Беше студен юнски ден. Дъждът валеше като из ведро и гърмеше толкова силно, сякаш на небето се водеше война.
Госпожица Лили се прибираше с лимузината си от урок по изобразително изкуство.
- Тони, спри! – изкрещя на шофьора си тя. На една пейка в градската градинка седеше момченце със скъсани дрехи, мокро до мозъка на костите си.
- Хей, ела насам! – каза Лили, като сочеше към детето. То се приближи към луксозната кола. Вратата се отвори и то се намери в кола, за каквато не беше и мечтало.
Пристигнаха в къщата на семейство Стоеви. Андрей Стоев – бащата на Лили – беше собственик на голяма верига магазини в града. Колата спря пред боядисана в яркочервено къща.
- Мамо, татко, той ще остане с нас за вечеря. - каза тя, като сочеше към измокреното момче. Лили го хвана за ръка и го заведе до гардероб, пълен с детски дрешки.
- Избери си, каквото ти харесва.
Детето погледна с недоумение скъпите блузки, панталонки, суичъри и тениски.
- Благодаря, но аз…
- Спокойно. Имаме в изобилие.
Момченцето отново се обърна към гардероба и започна да граби, каквото му попаднеше.
Седнаха да вечерят. Госпожа Стоева попита детето:
- Как се казваш?
- Божидар. Може да ми казвате Дарко.
- Откъде идваш?
- От дома.
- Избягал ли си?
- Да.
- Защо?
- Бият ме.
- Кой те бие?
- Госпожата.
- Защо?
- Не знам.
След дълъг разговор между Дарко и майката на Лили се оказа, че той е бил изоставен от майка си веднага след раждането. Пребивали са го системно, без видима причина.
Сложиха сирачето да спи.
Лили се обади:
- Мамо, искам братче.
- Не можем, миличка.
- Защо?
- Аз не мога да имам деца.
- Ще си осиновим.
- Но процедурата е много тромава.
- Според закона, ако едно дете не е потърсено до половин година, попада в регистрите за осиновяване.
…
Дарко остана да живее у Стоеви. Още следващата седмица започна делото. То приключи бързо. Само след месец Божидар стана част от семейството.
Дарко се чувстваше желан и обичан, а Лили сияеше от щастие – вече имаше братче.
© ВЕЛИслава Все права защищены