Вече няколко години, откакто влакът не е мой втори дом и усещането, че всички влакове на света пристигат и заминават без мен е все по-натрапчиво. Не е ли странно как един влак е едновременно заминаващ и пристигащ – всичко зависи от това на коя гара сте. А това го прави и идеален за писане – може да свърши чудесна работа като метафора на почти всичко. Като добавим и релсите – вечният път (прощавай, Керуак) и имаме най-важните съставки за един разказ. И за едно пътуване. А на къде ще пътуване зависи от нас и май това е сложната част.

Един приятел каза, че не мога да спра да мисля за пътувания, защото живея твърде близо до гарата. И може би е прав. Може би, фактът, че всеки ден чувам свирката на влака, правеше нещата по-сложни. Може би нямаше нищо общо с удовлетворението ми, когато за пръв път пътувах съвсем сама (ако не броим двата сака и чантата през рамо). Или когато, една снежна зима, на релсите бяха паднали клонки и чакахме три часа, докато разчистят. От едната страна виждахме гора, от другата - планина. И всичко бе покрито със сняг. Нито с факта, че всеки път влизах във влака като различен човек (за щастие, не си пътувах твърде често).

Веднъж влакът се бе превърнал в машина на времето и още преди да тръгне, ни отведе петдесет години назад. Кондукторът слушаше народна музика от портативно касетофонче, две баби плетяха на последните седалки, докато обменяха последните новини за свои познати, възрастен мъж срещу тях четеше Достоевски. Срещу мен – жена на средна възраст. Пълничка и приказлива, веднага ме заговаря за   дъщеря си Дафинка, която работела в семейния магазин. Жената ме почерпи със солети, аз й дадох един от домашните сандвичи, които бях приготвила за пътуването. Загледахме се през прозореца, докато хапнем. Зазоряваше се. Изгревът се разливаше по поля и огради. Докато отхапвах от сандвича с лютеница и салам, гледайки изгрева, си помислих, че щастието всъщност е съвсем просто нещо (поне във влака) и то е да хапваш домашен сандвич, докато гледаш как пейзажа се изнизва през прозореца.

Вторият час на пътуването винаги прави хората приказливи. Каквото и да си правил до този момент – ял си, слушал си музика, чел си книга, спал си, то вече ти е писнало. И осъзнаваш, че се намираш сред напълно непознати хора. И започваш да им разказваш... всичко. Мъжът с Достоевски бе бивш военен, който от няколко години се завърнал в родното си село с идеята да се задоми. Двете баби бяха женени за братя (и двамата починали) и сега ходеха на гости при внуците. Добихме представа колко биха плащали за дърва, ако си останат на село и че децата им така и така плащат за парно, пък имало и за тях място. Разказът завърши с няколко псувни по адрес на държавата, заради която зимно време трябва да мигрират в големия град, така далеч от любимото село. Един мъж с карирана риза и бирено коремче се пошегува, че са били като прелетни птички, а те обещаха на всички ни да оплетат чорапи. Две момичета, които пътуваха с майка си, се похвалиха какви подаръци ще получат от баща си, когато се върне от Испания. Не го бяха виждали цяла година. Замислихме се за прелетните птици и за техните домове. Помечтах на глас за всички неща, които исках. И мечтах на воля, докато поредната гара не открадна съседката ми по седалка. Всички дружно си пожелахме да ни се случи точно това, което искаме. И макар понякога да се съмняваме в дорбожелателността на най-близките, нито за миг не се усъмнихме в очите на своите спътници.

Последният половин час винаги е мъчение. Колко остава? Бързо ли ще стигнем? Омръзна ми вече да седя... И тогава виждаш очертанията на твоята гара, а след малко чуваш спирачката на влака. И слизаш при познатия въздух. Вдишваш с пълни гърди и дори дробовете ти се чувстват у дома. Проправяш си път през тълпата, оглеждаш се за този, който те чака. Секунди по-късно си в ръцете му и разбираш, че си е струвало пътуването, струвало си е десет пътувания и губения.

В крайна сметка стана точно така, както ми бяха пожелали – превърнах се в посрещач/изпращач; в крайна гара, от която хората си отиват или пристигат. И ми е спокойно земята да не се движи под краката ми,... но и малко тъжно. Защото, когато останеш на едно място, губиш възможността да те посрещат с толкова любов. И понякога не можеш да спреш да мислиш за проклетите гари.
Никога няма да забравя един филм за побелял цирков артист, който бяга от старческия дом, защото в града е пристигнал цирк. Управителят го заплашва, че ще докладва за бягството му, когато той отговаря: „Не, не, аз не бягам. Връщам се у дома”.
Той каза, че е защото съм твърде близо до влаковете. Аз мисля, че е защото съм твърде далеч...