17 янв. 2017 г., 21:20

Наказана душа (за конкуpса 2.3) 

  Проза » Рассказы
1048 1 4
2 мин за четене

 

            Всеки бог обича чедата си и съди според постъпките им на земята…
            Сбогувах се с татко, с мама – оставих ги там, под черната пръст, а зли хора къщата запалиха и дворът опустя… Нямах вече дом и място, нямах светлина…
            Поех на път. Огледах се – оставих селото засмяно, уж нищичко не взех, само чантата през рамо, а нещо ми тежеше и не знаех какво. Разрових се…
            Бях в душата си събрала пролетни треви, цъфнали дървета, птичи песни, кокичета и минзухари, макове червени, златни класове, цигулки на щурците, рози, хризантеми, есенни багри, зрели плодове, чушки и домати, бели снегове, въглени горещи, звезди небесни, нежни ветрове и още нещо… Песните на мама, заедно с приказките ù… И съветите на татко… И баниците на баба... И мъдростите на дядо… И любовта на гълъбите… Толкова богатство! Безценно, свято! Как да не тежи? Нямаше кантар за него, нямаше!... Достойна ли бях за такова наследство? Къде да го нося? На кого да го дам?... Децата… О, те се пръснаха като пилци по света да търсят хляба си… Ще се разпилее след мен, ще се изгуби, а с него и аз!… Дано вятърът поне го отнесе някъде, за да поникне и радва някого!...
            Не опазих нищо – ни вярата, нито красотата, а сама избяга свободата…
            Исках да се върна, но бурени ме спираха и режеха краката. Кръв течеше…
            Гробища пустееха и само кръстове се виеха над тишината…
            Слънцето се скри. Далече гарвани крещяха, а звездите и луната някъде заспаха…
            Боже! Как да нося товара на съдбата?... Бях наказана! С богатство на душата и бремето на… самотата… Заплаках… Сълзите ми… Те просто бяха истината!...
            А отнякъде бежанци прииждаха – гладни, жадни – превземаха страната ни… И тъпчеха, и палеха, и плюеха… Раждаха отново, но нещо свое, пропито от друга раса, чрез друга слава – чуждо, за мене грозно, но за тях добро, че майка дала…
            Всеки бог обича чедата си и съди според постъпките им на земята. Моят също!… Ще получа ли накрая и крилата си? Ония, за там – горе, някъде за небесата, където мир настъпва за душата или… дяволска опашка ще ме прати в пъкъла да гоня огъня, който не опазих тук, долу на земята…

 

© Радка Видьова Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Това, без което не можем »

7 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??