Седях там, на гарата, потропвах нервно с крак. Страхувах се. Свалих очилата си и ги оставих на пейката. Кога най-после щеше да се появи, да го видя и тези мъчения да свършат! Името му! Как беше името му? От страх го бях забравила. Нещо с Т…  То… Те… Теодор! Да, точно така, Теодор. Тео. Никога не го бях наричала по име, не знам защо.

     Отново погледнах часовника си. Точно 3, но къде беше проклетият влак? Защо още го нямаше? Страхувах се още повече.

     Изведнъж започна да се чува шум, звукът на приближаващ се влак. Скрих лицето в ръцете си и започнах да дишам тежко. Надигнах глава точно в момента, когато влакът спираше на перона. Огледах всеки един прозорец, нямаше никой, който да маха. Ядосах се, но и си отдъхнах. Точно, когато влакът окончателно спря, на един от прозорците в началото на влака се показа едно момче и замаха. Скочих от пейката и махнах. Доколкото можех да видя от това разстояние, той имаше черна рошава коса и синя тениска. След това той изчезна и видях през другите прозорци как тича към изхода.

     Стоях като закована на мястото си. Той слезе от влака и тръгна към мен. Вървеше бавно, спокойно и държеше ръцете зад гърба си. С всяка негова крачка сърцето ми биеше все по-лудо и по-лудо. Имах чувството, че ще припадна на място.

     Тео спря точно пред мен. Огледах го внимателно – освен синята тениска, носеше обикновени джинси и черни кецове. Очите му бяха сини като океана, прав нос и неописуемо хубави устни. Прииска ми се да ахна, толкова беше красив. Имах чувството, че го бях разглеждала с часове. Изведнъж той прекъсна мислите ми :

     - Здравей!

     - Здравей! – единственото, което успях да смотолевя. Гласът му беше още по-пленителен на живо.

     - Радвам се, че дойде. Прекрасна си.

     - Благодаря. – изчервих се и наведох глава, той се усмихна.

     - Нали ми обеща, че няма да се засрамваш. Защо наруши обещанието? – леко се засмя. Вдигнах бавно главата си и го погледнах в прекрасните очи – Така е по-добре. – само се засмях леко.

     Известно време стояхме така. Гледахме се в очите и мълчахме. Никой не посмя да обели и една думичка, докато той не проговори :

     - Така ли ще мълчим? Както в началото, по телефона. Тъкмо се отпусна да ми говориш, а сега пак замълча. Кажи ми нещо. Толкова харесвам сладкото ти гласче.

     - Какво искаш да ти кажа, Тео? – все още държеше ръцете зад гърба си.

     - За пръв път да чуя да ме наричаш по име, Дани. Не знам, кажи ми каквото си поискаш.

     - Добре. Защо държиш ръцете си зад гърба? – попитах.

     - Ами, защото исках да се изненадаш. – след тези думи Тео ми показа какво държи в ръцете си. В едната имаше сладко плюшено мече, а в другата страхотен калъф за телефон на любимата ми група, изглежда беше изрисуван на ръка.

     - Уау, колко мило. Нямаше нужда. – усмихвах се широко.

     - Имаше. За да видя тази усмивка. – той ми ги подаде и аз ги взех – Поръчах специално да направят този калъф за теб, няма втори такъв.

     - Благодаря! – всички думи ми убягваха.

     Мислех си как съм могла да се усъмня в него? Той е толкова мил. Без да се усетя се метнах на врата му и го прегърнах. Понечих да се отдръпна, но той беше увил ръцете си около кръста ми и ме беше прегърнал силно. Просто се отказах да се дърпам и се насладих на момента. Беше по-хубаво от най-смелите ми мечти.

     Изглежда естественото продължение на тази прегръдка беше целувка. Не знам как, но устните ни сами се намериха и притиснаха едни в други. За нас не съществуваше останал свят. Всичко се побираше в една целувка.