Наместникът на съдбата

 

 

                            1.

 

Даниел Хелър бе прекарал в България почти целия си живот. Баща му беше от Англия и Даниел имаше много възможности да заживее там завинаги, продължаваше да ги има, но нещо го задържаше на Балканите. Това със сигурност не беше природата, слънцето, плажовете, нито пък красивите и пресметливи българки. Не му липсваше женско внимание, но тези плиткоумни торби с кокали му ставаха все по-скучни от година на година. Та цялата тази балканска пасмина го влудяваше с тъпотията си. Тенденция, която също нарастваше ежегодно, но въпреки всичко младежът не искаше да си тръгва.

Така и не познаваше майка си, знаеше само че са се запознали с баща му за кратко в планината, преди тридесет и четири години. Даниел не можеше да каже, че точно му липсва, според него само лигльовците имаха така насъщната нужда от постоянното присъствие на родителите в живота си, за да израснат като хора.

Далеч по-ценно бе това, което тя му беше дала.

Мъжът шофираше към работа и погледна за пореден път сребристата си коса, веждите, яката на черния шлифер, катинарчето на брадата, чийто сребрист цвят притежаваше леко тъмен нюанс и си помисли за начина, по който косъмчетата се отразяваха на слънцето. Помисли и за почти албиносовата си кожа, която така и така не потъмняваше, колкото и пъти да посещаваше морето. Даниел отдавна бе разбрал, че в него има нещо особено, което бе едновременно хубаво и лошо. Хубаво за него, лошо за други, но така си висяха везните на живота, особено в България. Схващане, което все още никой от кореняците не приемаше.

Интересно бе, че тези около него често коментираха чертите му, но много бързо спираха да говорят за тях.

Даниел имаше още две особености – бе доста силен спрямо слабата си снага. И умееше да влиза умовете на хората и да ги кара да полудяват. Винаги го бе можел, отначало се страхуваше, но после свикна и бързо видя предимството от това.

В момента, в който Даниел пожелаеше, нещастникът, изпречил се на пътя му и имащ злата участ си навлече гнева му, виждаше света около себе си като пропукано стъкло. След това парченцата падаха пред очите му и една след друга го връхлитаха травмите от ранните му години, които стоха погребани дълбоко в мозъчната кора през повечето време. Всеки имаше такива. Когато спомените бяха свързани с комплекси, които сляпо (или не толкова) нещастникът следваше, настъпваше истинският купон. Младият мъж се забавляваше всеки път с душевните терзания на жертвите си, а последствията… е последствията винаги бяха различни. Някои се връщаха към нормалния си живот, но по-смирени, някои се пропиваха, някои влизаха в лудница. Един дори се беше самоубил в диспансера, но Даниел не изпитваше съчувствие към него. Все пак не той го бе бутнал, човекът сам бе скочил от прозореца.

Даниел беше син на самодива, нямаше доказателства, но от всичко, което бе чел, бе на сто процента сигурен. Че на какво друго можеха да се оприличат странните случки около него. Най-хубавото беше, че нямаше как да го заподозрат, нямаше как да го обвинят, а боклуците, каквито си и бяха, си получаваха заслуженото. Така се случваше, когато случайни профани го предизвикваха, както често ставаше в ежедневни битови спорове.

Но младият мъж никога не подлагаше на това възпитани, умни и добросъвестни хора, които се отнасяха добре към него и тези около тях.

Едно нещо мразеше Даниел повече от всичко и това беше безчестието. Липсата на справедливост и моментите, когато законът бе безсилен.

Напоследък предимно това се случваше. Предимно такива новини го засипваха и гневът му нарастваше, но все пак не спираше да гледа новини. А информацията за безчестни събития долиташе до него и по всякакви други начини.

След всяка новина бе осъзнал едно нещо – един човек винаги е проблем за друг, решението за някого винаги бе пречка за другиго. Така си беше, а Даниел… се оказваше наместникът на съдбата.

Скоро пристигаше на работа. В края на деня възнамеряваше да се срещне с един човек, без неговото знание или съгласие, да му поиска инфорация и да му предложи нещо. Ако човекът се съгласеше – добре, ако не, Даниел си продължаваше по пътя. Имаше още много хора, много проблеми за решаване, но едно нещо го тласкаше напред – това, че бе намерил своето предназначение. Дори и то да се намираше в помийната яма на Европа.

 

                                                                                              2.

 

Мъжът се казваше Емануел Томпсън и в момента излизаше от работното си място. Бе загубил дома си в България. Събираше десет години пари за къща, тъй като климатът в Лондон не му понасяше. Най-накрая дойде тук, намери я и я купи. Но щастието и усещането, че най-сетне неуморният труд и търпението са се отплатили, траяха кратко. Взеха му къщата чрез измамна схема, като единственото доказателство за пред съда беше касова бележка с фалшифициран подпис на български, която подкрепяше становището, че Емануел дължи пари. И съдът се произнесе в полза на крадците. Много бързо мечтаният му дом се превърна в недостъпна територия за него. Сега не му оставаше нищо друго, освен да се върне в Англия и да продължи да кашля или да живее на квартира тук до края на дните си.

Емануел вървеше замислен и в един момент Даниел застана пред него и го поздрави на английски:

-Здравейте, господин Томпсън.

Емануел в пръвия момент се стъписа като го видя, но после отговори:

-Здрвейте, познаваме ли се?

-Не, но разбрах за вашия случай. Аз съм журналист и водя разследване. Казвам се Даниел Хелър. Бих искал да науча малко повече за коварната измама, на която сте станал жертва.

-Аз… мисля, че казах всичко на медиите. Вие от коя сте?

-Независим журналист съм, поддържам сайт за новини, разработен лично от мен. Казва се “Джъмбо нюз”, бихте ли ми отделили малко време, за да чуя информацията лично от вас?

-Не, благодаря Ви, но бързам! Не искам да преминавам отново през този кошмар, пък и не Ви познавам, не съм чувал за Вас, срещате ме на улицата, а не звъните по телефона! Откъде знаете работното ми място?

-Успях да проуча. Смятам, че нямаше да се съгласите да говорим, ако Ви се бях обадил.

-Не съм съгласен и сега! Моля Ви, тръгнете си! В тази страна всеки е някакъв прикрит психопат, довиждане!

-Довиждане и лек ден, сър! Искам да накажа хората, които Ви причиниха това!

Англичанинът си тръгна, но след няколко крачки се спря и се обърна.

-Да ги накажете, така ли?

-Възможно най-жестоко – отвърна Даниел.

-Смятате да ги убиете ли?

-Не, има далеч по-страшни неща от смъртта.

-Кой сте Вие?

-Вашият човек.

-Защо Сте моят човек?

-Защото... в това намирам своето предназначение. Вие не сте единствената жертва на ненаситната корупционна паст тук.

-Какво искате от мен?

-Просто да ми разкажете случая и да ми дадете имена. Можем да отидем в онова кафене отсреща. Аз ще се погрижа за останалото, няма да се видим повече най-вероятно, но ще разберете за действията ми.

Англичанинът помисли известно време, след това каза:

-Добре, нека седнем там.

Те отидоха до кафенето и Томпсън му разказа всичко. Целият случай се свеждаше до две имена: Аспарух Игнатов – бизнесмен и Калоян Минчев – прокурор.

В делото се споменаваше, че Емануел дължи пари на Аспарух.

-Има ли някаква опасност за мен? Така или иначе, скоро заминавам за Англия.

-Абсолютно никаква, сър! Можете да бъдете напълно спокоен и да пътувате без притеснения! Баща ми също е англичанин – отвърна Даниел.

-Да, предположих по фамилията Ви. А, майка Ви? – попита Емануел, като обърна внимание на особените черти на мъжа срещу себе си.

-Така и не разбрах коя е, но мисля, че знам каква е била.

-В смисъл, каква?

-Самодива.

-Моля? Това не беше ли нещо от българския фолклор?

-Точно така.

Англичанинът се усмихна леко и каза:

-Ами… щом казвате.

-Ако желаете, мога да ви го докажа.

Томпсън беше заинтригуван.

-Тук?

-Да.

-Добре, давайте, интересно ми е!

В следващия момент всичко около него придоби вид на пропуканоно стъкло. Дори очертанията на мистериозния мъж добиха вид на картина от екпресионизма.

След няколко секунди всичко се върна по местата си, а Томпсън беше потресен.

-Но Вие… Ти… как…?

Даниел се усмихна.

-Просто така. Това е само първото нещо, което тези копелета - Аспарух и Калоян, ще видат.

Томпъсн стоеше за момент със зяпнала уста, след което каза:

-Моля Ви, аз плащам кафето, погрижете се за тях!

-Бъдете спокоен, само това искам от вас – отвърна Даниел.

След това Томпсън остави банкнота от десет лева и си замина. Даниел беше доволен, Емануел му беше казал и нещата, които медиите бяха спестили.

Там, където законът не стига, се простира беззаконието. Но беззаконието също си беше вид закон, само че различен, мислеше младежът.

Даниел стана и излезе от заведението. Докато излизаше сервитьорката го гледаше с притаен дъх. Даниел забеляза това и си помисли: “Тъпачка, но става за един път.”

 

                                                                                         3.

 

Първата му цел беше Калоян Минчев. Реши да използва автобуса, за да стигне кантората му, но по пътя срещна нови безчестия.

Три млади момчета с велосипеди буйстваха в автобуса и създаваха проблеми на хората и на шофьора, но никой не смееше да се справи с тях подобаващо, заради закрилата над малолетни. Даниел ги изчака да слязат с колелетата си и слезе на същата спирка. Докато те замерваха, плюеха и псуваха автобуса, мъжът се приближи към тях и каза:

-Това, което правите, не е хубаво, момчета. Засрамете се и се извинете на шофьора и хората.

-Ко, ко приказваше ти бе, дъртак? – каза едното от тях и се изсмя. Другите двама му се изсмяха също.

-Къде ще се извинявам, бе, ти тъп ли си? Тоя малоумник замина! – каза другото.

-Извинете се на мен, тогава – отвърна спокойно Даниел.

-Еби се в гъза, бе, педал. Да го туря на майка ти! – допълни третият.

Тримата се изсмяха отново.

Даниел стоеше усмихнат през повечето време, след това се намръщи.

-Не би доживял до този момент! – отвърна мъжът.

Сложната му реч ги объркваше, затова продължиха с това, което знаеха.

-Ко, ае, я се еби в гъза, е... а... ааа! – отвърна първото след това се хвана за главата, клекна и започна да охка.

В същия момент другите двама се оказаха в същото състояние. Стъклото пред очите им се пропука, разпадна и лошите им спомени започнаха да ги връхлитат един след друг. Най-лошите, които бяха преживели и за които отказваха да мислят отново и отново. Единият например ходеше наакан в училище като по-малък, защото нямаше тоалетна хартия и всички го сочеха с пръст и му се смееха, другият беше пребит и плют от по-големи момчета, които го обиждаха и го наричаха слабак, третият беше пребит жестоко от злобната си баба, без да бъде виновен. Следваха сцени на домашно насилие, детски тормоз, срам и чувство за вина, много чувство за вина.

-Стига, стига, ко стаа! – пищеше единият, докто се държеше за глвата и удраше в земята с юмрук. Ръката му се разкървави.

Някои от хората се спираха и шокирани ги питаха:

-Деца, добре ли сте!

-Стига, не мога! – извика единият и тръгна да бяга без да види че влиза в пътното платно. Една кола разко наби спирачки и го блъсна. Телцето му се превъртя на капака, тупна зад автомобила и не помръдна. Шофьорът даде газ и изчезна.

Второто дете се затича към една витрина, блъсна се с все сили в нея и стъклата го нарязаха жестоко.

Третото тръгна да бяга също, спря се, извади джобното си ножече и го заби във врата си.

Хората пищяха от тревога и се втурнаха да помагат на децата, но вече бе късно.

Даниел отпусна захвата. Един се приблжи до него и го попита.

-Какво става? Направи ли им нещо?

-Не знам, да виждаш да съм им направил нещо? Просто ги помолих да се извинят на шофьора и извендъж превъртяха. Явно чувството за вина е твърде непоносимо за днешните деца.

Човекът го гледаше немигащо със зяпнала уста.

-Ти нормален ли си? Видя ли какво стана току що?

-За съжаление, да. Тъжно ми е да съм свидетел, но това е реалността!

-Изчезвай оттук, лунатик! – му каза човекът, след това се втурна да помага на умиращите вече деца.

Даниел го послуша и си тръгна. Вървеше в посока кантората на Калоян. Знаеше, че сградата на беше далеч.

По-късно научи, че двете от момчетата са мъртви, а едното бе с мозъчно сътресение и останало инвалид за цял живот.

Е, помисли си Даниел, правилата са, за да се спазват. Не можеш да правиш каквото си искаш, дори и да си дете.

 

                                                                                       4.

 

Причака Калоян пред кантората му, след което го видя да излиза и да се насочва към един подземен паркинг. Даниел проследи прокурора. Паркингът беше почти празен. Малко преди Минчев да влезе в колата си, Даниел реши да го спре за разговор... след това се отказа. Мина зад съседния автомобил и щом Калоян запали мотора и подкара автомобила, Даниел влезе в ума му.

Защо пък да не пробвам така? - помисли среброкосият младеж.

Стъклото се пропука, парченцата паднаха и лошите спомени заляха прокурора като вълна. Интересно, че и случаят с Емануел Томпсън беше сред тях.

Калоян Минчев загуби контрол над колата, но не спираше да я кара. Ненадейното свръхестествено събитие парализираше дори шофьорските му рефлекси.

Даниел реши да пусне захвата. Когато прокурорът възвърна съзнанието си, първото нещо, което вия, беше една от колоните на подземния паркинг. Той се вряза в нея, главата му се блъсна в стъклото, после отскочи от волана и мъжът изгуби съзнание. Алармата му зазвуча в почти пустия паркинг. Малкото хора, които бяха там, се стекоха на помощ. Даниел остана още малко, за да проследи случката. Хората опитаха да изкарат пострадалия, но не можаха. Минчев беше заклещен. Обадиха се веднага на бърза помощ и пътна полиция. Минчев бавно започна да се връща в съзнание. По челото му имаше кръв. Той тепърва осъзнаваше положението си и на лицето му се изписа ужас. Прокурорът за кратко забеляза Даниел Хелър и вторият не си спести леката усмивка, въпреки че беше рисковано. Други хора също го забелязаха, но не му обърнаха особено внимание. Някои само напразно го викаха да помага. Та как би могъл той да е свързан с катастрофата?

Младият мъж си тръгна от паркинга. По-късно разбра, че прокурорът е жив, като се беше отървал само с фрактура на черепа и потрошен десен крак. Да, определено си го беше получил.

Сега Даниел вървеше към старата къща на Емануел Томпсън, където бизнесменът Аспарух Игнатов вече бе настанил жена си, сина си и дъщеря си.

Справедливостта възтържествуваше.

 

                                                                                   5.

 

Старши комисар Ангел Дамянов обсъждаше с колегите си странните и чести инциденти из града.

-Всички хора, които са свитедели на случаите, както и оцелелият прокурор, говорят за едно и също.

-Да – отвърна комисар Мирослав Калчев – бледолик младеж със сребърна коса и черен шлифер.

-Той има нещо общо със случаите. Имаме доказателства и за по-стари случки – каза Дамянов.

-Да, но какво им прави той? Как точно ги кара да си посягат на живота? – попита един от другите полицаи.

-Не е ясно, нямаме данни да ги е докосвал. Може би ги заплашва по някакъв начин – отвърна Калчев.

-Знаем ли кой е? – попита третият полицай.

-Да, името му е Даниел Хелър, български гражданин с английски корени.

-Защо е бил в паркинга на прокурора?

-Не е ясно, но знаем, че Минчев е участвал в дело на бизнесмена Аспарух Игнатов, свързано с парични дългове и частен имот.

-Имотът е бил на друг англичанин, нали?

-Да, Емануел Томпсън.

-Възможно ли е двамата с Даниел да са свързани?

-Напълно, но засега не знаем. Трябва привикаме Даниел като свидетел, но мисля, че нямаме време за това.

-Да, а е възможно Аспарух да е следващата му жертва – каза Калчев.

-Не е възможно, а е си залагам значката за това. Вече му се обадих да го предупредя и пратих полицейски екипи да охраняват дома му. Сега ни остава само да разпитаме това лайно. Сигурно вече е пред дома на Игнатов. Ако намеря и най-малкото доказателство за вината на английското копеле, ще го тикна в панделата за цял живот. Да действаме!

Полицаите излязоха от кабинета.

 

                                                                                       6.

 

Даниел наблюдаваше дома на жертвата си и разбра, че са го изпреварили. Да, не трябваше да прави нещата толкова публични. Пред старата къща на Томпсън стоеше полицейски патрул. В следващия момент телефонът му иззвъня и разбра, че бяха от полицията. Привикваха го като свидетел на случките. Той се съгласи да отиде. Това въобще не го притесняваше.

Обърна се да си върви и в този момент пред него паркираха още една полицейска кола и едно порше. От автомобилите излязоха комисарите Дамянов и Калчев, плюс още двма полицаи, а от поршето излезе Аспарух Игнатов, заедно с още двама бодигарди.

Дам, корупцията в България стоеше пред Даниел в най-чистия си вид. За момент дори се обърка, че толкова бързо го привикват за свидетел. Беше си починал няколко часа, преди да дойде тук. Голяма грешка, помисли той.

-Даниел Хелър, нали така? – каза комисар Дамянов.

-Ко правиш пред къщата ми, бе, педофил, лъскаш ли? – каза му Игнатов. Беше едър мъж с брада, костюм и татуси.

-Господа какво... с какво мога да Ви помогна? – отвърна Даниел.

Мъжете го гледаха мрачно. Дамянов каза:

-Днес по-рано починаха две деца, третото е със счупен гръбнак, а един прокурор катастрофира и за малко не загуби живота си. Бил си и на двете места, както и на няколко други, все с нещастни инциденти. Имаш ли нещо да кажеш като свидетел? – каза Дамянов.

Данел го позна по гласа. Той му се беше обадил преди малко.

-Извинете, но това не се ли отклонява малко от законовата процедура? – попита Хелър.

Мъжете бяха изненадани от сложността на речта му. Малко от изметите, с които си имаха работа, говореха така. Решиха, че този явно беше от интелигентните.

-Като имаме мъртви деца обществото иска бързи действия! – каза му полицай Калчев и продължи. – Добре, като искаш по процедурата, идваш с нас! Момчета!

Другите двама полицаи го хванаха и го насочиха към патрулката. Игнатов каза:

-Не, искам да го разпитам сега! Дебнеше жената и децата ми! Дайте ми го!

-Не можем, Аспарух! Трябва да спазваме закона! – отвърна Дамянов.

-Копелето сигурно щеше да убие семейството ми! – отвърна Игнатов.

-Знам, но все пак, трябва да спазим процедурата. Той е заподозрян извършител, имайки предвид, че го хванахме тук, но нямаме достатъчно доказателсвта.

Аспарух въздъхна и след това каза:

-Добре, действайте.

Докато вкарваха Даниел в колата, бизнесменът го гледаше с убийствен поглед. Даниел разбра. Смяташе да го очисти.

 

 

                        7.

 

Полицайте го разпитаха, опитаха на изкопчат нещо от него, да го провокират да си признае, но не успяха. Питаха го какво е правил на жертвите, той им каза нищо.

Даниел им разказа нещата точно така, както се бяха случили, както ги беше видял като случаен наблюдател, без да казва за пропуканото стъкло. Нямаше намеса от негова страна и това беше всичко. Той беше случаен свидетел на нещастните инцидети. Питаха го защо се беше усмихнал на прокурора, но той отрече да го е правил. Заплашиха го за лъжесвидетелстване, но той не се огъна. Питаха го всичко, което свидетелите бяха казали за него на местропроизшествията, но той отрече. Те усещаха, полицейсткият им инстинкт, придобит с годините и опита, подсказваше, че виновникът беше той, но нямаха за какво да се захванат. След това се оказаха принудили да го пуснат.

Когато той излезе, Дамянов се обади на Игнатов:

-Готово, тръгна си. Оттук нататък си ти – отвърна полицаят.

-Благодаря ти, Ачка. Остави на мен и на момчетата – отвърна Игнатов в слушалката.

След като Даниел излезе от участъка, забеляза отново онова черно порше, което този път го следваше.

Нарочно се насочи към едно по-дискретно място в парка. Седна на една пейка и зачака. Бабаититите скоро се появиха при него.

-Седим си на пейката, а? – каза Игнатов.

Той беше дошъл отново с двамата си огромни бодигарди.

-Дам – отвърна Даниел – където законът е безсилен, следва беззаконието, а то също е закон.

Студеният поглед на Игнатов не се промени, въобще не го интересуваше какво говори този убиец на деца.

-Виж какво, келешче, не те знам как си убил онези хора, както и онези деца, обаче всичко приключва, разбра ли?

Мъжагите го хванаха и го накараха да стане от пейката. Даниел забеляза, че те имаха пистолети. В следващия момент стъклата се пропукаха, той удари единия с лакът, ритна другия в корема, измъкна единия пистолет от сакото на похитителя, насочи го към тях и заотстъпва.

Игнатов облещи очи, бандюгите му се свестиха с изкривени физиономии от болка и изненада. Не можеха да повярват как силно удря този хилав келеш. Не можеха да осъзнаят какво той направи току що.

-Какво правите, бе? Как ще ви земе пистолета тоя?!

-Шефе, аз ослепях... сега виждам, ама...

-И аз – допълни другия – спомних си един работи, дето... абе бяха много гадни!

-К`ви ги дрънкате, бе, некадърници! – промърмори той, докато не сваляше очи от Хелър.

-Какво стана, Ауспухчо?! Май не си свикнал нещата да не вървят по твоята, а? – каза му Даниел.

-Ей, путко изрусена, остави тоя пистолет да не се гръмнеш! – каза му Аспарух. – Що уби ония деца, а?

-Не знам за какво говориш и не се притеснявай. Умея да си боравя с тези джажди.

Даниел не изпускаше бабаита вдясно от поглед. Костюмарят дебнеше първия удобен момент да грабне пистолета си и да застреля младежа.

Аспарух дишаше тежко, след това сякаш овладя объркването си и каза:

-Умееш ти... в такава помия си влязъл, че сам не знаеш! Не ме лъжи, ти ги уби, не те знам как, ама са те видели навсякъде. И при тях и при Минчев.

-Шефе, нещо му има на тоя! – каза бабаитът отдясно. – Очите ми се пропукаха.

-Как така ти се пропукаха?

-Ей така, просто... в един момент го държах, в другия всичко пред комбалаците ми се напука кат стъкло, после... после стъклата паднаха, даже трошенето чух и видях онзи, дето ме... дето ме... като малък. Пак бях там, пак.. все едно...

-Нека ти спестя обяснението – прекъсна го Даниел, след това влезе ума на бизнесмена и върна спомена за деспотичния му баща - мафиот, който системно го биеше, тормозеше и унижаваше в ранните години на Аспарух, преди да старият Игнатов да убит от други бандити.

Даниел отпусна захвата, а Аспарух едва не падна. Бабаитът отдясно го подпря за равновесие.

-Ти... как... – каза Игнатов отново с облещени очи.

-Това няма да ти го кажа, измамно копеле такова! – отвърна Даниел. – Искам да върнеш къщата на Томпсън обратно! В противен случай ще посетя семейството ти и ще ги изритам оттам, ясно?

-Моля?! Какво ще направиш?! – присви вежди Аспарух. Как си позволяваше този червей дори да си помисли, че ще говори така? В следващия момент, сякаш като отговор, опреснените спомени от младостта му го връхлетяха отново, но този път по естествен начин, без стъклото да се чупи.

-Пикльо, никаква къща няма да връщам, разбра ли? Вече си мъртвец, само за това, че се осмели да ме заплашваш! Тя си е моя, разбра ли?

-Не, не е, взел си му я чрез измамна сделка.

Аспарух се засмя.

-Ти пък отде ще знаеш, бе, червей плосък?! Я иди го докажи!

-Доказателства не ми трябват! Има бол в медиите, а и... вече знаеш колко добре разчитам хората! Особено такива като вас – тъпоумни, български помияри.

Тримата мъже се засмяха.

-Английски боклук!– каза му бабаитът с пистолета отдясно. Искаше, канеше се, но все още не смееше да го извади. Споменът от пропуканите стъкла беше пресен.

-Може ли така да говориш за сънародниците си? – попита го Аспарух, а Даниел се усмихна в отговор и каза:

-Искаш да кажеш за балканската паплач! Защо тази къща? Имаш пари, имаш власт, недвижими имоти бол на пазара!

-Хаха, защото ми харесва, тъпунгер такъв! Плюс това дъщеря ми я искаше, повече от мен даже!

-О, имаш дъщеря, хубава ли е?! – попита Даниел с нагла усмивка.

Тази на Аспарух мигновено помръкна.

-Копеленце, ще ти отрежа топките и ще ти ги навра в гръкляна, ако говориш за дъщеря ми, ясно ли ти е!

-За твое добро не ме обиждай повече, дрисльо! Имаш два дни, ако не припишеш къщата обратно на Томпсън, ще се видим пак, разбра ли? – отвърна Даниел.

Хората все повече започваха да се спират и да ги наблюдават отдалече.

-Вие да не се шибате с тоя Томпсън, бе! – каза бабаитът отдясно.

-Два дни, хаха! Как да направя имотни документи за два дни, бе, пещерняк?! – каза Аспарух.

-Ти си връзкар, ще измислиш нещо!

Усмивката на Игнатов пак се помрачи. Този път не му каза нищо, само го гледаше с дълбока омраза. Аспарух Игнатов много мразеше да му казват какво да прави и да не е този, който казва, както и да не е този, който се хили нагло.

-Хайде, момчета! Да се чупим и да отиваме да уреждаме документи!

-Шефе, сериозно ли?

-Да, би ли върнал пистолета на охраната ми? – попита Аспарух Даниел.

-Не, не бих – отвърна млъдежът с шлифера.

-Добре тогава, хайде момчета, тръгваме! След два дни ще изгоня семейството си и приятелят ти ще си получи къщата.

Хвърли му един последен, студен поглед и тримата мъже си тръгнаха. Докато се отдалечаваха от Даниел, левият бабаит попита шефа си:

-Шефе, наистина ли ще му връщаш къщата?!

-Не бе, тъпак! Ачката ще ми каже къде живее този боклук и ще пратя Миро снайпериста да му пръсне мозъка от балкона.

-А, ясно!

Даниел прибра пистолета и също се отдалечи. Не вярваше, че ще върнат къщата на Томпсън, но предпочиташе да им даде шанс. Ако трябваше да се разправя с тях, това означаваше да ги избие всички, а не искаше да се стига дотам. Въпреки че също така те щяха да имат време да намерят начин, как да убият него.

Той реши да се прибере у дома и да почака.

 

                                                                                    8.

 

-Как така не сте успели, бе? – попита комисар Дамянов в слушалката.

-Де, да знам, бе, човек, нещо ни направи тоя! – отвърна Игнатов, докато се возеше в частния си автомобил.

-Какво, в гъза ли ви бръкна? Трима сте, да ви еба!

-Не, бе, анус такъв! Нещо е телепат тоя, наби момчетата и взе на единия пистолета!

-Как така е набил тези говеда, бе? А ти какво правеше? Духаше ли му през това време?

-Не, бе, бастун! Пак имаш хуй в ушите и не ме слушаш ко ти приказвам! Тоя е телепат!

-Телепат! Много наркотици друсаш и ти напоследък!

-Тъп си кат на леля ми дъртия сфинктер! Кажи ми де живее да му пратя Миро и да се свършва!

-Миро? Кой е този Миро!

-Абе чистача ми, нали знаеш, тъп ченгел такъв!

-Този чекиджия ли бе! Тоя не може на майка си путката да уцели от десет милиметра!

-Абе ти си заченат от рикошет на маймунска чекия, казвам ти!

Двамата се засмяха в слушалката, след това Ангел Дамянов каза:

-Телепат казваш, хм...

-Ко ми хъмкаш, давай ми адреса му и да го пръскам!

-Не, не го стреляй, искам да го пробвам тоя, може да ми потрябва в полицията!

-Ко ще го пробваш, ще го ебеш ли?! Млъквай, не говори глупости и ми давай адреса да не се занимавам да го търдя сам.

-Добре, чакай петнайсет минути да си направя обедната чекия и ти го пращам!

-Да не оцапаш телефона, айде!

-Да го духаш и ти, айде!

 

Миро снайпериста стоеше на прицел от таванския прозорец в жилищна сграда, намираща се на улицата, където бе и дома на Даниел Хелър. Миро виждаше ясно, Даниел излезе от дома си и се насочи към колата. Миро се прицели, след това усети дуло на пистолет опряно в слепоочието си.

-Курво недна, изчезвай преди да съм те пратил в панделата за опит за убийство! – чу той гласа на Дамянов.

Но как бе възможно, помисли снайпериста. Всъщтост за Дамянов бе лесно да проследи както такова тъпо говедо като Миро, така и мистериозен психопат като Даниел Хелър.

-Ама, Аспарух... той... – изпелтечи Миро.

-Аспарух да го духа, слизай долу, чака те арест за влизане с взлом – отвърна Дамянов.

Миро свали пушката си, а устата му мърдаше беззвучно. Беше бесен, че нямаше да веземе мангизите, които Аспарух му бе обещал.

Прибра оръжието в куфара и тръгна да слиза по стълбите.

В този момент една полицейска кола спря пред Даниел и го накара да изчака.

Давама полицаи отведоха Миро, а Дамянов отиде до Даниел и каза:

-Длъжник си ми, току що ти спасих живота!

-Какво, как така си ми спасил...? – отвърна Даниел, а комисарят посочи с поглед арестувания Миро, когото настаниха в полицейската кола с белезници.

Даниел погледна към него, след това към Дамянов и двамата други полицаи и каза:

-Ама яко корумпирани сте всичките!

През това време изтръпна при мисълта, че е бил прав ден по-рано. Наистина се опитаха да го очистят и то по-бързо, отколкото очакваше.

-Сложна е работата, какво да ти кажа. Слушай сега, Аспарух няма да те закача повече, съветвам те и ти да не го гъбаркаш! Трябва ми частен детектив с твойте дарби, съгласен ли си?

-Какви дарби, за какво приказваш?

-Знаеш за какво, ония келешчета тормозеха хората по автобусите от дълго време. Нямам доказателства, няма да ти търся сметка за тях. В участъка изнемогваме, станаха твърде много случаите, които не можем да разрешим. От много време си мисля, че... ми трябва нещо свръхестествено, за да си свърша работата.

-Как ще ги разрешите като и вие сте в лайната?! Твой проблем, сам си си го избрал, аз от моята работа съм доволен, не мисля, че би ми предложил кой знае какви пари, а и не търся пари.

-Разбирам и си абсолютно прав, но не бързай да отхвърляш офертата. Мотивите ти ми се струват доста сходни с тези на моята професия. Силен си, обаче не си всесилен и рано или късно ще станеш неудобен и ще ти видят сметката дълго преди да го разбрал. Така както щяха днес. Предлагам ти гръб от закона, а ти ще ми предложиш таланта си, какво ще кажеш? Иначе в един момент, да не кажа голяма дума, ама все ще ти хванат цаката.

Даниел замълча. Неприятното чувсто го завладя отново, а полицаят беше прав.

-Знам за случая с къщата на Томпсън и за много други такива случаи. Става въпрос за много дълбока корупционна схема, която има чадър от върховете на властта. За съжаление нищо не можем да направим, но с твоя помощ везните могат да се наклонят в полза на закона. Ти можеш да влизаш в умовете на хората – точно това ни трябва.

-Нищо не мога да ти обещая. Плюс това аз не чета мисли, аз ги побърквам.

-Щом казваш, но не отговаряй сега, ето я визитката ми.

Ангел му я подаде, а Даниел я взе.

-Ако откажеш, е, ще те оставя да се оправяш сам и всичко ще си продължи постарому.

-А тоя скапаняк ще върне ли къщата?

-Нищо не мога да ти обещая и аз, засега не, но ако не успеем да прекъснем схемата, много други хора ще останат без дом, а и знаеш – не са само корупционни схеми.

-Вие ченгетата не сте ли обвързани с тях открай време?

-Казах ти, че не е толкова просто, колкото изглежда.

-Окей, ще си помисля тогава – отвърна Даниел.

-Радвам се да го чуя, чао засега и умната – отвърна комисар Дамянов.

Двете полицейски коли потеглиха и Даниел остана сам с мислите си.

Влезе в своя автомомобил, но не потегли. Замисли се с ръце на волана. Гръб от полицията никак нямаше да е излишен, особено при невнимателното му поведение напоследък.

Запали колата и потегли.

Късно вечерта завъртя визитката между пръстите си и звънна на Дамянов.

 

                                                                                      9.

 

-Тъпанар, какво си направил?! – едва не изкрещя Игнатов в офиса на Дамянов.

-Повече такива работи, без моето позволение, няма да правиш, разбра ли, Аспарух?

-Че кой си ти, че да ми казваш?!

-Комисарят на районното управление в града!

-Наври си го в гъза това районно! Копелето трябва да си плати!

-Няма да го закачаш!

-Той уби деца!

-Не е сигурно, че е той!

-Ти глупак ли си?

-Пак ти казвам, няма да го закачаш, той работи за полицията вече!

-Какво?! Ти друсан ли си?

-Наеха го от „Човешки ресурси“. Встъпва на длъжност от другата седмица.

Благодарение на дарбата си, Даниел бе успял да мине изпитите с лекота. Оказа се, че можеше да чете и мисли, парлелно със способността да връща хората в миналото. Бе встъпил на длъжност полицай под прикритие.

-И искам да ти напомня да върнеш къщата на Томпсън.

-Как ли пък не, къщата си е моя!

-Започвам ново разследване по този тип измами с помощта на Даниел. Той е талантливо момче и не се знае докъде ще стигне отдела с негова помощ.

-Ти си тотално побъркан, нищо няма да връщам на никого, ще видиш! Ще звънна един телефон и още утре ще изхвърчиш оттука.

-Твой избор!

-Майната ти!

-И помни... не го закачай!

Челюстта на Аспарух трепереше от яд, но не можеше да каже нищо повече. Излезе, трясна вратата и си тръгна.

Дамянов даде знак на колегите си да не го спират. Вече знаеше, че щеше да тикне стария си приятел в затвора. Беше въпрос на време.

 

                                                                                      10.

 

Телефонът на Даниел Хелър звънна, докато се прибираше след работа и паркираше колата си. Беше комисар Дамянов. Двамата следяха от две седмици съдебните лица по делото на Игнатов срещу Томпсън. Разбраха, че Игнатов беше подкупил съдията и прокурора, а един политик ги беше подканил да присъдят къщата на българския бизнесмен. Политикът и част от партията, към която членуваше, оглавяваха схемата за кражби на имоти.

-Здрасти, кажи! – каза Даниел в слушалката.

-Уволинха ме – отвърна Дамянов.

-Какво? Как? – не можеше да ховярва Хелър.

-Просто така, от министерството ми поискаха оставката. Назначиха друг – отвърна полицаят.

-И какво ще правим? – попита Даниел. В работата си под прикритие тъкмо беше напипал още следи към измамната схема.

-Аз засега нищо. Надушили са, че се ровим. Мен няма да ме закачат, но ще опитат да те арестуват за убийството на онези деца?

-Че какви доказателства имат?

-Не им трябват, ще си измислят. Скрий се някъде и заминавай за Англия.

-Естествено, знаех си, че само ще си загубя времето с теб – отвърна Даниел и затвори.

Даниел...– не успя да довърши в слушалката Дамянов.

Прибра се вкъщи. Освежи се, стегна си багажа и реши да тръгне към летището.

Но навън го чакаше полицейска кола с двама полицаи. Единият беше Калчев.

-Господин Хелър, а съм старши-комисар калчев, арестуван сте за убийството на две деца и осакатяването на едно. Ще ви помоля да дойдете с нас – каза единият полицай.

-И защо аз да съм ги убил? – попита Даниел.

-Свидетели са Ви видели да ги гоните с пистолет – отвърна другият.

-Глупости, нищо такова не съм правил – каза Даниел.

-Господине, по лесния или по трудния начин ще дойдете с нас? – попита го Калчев.

Даниел се усмихна и каза:

-По трудния!

-Така да бъде – отвърна старши-комисарят.

Двамата се прибрижиха към него и опитаха да го приклещят в хватка, но в този момент стъклата се пропуаха, Даниел вкара по един ритник и един юмрук на всеки двамата поотделно.

Оказа се че Калчев беше взел мястото на Дамянов, като се беше договорил с Игнатов.

Те се озоваха на земята един след друг. Даниел отпусна мисловния захват и им даде шанс да се съвземат. В момента, в който умовете им се върнаха, мъжете го гледаха втрещени от изненада.

-Какво... ти... как...? – изпелтечи Калчев.

-Давам ви шанс да си тръгнете. Не се закачайте с мен, полицаи!

Вместо това двамата служилети на закона се изправиха и извадиха пистолетите си:

-Арестуван... сте! Нямате право да нападате служители на закона! – каза другият полицаи.

-А вие нямате право да ме арестувате! Тръгвайте си веднага! – изрепчи им се Даниел.

-Митков, викай подкрепления! – каза Калчев, докато държеше пистолета си насочен към Даниел. Другият полицай се тръгна към колата на задна крачка с все още вдигнат пистолет. – Ние сме полицаи и ще си свършим работата!

-Разбирам – отвърна Даниел и си помисли: „Заслужавате да ви убия заради това!“.

Но нямаше да го направи.

Влезе в умовете им отново. Дмамата мъже се хванаха за главите и клекнаха. Даниел взе пистолета на Калчев и ги простреля в бедрата един след друг. Те започнаха да се търкалят на земята и да вият от болка. Даниел все пистолета и на другия. Отпусна захвата върху умовете им. Влезе в колата си, даде назад и потегли.

В задното стъкло видя как единият от ранените полицаи говори нещо по радиоприемника си.

Реши да се насочи към Румъния и оттам да хване самолет за Лондон. Беше по-далеч, но-по сигурно.

По пътя обаче реши да мине покрай къщата на Томпсън, или по скоро на Игнатов.

Спря за кратко в пресечката. Опита да открие други умове в къщата. Усети присъствието на три – една зряла жена и две деца – момиче и момче. Игнатов го нямаше.

Не след дълго в края на пресечката се появи скъпото и моденро порше.

Беше Игнатов.

Когато той се появи, Даниел влезе в ума му, бизнесменът загуби контрол над автомобила и се заби в каменната ограда, вдясно от портата си. При удара удари главата си във волана и за кратко време загуби ориентация, но не и съзнание. Младежът отпусна умствения захват.

Даниел излезе от своя автомобил с пистолет в ръка. Игнатов тъкмо се свестяваше, когато го видя:

-Т-т-ти! – изпелтечи той и се опита да, излезе, но Даниел насочи пистолета към него. Игнатов застина.

-Да, аз, копеле! Дадох ти, шанс, нали?!

-Копеле такова! Колата ми! Ти си в панделата! Сега ще дойдат хората ми и ще ти ебат майката! – отвърна Игнатов и посегна към телефона си.

Даниел го простреля в ръката. Игнатов икрещя. Семейството му излезе от къщата, след това жена му прати децата обратно в къщата, може би да викнат полиция.

Даниел държеше пистолета си насочен към глвата на Игнатов и дишаше тежко, възрастният мъж седеше като вкаменен с изкривено от болка лице.

Трябва да го застрелям, трябва! – мислеше си трескаво Даниел.

Вместо това простреля гумите му, влезе в колата си и си замина.

В задното стъкло видя как жената на Игнатов отиде разтревожена при него, а не след дълго се появиха и децата ѝ.

Това беше, мислеше си Даниел, докато караше към границата. Корупцията в България победи отново. Дори свърхестествени сили не можеха да я изтръгнат. Нищо не можеше.

Дамянов му звънна няколко пъти, но Даниел не му вдигна. Нямаше смисъл да говорят. Полицаят беше тъпак.

Щом стигна Букурещ, директно се насочи към летището и хвана първия полет за Лондон. След дълги часове стъпи на летище „Хийтроу“ и на британска земя.

Той вдиша от освежаващия студен въздух и си помисли, че тук в Англия беше някак спокойно.

След това тръгна към изхода на летището.

 

                                                                                  К Р А Й