Надежда

Беше около 12 часа през една гореща юлска нощ. Той се прибираше от поредния изтощителен работен ден.  Жегата като с нож влизаше под кожата му и караше кръвта му да кипи. Капки пот бяха избили по загорялото му лице. Вървеше по паветата на главната улица и очите му бяха заслепени от мнoгoбройните светлинки от магазините и заведенията, ушите му кънтяха от музиката и нечленоразделната реч на стотиците наоколо.  Не чуваше собствените си мисли, искаше тишина. Цялата тази обстановка го дразнеше. Ускори ход и не след дълго попадна сред заспалата, неосветена част на града. Тихо, тъмно... Точно от това се нуждаеше... малко покой... тънка усмивка се изписа на лицето му, но след миг угасна. Погледна към звездите... бяха някак нереални, все едно ги гледаше на картичка. Дълго време не успя да откъсне поглед от тях. Почувства мощта им и за първи път осъзна колко е нищожен. Повървя още малко с вдигната към небето глава и неусетно стигна до квартирата си... дали трябваше да се прибере? Имаше нужда от време, за да помисли... чувстваше самотата да го изяжда отвътре. Идеше му да извика, но устните му не позволиха да се отрони нито звук. Тръгна по посока на брега... намери си местенце на една скала, подпря главата си на лактите и се вторачи в морето, в могъщото синьо море. Море, което никога досега не бе му обръщало гръб,  море,  което той с ръка на сърцето би нарекъл свой най-добър приятел. Той имаше нужда от лекия ветрец, танцуващ в косите му, от тихото ромолене на наближаващите вълни и грандиозното им разбиване в скалите, превръщайки ги в бяла морска пяна, от отражението на ярката лунна светлина във водата, дори и от граченето на гларусите. Беше пълнолуние. Всичко това му създаваше една приятелска атмосфера, чувстваше се у дома си, макар да бе на километри от семейство и приятели...
 
И веднъж поддал се на тази топлина, сега съзнанието му бе готово да се отдаде на размисъл... имаше всички предпоставки... Вече половин час безброй мисли атакуваха безспирно главата му, но той ги прогони всичките... не виждаше смисъл... Нямаше какво толкова да бъде измислено... за една нощ бе загубил повече, отколкото можеше да си позволи... любовта бе вече мит. Но какво от това?! Не му бе за първи път. Той трябваше да намери сили. Той щеше да намери сили! Погледът му пошари из брега и се спря на момче и момиче, които се целуваха. Тази гледка не можа да му понесе. Няколко сълзи тихо се сляха с камъка под него. Сякаш нещо необяснимо го буташе към пропастта. Той знаеше, че всичко ще бъде наред някой ден, но без да съзнава защо - не вярваше. Сякаш бе логично да вярва, но той не го правеше. Но... как така логично?! Нима любовта и вярата не са най-ирационалните чувства, които познаваше? Всичко изглеждаше прекалено сложно.
 
Обля го студена вълна... той усети, че малко по малко душата му бива заличена... оставаше му надеждата, може би най-силното звено на триединството на "ирационалността". Някои го определяха като най-голямата слабост на човешкия вид... други смятаха, че това е най-голямото ни предимство. Без значение, едно бе сигурно: без надежда, човек не е човек... може би нещо друго, по-съвършено, но в никакъв случай човек. Ами ако и надеждата го напуснеше? Нима повече нямаше да бъде човек? Толкова ли висока бе нейната цена и струваше ли си изобщо? Но... надежда в какво? Твърде много въпроси с твърде малко отговори. Поредната  ледена вълна спря за миг туптенето на сърцето му и прочисти съзнанието му... 
 
Стоя като хипнотизиран около 15 минути и мозъкът му отново бе подложен на мощна атака от разнородни мисли. Спря се на най-безнадеждната от тях и започна да я развива... Сега той вече бе решил. Бе си обещал! Надеждата му се струваше излишна... и той я бе прогонил... безвъзвратно? Може би...
Не след дълго заспа... с надежда, изпълнила цялото му същество... тя бе като огън, който повече никога нямаше да угасне. И дълбоко в себе си го знаеше, просто още не го бе осъзнал... имаше време и за това.

Тихият летен бриз погали косата му и нежна усмивка озари лицето му... в съня си той вече вярваше...