбрах, че филм се пише с "и", а не с "ю" и това провали целия замисъл. Първата ми сериозна грешка.
- Жалко, можеше да се получи интересно. Не ти ли е хрумвало да опиташ отново?
- Не, няма смисъл. Ще се проваля.
- Винаги имаш възможността да се хвърлиш от някой прозорец. А пък ако успееш?!
- Това е невъзможно!
- Няма как да разбереш, ако не провериш, нали? Ти да не си ясновидка? Я ми кажи какво щеше да ти се случва след 10 години, ако още бяхме живи?
- Ами щях да обядвам с обелка от банан, люлеейки се на полусчупен стол до кофа за боклук.
- Чудесно, и какво лошо има в това? Те, просяците и клошарите, са сред най-щастливите хора, мен ако питаш. Спят си под небето, броят звездите, никога не знаят какво ще ядат - романтика.
- Стига си философствала на чужд гръб. Ти какво ще си след тази вечер?
- Не съм мислила. Може би дума или поредица от думи?! Стихотворение, излязло изпод ръката на разлюбен, неговата вяра и безсилие?! Химера, мираж в пустинята, нещо гонено, но недостижимо?! Бялата лястовица?! Винаги съм искала да летя. Сега ще имам тази възможност.
- Да! Красиво е!
- Някога пишех, поне така се самозалъгвах. Затваряла съм очи и съм си представяла как издавам дебютната си книга, раздавам автографи, получавам букети.
- Защо се отказа?
- Разбрах, че съм посредствена драскачка. Не ме бива!
- Не е вярно!
- Ти откъде знаеш? Чела ли си нещо мое?
- Не, не съм, но нали си луда?
- Да, и?!
- Ами лудите могат да бъдат и правят каквото пожелаят.
- Шантаво, но май е така. Марти, а ти питала ли си се какво щеше да е, ако бяхме с ума си?
- Скучно!
- Стига де, сериозно!
- Ще ти издам една малка тайна, но не съм сигурна, че ще ми повярваш.
- Слушам те.
- Смятам, че ние сме далеч по-наред с главите от всички, които се изкарват за психичноздрави.
- Искаш да кажеш, че сме нормални?
- Не, естествено, че не! Какво значи да си нормален?! Да си заключен в затвора на измислените от обществото норми?! Аз не съм затворник, ти също!
- Свободни ли сме?!
- Не напълно, но поне повече от останалите.
- Но след няколко минути ние ще умрем. Това ли е свободата? Един здрав човек дори не би помислял за самоубийство, защото той обича живота.
- Кой ти го каза?
- Всеизвестна истина!
- Глупости!
- Нали заради това сме тук, в тази болница, защото сме болни?!
- Тук сме, защото сме разбили решетките, пренебрегнали сме някои правила, задавали сме твърде много въпроси и сме стреснали масата. Нима имаш право да твърдиш, че цениш живота и че той е прекрасен, ако поне веднъж не си се осмелил да погледнеш надолу от височина 30 метра и да се запиташ какво ще бъде след това? Болест ли е да не спираш да търсиш отговори?
- Хайде, скоро ще съмне, дай ми ръка, мъничка моя Еми.
- Ще отидем в онзи край и оттам ще се затичаме, нали?
- Да, тичаме и на 3 скачаме.
Няколко мига по-късно двете стояха на ръба, никоя не смееше да продума. Отново Ема пропъди мълчанието.
- Защо се спря?
- Ами, помислих си, че ако не скоча, и ти няма да имаш достатъчно кураж и така една хубава книга ще види бял свят.
- Аз реших, че ще се изплашиш и ще останеш тук самичка, а идеята ти за филма не е лоша, но се нуждае от дообработка, цялостен сценарий и май моето перо трябва да се намеси.
Очите им бяха пълни със сълзи. Силно се прегърнаха.
Сега, десет години по-късно, Ема и Марта си припомняха тази случка. Ема беше известен телевизионен журналист и подготвяше издаването на втората си книга. Марта завърши психология и отвори свой кабинет, в момента, следваше и режисура. Някой ден щеше да филмира първата творба на най-добрата си приятелка. Дотогава на двете не им оставаше друго, освен да разхождат заедно децата си в парка и да ги учат на онова, с което завършваше Ема в "Да спреш на ръба", а именно: "Не е смел този, който никога не е помислял да прескочи бариерата. Смел е човекът, достигнал ръба, видял смъртта в лицето и избрал да живее!"
© Златина Петкова Все права защищены
Но все пак, не може да се пропущат и някои основни неща. Пример:
Не може да има психиатър, който преди да се дипломира е бил и то съвсем основателно, в псиатрично заведение, да не казвам лудница, но като пациент.