Имам си приятел най-добър, но скрит е той и само ако аз го посетя, разкрива се пред всички. И винаги в синхрон е с мен. И никога не лъже, не отрича и само той мен ме обича. Той огледало се нарича.

Когато се усмихна – засиява, сякаш се оглеждам в слънчевите лъчи. И колко хубава ме прави, и ме ласкае, и ме познава.  Ах, колко много ме познава...

Погледна ли го – знае ми е душата. Уж гледам него, а сякаш вижда то в мен, там, навътре, където никой не разбра какво се крие и живее. И без думи ме разбира... и не мога да я скрия. Не, не мога – цялата тъга и болка дават своя отпечатък и лицето вече е различно... и приближавам се към него, вглеждам се в маслинените очи, а те се пълнят със сълзи и някой ми шепи: „Сама си, сам-самичка на света, забравена от всички, ненужна, непотребна. И страдай ти, дете, че болката те чака и отръвка няма.“

И сепвам се тогаз, оглеждам се и пак – едно-едничко огледалото пред мен стои, а там ме гледа тя – лице печално, устни бледи, коси по-черни от смъртта... и рухвам пак пред него, непосилна да ги спра, тези хиляди сълзи, които капят и горят... и питам аз приятеля ми най-любим, да каже, правилно ли мисля:

 „Огледалце, огледалце на стената, кажи коя е най-нещастна на земята? Коя е тъй във вериги окована и въздух няма? Чия душа линее и умира, накъсва се на милион парчета и бавно към безкрая тя полита?“

„Момиче младо и красиво, по длъж и шир се аз непрестанно скитам, но нигде не видях да има такава истинска тъга... и тези шипове в гърдите, и тази пуста самота, която стяга ти сърцето и спира ти дъха...“