Надпревара за живот

   Лъскавите ми черни обувки тихо и равномерно потропваха по асфалта на път за работа.
 Живеех в сравнително малък и спокоен квартал в разрастващия се мегаполис и всеки ден си повтарях колко голям късмет съм извадил, че съм успял да се установя в този район. Особено бях горд от запознанството си с ул."Роуз" и нейните обитатели. Обичах да се разхождам по нея на път за работа. Улицата беше толкова чиста и спокойна, хората бяха любезни и спазваха благоприличие, което се следеше зорко от малките камери закрепени към осветителите. Но не камерите бяха истинската причина за това спокойствие, което ме радваше всяка сутрин и вечер, а самите хора. Всички те се отправяха рано сутрин към работните си места, в идеално подредени редици и в почти еднакъв състав. Например г-жа Греам, вероятно прилежна счетоводителка в някоя от близките компании, тръгваше за работа  от в 7:32.                       
   Преди да свърна зад ъгъла спрях за момент. Часовниковият механизъм, някъде в едно кътче на мозъка ми, отбеляза 7:32 и очите ми забелязаха отваряне на входна врата и излизащата оттам жена на около 30-35 годишна възраст, облечена в елегантно черно сако и тъмносив панталон, отправена към своята дестинация. Прилив на задоволство премина по цялото ми тяло и допринесе за доброто ми настроение. Имаше нещо толкова успокояващо в подредеността. Някаква сигурност в постоянно повтарящия се график на всички хора на тихата уличка. За мен точно в тази целенасоченост и повторяемост се криеше дефиницията на понятието цивилизованост.
   На следващия завой усетих нещо смущаващо. Някакъв мъж мина прекалено близо покрай мен и забърза напред. В графика, запаметен в главата ми, не бе отбелязан човек разхождащ се от тази страна на улицата в 7:34. След момент още един го последва..и още един, и още един... Нещо странно се случваше тази сутрин.
   Ул. "Роуз" преливаше от живот. Не само необичайният наплив от хора ме озадачи, но и посоката му. Всички се бяха запътили към една от лотарийните секции в околността. Часовникът, монтиран в главата ми, показваше, че имам време да спра и да задоволя любопитството си без да закъснея за работа, така че след известно колебание реших да разбера какво става. Докато си набелязвах кого да попитам, един младеж ме бутна груба и мина пред мен, забързан след тълпата. Каква неутчтивост!
Очите ми фиксираха бъдещия ми информатор, мъж на средна възраст, вероятно на моите години, добре облечен.
- Извинете, сър.
Мъжът се обърна, изгледа ме и дружелюбно се усмихна.
- Какво желаете?
- За какво е цялата тази суматоха, сър?
Мъжът ме погледна изненадано.
- Не си ли пуснахте телевизионния комуникатор тази сутрин?
Бях пропуснал да го направя като вместо това бях предпочел да изпия чая си на спокойствие.
- Тук се поемат заявки за участие в новата игра Колизеум.
Колизеум ли? Защо ли тази дума ми напомняше за нещо...
Мъжът тръгна напред и се присъедини към тълпата, която го повлече и го скри от погледа ми. Мислех да спра някой друг и да поразпитам още, но часовникът пак се обади и ме предупреди, че ако не тръгна сега, ще получа закъснение.
   Работех в Консорциума вече десет години и общо взето бях доволен. Заплащането не бе високо, но достатъчно за неженен мъж в малко жилище, а и парите никога не ме бяха блазнили особено.
   Докато чаках реда си да мина през ретиновия скенер и все още се мъчих да си обясня днешните събития, които бяха разтърсили графика ми и довели до вкиснатото ми настроение, очите ми прихванаха движенията на най-красивата жена, която някога бях виждал. Дългите й крака, пищните и перфектни форми бяха само начин да се акцентува върху идеално пропорционалното й лице. Всички, мъже и жени, наредили се на опашката за скенера, извърнаха глави. Подочух, че това е метресата на шефа, която се сдобила с био-тяло.  
   Успях да вляза в кабинета си точно навреме за началото на работния ден и въздъхнах успокоено. Седнах на удобното си кресло и нахлузих "октопода" на главата си. Машината, приличаща на каска, ме свързваше с главния компютър на Консорциума. Безкрайните му "пипала" от нули и единици ми даваха достъп до огромно количество информация и ми позволяваха лесно и бързо да следя за нередности или грешки в програмата на корпорацията. С едно от тях се включих в информационния канал с намерението да разбера нещо повече за този Колизеум. Отне ми само няколко секунди преди да се натъкна на няколко реклами за новата игра. Много музика, жълти светлини и ефектни огньове придружаваха водещия на една от тях, който набързо споменаваше исторически дани за Колизеума и невероятните игри провеждани в древния и велик Рим.
   Сега вече се сетих откъде името на играта ми бе звучало познато. В училище се бях запалил по древните култури и особено по Рим. Може би, защото името ми напомняше на алкохола ром. Усмихнах се. Какво да очакваш от едно подрастващо момче, което си мечтаеше за някоя и друга открадната глътка от питието на баща си.  
  След няколкото думи за великата древна цивилизация рекламата продължи с обявяването на "невероятната", "възхитителна", "великолепна","спонсорирана от ККС-индърстрийс" първа награда, а именно био-тяло за победителя. Още една крива усмивка плъзна по лицето ми, тези не си поплюваха и правеха реклама и в рекламата.
   Био-тяло, а? Че какво толкова са се захласнали всички по тази козметична промяна. Реших да се разровя за информация за този нов продукт. Био-тяло, био-тяло...аха, ето го. Очите ми зашариха по текста с научните изследвания. Я, виж ти... Доколкото успях да разбера ставаше въпрос за сложна операция, в която се премахва хирургически мозъка на пациента и се присажда в така нареченото био-тяло - изкуствено отгледано и моделирано по вкуса на клиента. Нямах представа, че генното ни инженерство бе напреднало чак толкова. "Невероятно, направо фантастично", гласеше текст в една от новините в мрежата... и ужасно скъпо, отбелязах аз. За Бога! Цифрата, която видях някъде към края на материала ме шокира. Значи ето защо тази игра будеше такъв неистов интерес у хората, до толкова, че тълпата бе достигнала дори спокойната ул."Роуз".
   Рекламата на играта продължаваше и насочих вниманието си към нея. На екрана водещият провеждаше интервюта с хора, които пускаха своите дани в лотарийните пунктовете, с надежда да попаднат в двайсетте финалисти, които, както разбрах, щели да бъдат избрани след две седмици. Един след друг се заизреждаха мъже и жени, които обясняваха защо искат да променят тялото си. Едни бяха твърде дебели, други - твърде високи, един травестит крещеше пред оператора, че иска да смени пола си. Както бе казал един велик писател, бях му забравил името, "Суета, суета, всичко е суета".
   Тъкмо мислех да сменя канала, когато на екрана се появи малко момиченце, страдащо от прогерия. Майка му го държеше изправено за пред камерата и със сълзи на очите обясняваше, че участието на дъщеря й в играта ще доведе до спасението й. Малкото личице бе цялото в бръчки, телцето й висеше като съсухрен парцал. След тази сцена последваха кадри с младо момче без ръце, което бе пострадало при катастрофа, после дадоха мъж в кома, след него жена поддържана на системи, пострадала при голям пожар, кожата й се бе стопила...и още и още. Отпуснах "пипалото" и каналът се изгуби. Чак сега си дадох сметка за важността на откритието. То не бе само за козметични цели, та то можеше да спасява животи. Един здрав мозък, но обречен с умиращо тяло, можеше да бъде спасен като му се даде ново. С тази иновация в науката животът на малкото момиченце с прогерия можеше да бъде спасен малкото момиченце, а вместо нея метресата на шефа се разхождаше и друсаше съвършените си нови форми. В жребия щеше да фигурира всеки, който пусне личните си данни и плати сумата за билетчето. Това значеше, че на мястото на един болен човек, на един умиращ човек, можеше да участва някой, който не си харесва носа. Тази идея ме отврати. Отказах да гледам рекламната кампания на тази подигравка с живота на хората,  тази "надпревара за живот", името, което й бяха лепнали дебеланите и страдащите от ниско самочувствие заради косопада си мъже.
  Рекламата продължаваше да се върти по всички информационни канали вече пети ден и хората не преставаха да пълнят "Роуз", тази преди тиха и отдалечена от забързания живот на мегаполиса улица. Удоволствието от пътя до работа изгуби своето очарование, нямаше я вече цивилизоваността, към която бях силно привързан. Хората се блъскаха и пререждаха, дори веднъж бях станал свидетел на сбиване, нещо, което не се бе случвало от поне десет години.
 
Въпреки хаоса, предизвикван от медиите, моят спокоен и подреден живот продължаваше. Беше време за профилактичния ми преглед, така че се записах на 19.03 от 18.00 часа както правех вече от десетина години насам. Лекарят също се оказа същият като през миналите години, така че щастливо си тананиках наум, докато чаках пред кабинета му да ме приеме. На огромния монитор в чакалнята се въртяха новините от изминалия ден, които не успяха да предизвикат интереса ми. Докато си тактувах дискретно с ръка, сестрата показа глава от кабинета и ме повика. Точно в 18.00, отбелязах си доволно наум. Доктор Алцев винаги спазваше почти до секунди графика си, с което печелеше уважението ми. "Един професионалист винаги трябва да е точен", ми бе казвал баща ми.
   Стаята, в която приемаше пациентите си, като че ли блестеше в бяло от чистота. Подът, прозорците, бюрото му... дори малките стъкла на очилата му. Отдавна смяната на зеници бе възможно, но той бе решил, че иска да си запази своите макар и с този дефект. Другите му пациенти го смятаха за особняк, но аз предполагах, че просто е традиционалист по един свой си начин и предпочиташе да запази своите собствени органи, макар и да не бяха в отлично състояние. Вярно, че това мислене ми се струваше необичайно, поне за един лекар, който се гордееше с напредналата ни медицина.
   Когато влязох д-р Алцев бе с наведена глава над малкия си синхронайзер. Седнах на стола пред бюрото и зачаках да си свърши работата. Сестрата с ведра усмивка на лице ми предложи чаша чай, която с благодарност приех, и след това ни остави насаме. Бавно отпивах от топлата напитка с остатъчен малинов вкус и оставих погледа си да се рее. Повечето изследвания се вършеха само от една машина и тъй като друго не успя да занимае погледа ми просто го насочих към една точка над чашата си.
   Лекият звън от затварянето на синхронайзера извести, че д-р Алцев ще насочи вниманието си към мен.
- А-а, господин Тайди, точно по график, както винаги. Не сте закъснявали с прегледа си поне от десет години. Вие сте истинска радост за лекаря.
   Усмихнах се в отговор на комплимента и останах доволен от наблюдателността и паметта му. Докторът имаше приветлив вид и сега се бе появил онзи поглед характерен за всички с неговата професия тип "Само аз мога да ти помогна".
- Е, нека не губим ценното ви време, сър. Сестрата ще ви настани в Диагностика.
След пет минути процедурата приключи и сестрата ме изведе обратно в чакалнята.
- Резултатите ще са готови до петнадесет минути, г-н Тайди. Моля, изчакайте тук.
Послушах я седнах удобно на мекия стол. Отново забарабанях с пръсти, докато в главата ми часовникът отброяваше секундите.
   Минаха четиринайсет минути и 3... 2... 1...
- Господин Тайди, вече можете да влезете.
"Точно петнайсет", отбелязах си наум и останах доволен. Сестрата отново се показваше от вратата на кабинета, но този път ведрата усмивка на лицето й липсваше. Влязох в стаята и тя отново ни остави насаме.
- Господин Тайди, моля седнете.
Гласът му прозвуча някак официално. Забелязах, че лицето му бе придобило странно изражение.
- Господин Тайди, страхувам се, че новините от резултатите ви не са добри...

   Излязох от кабинета и реших да поседна отново на мекия стол. Краката ми се подкосиха и тялото ми тежко потъна в него. Загледах се в обувките си и забелязах малка резка по черната им кожа. Трябва да си купя нови в най-скоро време, изглеждах мърляво. По телевизионния комуникатор се въртяха новини, но на никоя не можах да съсредоточа вниманието си. Бавно и много предпазливо се опитах да си припомня какво ми бе казал г-р Алцев. Ясно виждах лицето му в паметта си, всяко несъвършенство по лицето му и тези лъскави и чисти очила, които се бяха втренчили в мен, следящи реакциите ми. Разгадах и новото му изражение, нещо от рода на: "Толкова съжалявам, че умирате, но бъдете така добър да не изпадате в истерия в кабинета ми. След вас имам и други пациенти."
  Два месеца!
  Два месеца... живот.
  Десетки мисли се блъскаха из главата ми, но изведнъж спряха, тялото ми се разтресе конвулсивно и усетих остра болка в стомаха. Точно като онази, която усещах всеки път когато си мислех, че ще закъснея за работа, само че много по-силна. Дълго време стоях тъпо облещен в бялата стена на чакалнята и примигвах.
"... остават само четири дни до финалите, Колизеумът започва!..." Погледът ми се вдигна към огромния монитор. Водещият на рекламата крещеше неистово сценария си, правеше приканящи жестове с ръце, докато камерата показваше зад него някоя от многобройните лотарийни станции в мегаполиса.  
"... надпреварата за живот започва...", звучеше някъде зад гърба ми, докато напусках чакалнята.

   Ул. "Роуз" се давеше в морето от хора. Няколко от камерите за следене на етикета и реда бяха счупени. Тази, а и други прояви на буйство, така и не бяха спрени от омиротворителите, органите на реда, по простата причина, че положението навсякъде беше критично и не им достигаха хора, за да се справят с тълпите. Успях да се наредя на нещо, което поне приличаше на опашка към лотарията. Само за минута пред мен прегрупирането неколкократно се промени, поради неспирните пререждания и крясъци. Някой находчив тип дори предложи пари за едно място по напред, но бе избутан грубо отново назад. Една възрастна жена стискаше чантата си и се опитваше с нея да държи тълпата надалеч, но и тя се изгуби в морето от хора и на нейно място се появи едно доста зравичко момче с широки рамене. Гняв запари в гърдите ми, защото избутаха и мен. Тълпата ме лашкаше напред-назад, получих няколко удара в ребрата от по-настоятелните хора наредили се на "опашката", която вече изобщо не приличаше на права линия, а по-скоро на движеща се вълна от хора, като онези по стадионите. Освен това май онази същата бабичка ме удари с чантата си някъде иззад гърба ми. Обърнах се към нея и малките й присвити очички се ококориха насреща ми. Тялото й като че ли затрепера, съсухрените й ръчички едва придържаха тежката чанта пред себе си като щит. Грабнах я от ръцете й, отскубнах я не прекалено рязко, но решително. Бабчето ме изгледа още няколко секунди, обърна се и се скри между хората. Ръцете ми взеха да се уморяват и разтворих ципа, исках да разбера какво толкова тежко има вътре в тази отвратителна чанта с жълти точки на зелен фон. Старата женица я бе натъпкала с няколко средно големи камъка и с една от строшените камери, следящи за благоприличието по улица "Роуз". Странна и необяснима дори за мен усмивка се разля на лицето ми. Зaтворих ципа и хванах чантата под ръка, възможно най-удобно. В главата ми часовникът отмерваше секундите. 13:24 часа...
... и една секунда... Ръката ми се изпъна и чантата се завъртя, удари се в нещо и направих крачка напред.
... и две... Ръката ми още веднъж се плъзна напред, мускулите ми се стегнаха. Бавно се приближавах към станцията.
... и три...

   Отворих вратата на апартамента си и уморено влязох вътре. Тиктакането на часовници ме посрещна още с първата крачка. Във всяка стая имах по два, от онези много старите, с циферблат и задвижвани с малки колелца, които издаваха тих и успокояващ звук при всяка изминаваща секунда. Бях ги наследил от баща си.
   Тръшнах се на креслото си в помещението ми за гости и оставих зелената чанта с жълтите и оранжево-червени точки да се изплъзне от ръката ми. Имах синини по тялото си и мускулите ме боляха, но на лицето ми все още грееше весела усмивка, която като че ли пареше лицето ми. Целият бях плувнал в пот и чувствах, че горя от треска. Но бях доволен. Стисках копие от листчето с даните си и го целунах с пресъхналите си устни. Затворих очи и си поемах тежко въздух, бях уморен, но в мен гореше една странна сила, която никога не бях изпитвал. Исках да подскачам от щастие и възбуда. Знаех, че моето листче ще е едно от избраните двадесет и ще се сдобия с био-тялото. Просто знаех!
    Протегнах ръце нагоре и нахлузих личния си "октопод" на главата. Имах още много работа да свърша през оставащите четири дни до обявяването на началото на Колизеума. Толкова много работа! Исках да науча всяка малка подробност за играта, правилата, оценяването... Всичко щеше да ми е от полза. Но първо трябваше да направя едно обаждане. "Октопода" ме свърза за секунда.
- Свързахте се с Консорциума, мога ли да ви помогна?
  Познах гласа й, беше една от рецепционистките, с които се виждах всеки ден от десет години, но не се сетих за името й.
- Аз съм Тайди, номер 000110, уведомявам, че ще взема наложителна отпуска за четири дни.
- Сега ще проверя, г-н Тайди... Имате право на...
Жената замълча и като че ли на няколко пъти щеше да продължи, но не се решаваше.
- Г-це, има ли нещо?
- Г-н Тайди, вие, аз сега се сетих за вас, мъжът с черния костюм, нали? Сега забелязах, че не сте използвали и един ден от полагащите ви се от както работите тук, сър.
- Значи мога да взема тези няколко дни, нали?
- О, да... Г-н Тайди, наред ли е всичко?
- Да, разбира се, защо питате?
- Ами, вие от десет години не сте... а сега ето така, изведнъж, искате цели четири дни.
- Добре съм, много съм добре! Дочуване.
   Докато събирах информацията за Колизеума из мрежата  около мен ехтяха звуците от часовниците и ме успокояваха. Баща ми беше влюбен в тях, всеки ден ги сверяваше до деня, в който почина. Тази педантична привързаност той успя да предаде и на мен и аз като него ги заобичах и се грижех винаги да са точни. Баща ми казваше, че само като чуваш изминаващото време можеш да разбереш, че живееш. Никак не обичаше новите устройства, защото както сам казваше, те не му "пеели".
   Отбелязвах най-важното от видяното от стотиците страници, които се редяха една след друга. Прегледах и десетките реклами, въртящи се из мрежата. В Колизеума щяха да участват двадесет души от Мегаполиса. Всеки от тях трябваше да премине през девет кръга, девет предизвикателства за разума и ума. Самите изпитания още се пазеха в тайна, но щяха да са свързани с различни страхове на участниците, минали моменти от техния живот, грехове и тайни. Всичко това естествено щеше да бъде прожектирано на огромни монитори със специалната технология, предшествала изработването на био-тялото. Така всички зрители щяха да имат възможност да се насладят на невероятните сцени. Победител щеше да е участникът, който успее да премине през всички девет кръга, човекът с най-издръжлив разсъдък и ум, заслужил да продължи живота си в новото тяло.
   След три часа в "октопода" случайно попаднах в сивия сектор, undergrounda-а на мрежата, която се славеше със съмнителната си достоверност. Ключовите ми думи за търсене доведоха до други - изпитание, увреждания, Рим, уродливото, Колизеума.
"... Всяка цивилизация има нужда от отдушник, в който да излее цялата си низост безнаказано и без угризения на съвестта. Отдушник, в който човешката същност да покаже уродливото си лице, вечно криещо се зад утопичната идея наречена "цивилизованост". За Рим той бе Колизеума.
Историята винаги се повтаря, като колело утъпкващо една и съща пътека..."
Очите ми се спряха на този абзац от есе на някакъв доктор по културология преди всичко, защото погледът ми улови думата Рим. След него пропуснах още няколко статии и документация докато още нещо не изпъкна.
"... Възможност за психическо разтройство, а вероятно и за психически отклонения у подлаганите на деветте изпитания участници... Трайни умствени увреждания?"
Гласът ми внезапно наруши монотонното тиктакане на часовниците.
- По-добре луд, отколкото мъртъв.

   Когато отворих очи първата ми мисъл беше, че днес е денят, в който ще получа обаждането. Бях задрямал в коженото си кресло с "октопода" на глава, от три нощи не бях използвал леглото си. Празни чаши за чай се бутаха помежду си за малкото територия на масичката ми. Една бе загубила битката и лежеше счупена на пода. Прозях се и погледът ми премина из стаята. Беше се натрупал прах по мебелите, тънък, почти незабележим. За миг се притесних, не бях чистил от цели четири дни. Часовниците продължаваха да тиктакат, но нещо не беше наред. Като че ли... Заслушах се по-внимателно и открих, че не отброяват едновременно. Някой или няколко бяха изостаналi. По дяволите! Насилих се да стана да ги сверя, както правех всеки ден, но после се сетих за обаждането. Днес нямаше да се откъсна от "октопода" и комуникатора вграден в него. Днес щях да получа обаждането. Нямаше съмнение в това.
   Облегнах се удобно в креслото и моментното ми притеснение се изпари. Онази странна усмивка отново се появи на лицето ми. Отпуснах ръце встрани и дясната закачи нещо. Оказа се някаква зелена дамска чанта, онези с модерните точки по тях, оранжеви и... това червеникави петна ли бяха?
   Мисълта ми отново се отплесна към това, колко важен ден е днес. Сърцето ми биеше бързо и се чувствах щастлив, оставих "октопода" на новинарските емисии, но не се заслушах в тях, а доволно отброявах секунди наум.
  Комуникаторът ми иззвъня и сърцето ми подскочи. Задъхан, поех обаждането.
- Господин Тайди?
Едва отговорих положително, огромната усмивка на лицето ми пречеше да говоря.
-Господин Тайди, обажда се д-р Алцев.
Нещо от новините привлече погледа ми като с магнит. Това там не беше ли сградата на г-жа Греам?
- Господин Тайди, не знам как да ви кажа това, но, ами, ще говоря направо.
Да, това беше ул. "Роуз", как ли тази тиха уличка бе влязла в новините? И кой за бога ми говореше по комуникатора?!
- Господин Тайди, резултатите ви, оказа се, че е имало объркване и... вие сте напълно здрав.
Д-р Алцев? Бавно започнах да разбирам, че обаждането не е свързано с Колизеума.
- Там ли сте?
   Не отговорих. Очите ми се взираха в новините. Точно в този момент гледах репортаж от безредиците преди четири дни. Човек от тълпата размахваше бясно някаква ярко зелена чанта и събаряше мъж на земята. Мускулите на цялото ми тяло се напрегнаха, устата ми пресъхна и загорча, когато разпознах себе си като човека, обезумяло налагащ падналия. От носа на жертвата бликаше кръв и хвърляше пръски върху чантата. Към жълтите й точки се присъединиха и червено-оранжеви петна. Към репортажа вървеше и коментар, но не успях да разбера нищо от казаното, мозъкът ми блокира и отказа да възприеме чутото.
- Добре ли сте? Много се извинявам за тази непростима грешка, аз...
   Прекъснах комуникатора и гласът на д-р Алцев се изгуби. Чуваше се само нехармоничното тиктакане на часовниците, отмерващи изминаващото време. Дълго не помръднах след видяното, но в ума ми бясно се повтаряше една и съща мисъл отново и отново, като някоя натрапила се в главата ми мелодийка.
"По-добре луд, отколкото мъртъв."