Седях там, на гарата, потропвах нервно с крак. Страхувах се. Свалих очилата си и ги оставих на пейката. Кога най-после щеше да се появи, да го видя и тези мъчения да свършат! Името му! Как беше името му? От страх го бях забравила. Нещо с Т… То… Те… Теодор! Да, точно така, Теодор. Тео. Никога не го бях наричала по име, не знам защо.
Отново погледнах часовника си. Точно 3, но къде беше проклетият влак? Защо още го нямаше? Страхувах се още повече.
Изведнъж започна да се чува шум, звукът на приближаващ се влак. Скрих лицето в ръцете си и започнах да дишам тежко. Надигнах глава точно в момента, когато влакът спираше на перона. Огледах всеки един прозорец, нямаше никой, който да маха. Ядосах се, но и си отдъхнах. Точно, когато влакът окончателно спря, на един от прозорците в началото на влака се показа едно момче и замаха. Скочих от пейката и махнах. Доколкото можех да видя от това разстояние, той имаше черна рошава коса и синя тениска. След това той изчезна и видях през другите прозорци как ...