Имало едно време една спътница, която ден и нощ изгрявала за да свети над влюбена душа, която се изкачвала по стълбицата на любовта. Но аз съм ранима и тъжна, защото моят спътник е някъде там, за мен е като звездна искра, която може би тъжи за любовта. Чакам да заспя с мечти в океан от искри, твоя язовир да блика в моите очи, отново двама да се любим, като две изгубени сълзи. Моята стълбица е една, да имам надежда, която моята спътница закриля с любовта. Имам нужда да те целуна, да усетя този аромат, с дъждовете да заплача, защото изгаря ми душата. Където плакахме под любовната струна на луната, където будехме се озарени от мечтата и вървейки по пътя напред, една вяра сплотява. Моята спътница светеше, озаряваше, вдъхновяваше ме с тази красота да бъда нежна, красива и търпелива за да бъда твоя любима. Не спирах да мечтая за своя любим, в изгряващите дни да бъда като нежен стих, запявайки нашата песен под върби, за да ме огрява спътницата, която ме напътсваше в моите дни. От тръните на любовта да го спася, за да вървим по стълбата на любовта. Да дочакам ли една надежда, която не остаря с моята вяра в утринта.