- Здравей, Карл. Готов ли си?
- Ще разберем, когато приключим, Ник.
Карл нямаше търпение. Моментите, прекарани тук, бяха най-важните в живота му. От тук започваше и свършваше всичко. Огледа се. Беше облечен в любимия си черен костюм. Обувките не бяха много на място, но това тук нямаше никакво значение.
- Карл, днес има доста участници в изпитанието. Настанаха тежки дни. Започнаха да се образуват все по-големи групи. Някои от тях дори познаваш, но жалко, че не може да ги поздравиш – Ник се усмихна дружелюбно.
- Да – отговори с усмивка Карл. Познаваме се, пък не се помним.
- Кажи, когато си готов.
- Готов съм!
Карл седна на единствения фотьойл в стаята. Всъщност това беше единствената мебел в нея. Интересно как в тези важни моменти на човек не му трябва нищо. Телевизия, компания, музика ... Не му беше необходимо да знае колко е часът или какво е времето навън. Всичко това изглеждаше толкова ненужно и нежелано сега. Единственото, в което беше сигурен е, че изпитва любов. Силна и истинска ...