Не го правете навън, плийз

Значи, това се случва мимоходом, но най-вече в учреждения, плод зеленчуци, книжарници  или  недай си Боже в банка или пред кабинет, където е най-тихо. Имам предвид едно необичайно сгромолясване на перде. Едно стоварване на зевсовата двойна брадва върху главата ми, едни страшни петна пред очите и пулсиращи вени по врата и челото, докато чета указанията за чакане на ред и потребителска такса за пациенти без здравна книжка. И по- точно, когато стана невидима за някой. И още по-точно, когато видя една проточена шия и поглед вперен право направо и успореден на моя, баш  под носа ми , като че ли нищо от това не се случва!   Стоя си аз пред кабинет. Казвам: добър ден, кой е последен и тъй нататък с официалностите. Преброила съм колко пред мен, след мен, запомнила съм им на половината, че и на повечето шапките, очилата, парките, връзките и номера на обувките, и ВЕЧЕ тъкмо да хлътна през заветната врата, когато.... Ами то е необяснимо! На милиметър зад мен долавям движение. Необичайно и наглед добронамерено. Оставам напълно неподвижна. Не мога да повярвам, даже се вледенявам на места. Още два сантиметра и една старица ми се изравнява. Нещо шумулка с ръцете си, нещо тамъни, наглася. Ей тука вече Зевс е вдигнал брадвата и свистенето ми докарва лек дискомфорт, но не.... Поглеждам леко. И тя чете. Работното време! 

В кабинета се чува някакво раздвижване, ма то не е каквото да се залепиш до вратата, не. Всяко нещо си има граници, някво възпитание трябва да се покаже, няква култура на чакане... Не тъй, ами мръдни още малко напред и ми дай да гледам рошавата ти глава с бели корени и гугла с оранжево пухче! Пред мен точно!  Неведнъж съм вряскала из коридорите, неведнъж съм повдигала въпроси от рода на: "Господине, аз невидима ли съм?!" и разни други за по сто хиляди лева, а на един направо му казах, че ако направи още една крачка, то тя ще му е последна за днес, но все си викам: "Спокойно! Има и по интелигентни начини."

В кабинета се чува едно: "Хайде, бързо да оздравявате!", нещо избухва в главата ми в този момент, направо ми се припада, меко казано. Имам около пет секунди за реакция, шест най-много. Измъквам работното време от пластмасовия държач или както там се нарича, и ако не можех да го измъкна, щях да я откъртя тая табела, да я развия на ръка болт по болт, да извикам строително ремонтна бригада да отремонтира  вратата, само и само да помогна да не се стовари цялата вселенска ярост върху оранжевото пухче. Така, де. Мушкам картончето  в ръцете на любознателната  госпожа, дето ми е залепнала за рамото и я изпращам по живо по здраво и по дяволите: "Госпожо, седнете и прочетете удобно. Вие сте след оня мъж с брадичката и лачените боти!"

"А!- казва ми тя- аз само за рецептурната книжка!"

"А!- отвръщам ѝ- аз пък само да си вдигна и смъкна пуловера!"

Край! Повече не гъква женицата.

В нашия град има една бариера и оттам минава влак. Възлово място. А влаци дал Господ. Няма подлез, надлез, пускат си я хората, излиза една жена, свири весело  със свирката и бариерата пада. Ако пред мен няма никой давам яростна газ и се вмъквам в последния момент, нищо че веднъж ми изтрака по тавана, а втория път направо ме затвори вътре, но за малко. После жената я вдигна, аз ѝ вдигнах палец, минах и пак я смъкна. Принципно има какво да се прави докато чакаш. Някви седем, осем минути и педнатесетина коли пред теб. Няма проблем Стоя, пуша си, гледам свят.  Идилия. В този момент някъв бабанка парадно минава отстрани на колоната и, понеже между първия от колоната  и бариерата има поне една кола разстояние, за да е по-угледно някак, отива най-отпред и се намъква... Майкоооооу!Там вече спирам да мисля директно! То няма и с какво... Паля, излизам от колоната. Газ, газ! Петнайсет коли. Плавна спирачка и ооооо, небеса! Пред мачото има място, колкото да  вляза на верев. Бавничко, да не одраскам бариерата се плъзвам  пред него, настрани, паля нова цигара и смъквам всички прозорци, за преговори. Няма такива. Пича излиза пич. Маневрира около десет минути и отпрашва в обратна посока. Чува се свирка, влакът идва и всички потегляме с песен.

А най- фрапантният случай е пак пред кабинет. Невролог. Бяха ме изпратили да взема направление от втори лекар, та за трети. Нищо не разбрах, но се изправих да чакам. Беше горещо лято, тъкмо бях родила, всичко наоколо беше гнусно, гърдите ме боляха...Ужас. Нямам навик да сядам, но се принудих и хоооооп! Сяда един господин  до мен. Мазен, самодоволен, лъснат чепик и с ключове мерцедес дрънчи под носа ми и ги развява на един пръст. Аз пък с рокля до земята, без презрамки. Голяма грешка. Негова!

Сяда той и като почна да ми шава и да се мърда. Бе как нямаха наместване тез бедърца, бе! Как не застанаха спокойно, как не кротнаха! Напред, назад, засяда, спира, крака се опъваха, панталони. Кръстосваха се в глезените, после крак връз крак и накрая се разкрачи. Аз- пълна мумия. Пълна с лава! Спрях да виждам, да чувам, нещо ми пълзи нагоре и то много опасно пълзи... И тогава започна пъшкането. От онези спотаените, леко гърлени, намазнени, които по скоро се подразбират. Бавно, неприлично доволно, хитричко, тихо и много секси по неговите виждания. 

Облегнах се назад, да може, ако припадна, да не е напред и да събера малко добро възпитание, малко благородство да издемонстрирам, малко улегналост. Явно е било знак, че одобрявам и пълната му ръчичка плъзна по чатала, почеса се и там остана. Имаше още няколко души, които гледаха. Изправих се бавно, с пълната хипнотизираща и достолепна сила на снагата си, отдалечих се, за да не вдигна болницата във въздуха парче по парче и да я изхвърля през прозореца, и след няколко вдишвания спокойно изстрелях: "Господине, знаете ли, че на запад за това, което правите, мога да ви вкарам в ареста?"

Той се огледа, даже погледна зад гърба си, към стената, да не би да говоря на друг  и ръката му падна от чатала. Едва ли разбра за кой запад става въпрос. Но виж "арест" това звучи интересно!

"Какво искаш, момиче?" -ми вика.

Заради това "момиче" му опростих пет процента.

"Ами искам, като решиш да си наместваш слабините  другия път и да пъшкаш, да не го правиш в непосредствена близост до  главата на някоя жена и най-главно до моята глава, а да намериш санитарно помещение, което е с подобаващо за целта, а и за други цели предназначение! Това искам!"

Той стана, смотолеви набързо, че няма как да влезе при невролог с вдигнато кръвно, отстъпи ми реда си и се изниза.

А покрай мен една огромна тълпа, осем, десет, петнадесет, сто милионна гледаше, почесваше се зад врата и извръщаше очи така, както е била научена в детската градина и вкъщи, докато е клечала на гърнето:

"Не се обаждай, маме, не се меси! Не е твоя работа!"

Пп: мили хора, не правете това извън домовете си, плийз! И най - вече, когато застанете до най-спокойната, усмихната и блага жена на света не пробвайте доколко са хитри номерата ви и безкрайно търпението ѝ.

Край.