Сигурно знаете какво приятно изживяване е да срещнеш неочаквано най–добрия си приятел, с когото от дълго време не сте се виждали. За него знаех само, че преди години замина на работа в чужбина, и оттогава нямахме никаква връзка. А в училище седяхме на един чин и толкова бяхме сходни по мислене и темперамент, че даже едни и същи момичета харесвахме, а по–късно, когато завършихме, и двамата започнахме работа като асансьорни техници, след като завършихме съответните курсове за правоспособност. Само че той имаше познати в чужбина, и тръгна да се устройва там, а аз си останах във фирмата.
В първия момент дори не можах да го позная, помня го като слабичко, невзрачно момче, а сега беше станал загладен мъжага с доста изискана външност.
След първата еуфория от радостната среща го заразпитвах как живее сега.
 - Виждам, добре си се подредил в чужбина! Изглеждаш като фотомодел! – възхитих се аз.
 - И идея си нямаш! – засмя се той – Работя в институт за машиностроене, уредостроене и мехатроника, в който се разработват и използват най-новите технологии в тези области.
 - Брей, че как успя да се уредиш? В чужбина нямат ли си специалисти?
 - Знаеш как е – намигна ми той – Ако имаш добри връзки, и на космическа совалка можеш да се уредиш!
 - Хе – хе, космическа совалка... - оцених хумора му аз.
 - Там е работата – поверително ми каза той – Някои отдели в института имат строго засекретени взаимоотношения с НАСА - и вече съвсем тайнствено ми пошепна – Изобщо не можеш да си представиш за какво става дума!
 - Стига, бе! – шашнах се аз. Гледай го ти, моя приятел докъде е стигнал! А едва завърши училище!  - А как така си тук, отпуска ли нещо, да подишаш малко роден въздух?
 - Ами, каква ти отпуска! По работа съм.
Спряхме до лъскава спортна кола.
 - Твоя ли е? – ахнах аз. Само в някои екшъни бях виждал подобно чудо.
 - А-а, това е просто поредната ми придобивка – небрежно каза той – Ако знаеш колко съм сменил!
После си погледна часовника.
 - Слушай, имаш ли малко време?
Бях тръгнал да пазарувам със списък от жената, ама от по–далечния магазин, че в нашия супермаркет цените били по–високи. Така че нямах спешна работа и го попитах за какво става въпрос.
 - Ако дойдеш с мен, ще ти покажа върху какво работя сега. Сигурен съм, че ще се изненадаш докъде сме стигнали!
Вече нищо не можеше да ме спре, изгарях от любопитство. Заразпитвах го в колата, а той ми обясни, че близо до града построили секретна подземна лаборатория, а той, заедно със специално подбран екип техници били ангажирани с монтирането на асансьорите в сградата.
Бях смаян! Това ми звучеше като сценарий на фантастичен филм. Секретна лаборатория до града! Невероятно! Исках повече подробности, но той поклати глава:
 - Виж, и аз не знам точно за какво става въпрос, нали разбираш, а и нямаме право да изнасяме каквато и да е информация в тази насока. Само почакай, и сам ще видиш за какво става въпрос!
Изобщо не усетих как се озовахме в подземен гараж, приятелят ми паркира и слязохме. Едва направили няколко крачки, стигнахме до черна, блестяща стена, чиято структура напомняше мрамор.
Той докосна някакви, едва забележими вдлъбнатини в нея, и с лек, мелодичен звън на мястото на стената се появи тъмна огледална плоскост с размерите на врата.
 - Заповядай! Още е в изпитателен срок, но технически е напълно готов! – покани ме да вляза, защото точно в този момент вратата с друг мелодичен напев се плъзна и се отвори. Изпитах страхопочитание, имах чувството, че влизам в машина на времето.
 - Ще се видим на двадесето ниво – каза ми той – само това е нужно да запомниш. Ниво двадесет.
 - Ама чакай, ти няма ли да дойдеш? – малко се притесних аз.
 - Трябва да свърша някоя и друга работа преди това – каза ми той – Но ти не се притеснявай, няма да се бавя. Само да взема едни документи, и идвам.
Вратата на кабината безшумно се затвори и се огледах. Боже мили, къде бях попаднал! Всичко беше тъмно, огледално и на фона на меката светлина изглеждаше много странно. А на–странно беше това, че никъде не видях табло с бутони за различните етажи. Или по–скоро нива, както беше казал приятелят ми.
 - Добре дошли! – разнесе се в този момент мелодичен механичен глас – Моля, изберете ниво...
 - А-аа... – започнах аз, но гласът продължи - ...от изброените: второ, десето, осемнадесето, двадесет и трето...
 - Двадесето! – извиках аз.
 - Грешен отговор! – каза студено механичният глас – Опитайте отново! Моля, изберете ниво от изброените: трето, девето, тринадесето...
Този път търпеливо зачаках, но и сега гласът пропусна двадесетото. На третото изброяване най–после чух дългоочакваната цифра, и радостно побързах да потвърдя. Бинго, помислих си! Почувствах се като спечелил големия джакпот, и закачах най–после да потеглим.
 - Моля, изберете аромат от таблото вляво от вас – каза обаче гласът. Послушно погледнах в ляво. На тъмната плоскост се беше появило табло с множество бутони с надписи. Какво ли нямаше, бяха сортирани на цветисти, дървесни, билкови, неутрални, подправки, парфюми... имаше и възможност за комбинации. Впечатляващо! Избрах кокос и ванилия, и то май защото бях започнал да огладнявам.
 - Благодаря, че направихте своя избор – обади се гласът ведро, а аз вдишах прелестния аромат и зачаках да потеглим. Но гласът продължи – Моля, изберете музика от таблото вдясно.
Охо, виж ти, и музика! Погледнах таблото вдясно, беше като това с ароматите, само надписите бяха по–различни – класика, джаз, рок, етно, поп музика... с толкова подразделения, че свят ми се зави. Нямах никакви музикални предпочитания, но се страхувах, че асансьорът няма да тръгне, ако не направя своя избор, затова избрах нещо напосоки. Зазвуча нещо толкова войнствено и шумно, че се стреснах и хвърлих едно око да видя какво съм натиснал. Вагнер, някакъв полет. А звучеше така, сякаш започва война.
 - Благодаря, че направихте своя избор – дочух познатия глас, въпреки целия шум, и този път ми се стори, че долавям известна ирония. Сигурно си въобразявах, но някак вече ми се щеше да сме тръгнали.
 - Ако желаете допълнителна информация за чакащите на нива от първо до двадесето, моля погледнете...
 - Не, всъщност не желая! – опитах се да го спра, но гласът невъзмутимо продължи – ...екранът пред вас. Ако желаете директен превоз до двадесето ниво, моля натиснете червеният бутон под екрана.
Ох, най–после, наивно си помислих аз, и побързах да го натисна, макар че на ниво осемнадесет мярнах много приятна дългокрака брюнетка, с която при едни по–нормални обстоятелства не бих имал нищо против да пообщувам.
 - Благодаря, че направихте...
 - Моля, моля! – вече усетих, че доста съм изнервен – Давай да потегляме, досадник такъв, че ми писна да вися тук!
Мина ми през ума, че моят човек сигурно отдавна ме чака. Защо още не ме измъква оттук, по дяволите? Що за шантав асансьор беше това?!
 - Ако желаете да получите информация за текущите новини, спорта и времето, моля...
 - Нищо не желая! – изкрясках – Искам да сляза! Чуваш ли, скапана машинария такава, искам да изляза от тук!
Усетих как нещо ме разтърсва, о, боже, помислих, това сигурно е краят. Щях да намеря смъртта си на дъното на асансьорна шахта в тая проклета смахната кутия, която вече бях сигурен, че иска да ме убие.
 - Събуди се, събуди се най–после, де! – чух познат глас, но не онзи, механичния, и видях жена ми, надвесена над мен, да ме разтърсва здравата. – Пак прекалихте с пиенето снощи с твоя колега, колко пъти те предупредих, хем знаеш, че не ти понася!
Въздъхнах облекчено, и кимнах послушно с глава. Права беше, снощи поливахме напускането на същия този приятел, от съня ми. Заминаваше на работа в чужбина, та... абе, направо се оляхме. И си обещах – повече нито капка алкохол!