"Кълна се, най - ужасният звук в целия свят е пречупването в гласа на човек, който всеки момент ще се разплаче"

Понякога искам да съм растение .. Човешкият живот е жесток, прекалено жесток ...

Растенията понасят най - големите жеги и най - силните ветрове; устояват на най - мощните бури (онези, които носят женски имена).

Пък ние, човеците, така нехайно разбиваме сърцата си, сякаш имаме лепило, което може да залепи всичко и разпалваме чувствата си, сякаш са клечки кибрит.

"Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек...", Георги Калоянчев

Една прекрасна жена ми каза, че когато много ти се плаче слагаш очна линия, защото като имаш такава и не можеш да заплачеш (не за друго, а за да не развалиш грима).

Никога не ми се е получавало, обаче.. гримът винаги е ставал размазан; устните винаги са се превръщали в напукани; винаги се е появявала резка на душата..

На 44стр., ред 12 от "Гладни сърца" на Веселина Седларска пише: "Душата-запишете си го това в бележника"

Това и правя. Записвам: "Душата"

Веднага се сещам за великолепната мисъл на Антон Чехов: "Странно нещо е душата. Никой не знае къде се намира, но всеки знае как боли".

(Беше ли така всъщност?!)

Запуших ушите си в опит да заглуша блъскащите се в главата ми мисли.

Мисли, които препускаха едни през други, в опит да избягат от оковите на нечие отсъствие (моето; твоето; което си харесаш), преди да се разбият в дебрите на така изгубеното ми съзнание.

Сблъсъкът не беше от ония опустошаващите (поне не и на външен вид).

Беше от ония, които се случваха толкова бързо, че даже човек не разбираше кога по - точно нещо от него беше умряло (красивото, например).

Тишината след това беше по - оглушителна и тежка. Мъчителна дори.

Но знаеш ли, читателю, знаеш ли на кое ние, човеците, успявахме много трудно да устоим?

Не беше само походката на нечия душа.

(Това определено пленяваше. Особено, ако беше душа стара, колкото света)

Беше именно онова пречупване в гласа на човек, който всеки момент щеше да се разплаче.

Написах това и хвърлих тефтера с такава сила, че го запратих в другия край на стаята.

Хаосът в мен преля и заля всичко наоколо.

Сякаш бях на бойно поле...

В четирите ъгъла на стаята стояхме Червенокосата, Вълчицата, Нежното ми Аз и Аз.

* Вълчето беше тази, която се опитваше да ме предпази от света

* Ред се стараеше да ме сблъска с него

* Нежната ми половина се намесваше точно, когато трябва. Обожавах я, защото кротко спеше в душата ми, но винаги беше нащрек; никога не ме притискаше и винаги посрещаше ударите, които съдбата ми нанасяше

* А Аз... на мен просто ми се пречупи гласът и заплаках

"Стаята, допреди малко с размерите на целия свят, сега беше тясна като джоб...", Веселина Седларска, "Гладни сърца"

Душата... На душата ми й беше счупено и това, което беше в главата ми, душата ми го усещаше в пъти по - силно.

Понякога това "счупено" беше на парчета.

Парчета, които бяха почти невъзможни да се залепят, но въпреки това имаше шанс да напаснеш.

Друг път "счупеното" беше от онова ситното, когато камъче падне от седми етаж, например, върху предното стъкло на кола и го направи на сол.

Точно толкова счупено ми е в душата..

Опитвам се да събера "солта", но някак си повече се разпилява. Колкото повече се опитвам да я събера, толкова по - ситна става и единствено разранява ръцете, които се опитват да поправят нещо, което е за изхвърляне.

Понякога (може би само понякога) счупеното не носи щастие, нито пък се лепи.

Друг път (може би не толкова често) сме символ на търпение.

Някъде там разпръсвам стъкления пясък...

Стаята все така се стеснява.

Прочитам пак Чехов и въздъхвам...

По всички дяволи на света - ето я душата ми! Стои насреща ми и ме гледа. Гледа ме и се чуди. След това е многоточие...