Не го правете навън, плийз
Значи, това се случва мимоходом, но най-вече в учреждения, плод зеленчуци, книжарници или недай си Боже в банка или пред кабинет, където е най-тихо. Имам предвид едно необичайно сгромолясване на перде. Едно стоварване на зевсовата двойна брадва върху главата ми, едни страшни петна пред очите и пулсиращи вени по врата и челото, докато чета указанията за чакане на ред и потребителска такса за пациенти без здравна книжка. И по- точно, когато стана невидима за някой. И още по-точно, когато видя една проточена шия и поглед вперен право направо и успореден на моя, баш под носа ми , като че ли нищо от това не се случва! Стоя си аз пред кабинет. Казвам: добър ден, кой е последен и тъй нататък с официалностите. Преброила съм колко пред мен, след мен, запомнила съм им на половината, че и на повечето шапките, очилата, парките, връзките и номера на обувките, и ВЕЧЕ тъкмо да хлътна през заветната врата, когато.... Ами то е необяснимо! На милиметър зад мен долавям движение. Необичайно и наглед добронамерено. Оставам напълно неподвижна. Не мога да повярвам, даже се вледенявам на места. Още два сантиметра и една старица ми се изравнява. Нещо шумулка с ръцете си, нещо тамъни, наглася. Ей тука вече Зевс е вдигнал брадвата и свистенето ми докарва лек дискомфорт, но не.... Поглеждам леко. И тя чете. Работното време!
В кабинета се чува някакво раздвижване, ма то не е каквото да се залепиш до вратата, не. Всяко нещо си има граници, някво възпитание трябва да се покаже, няква култура на чакане... Не тъй, ами мръдни още малко напред и ми дай да гледам рошавата ти глава с бели корени и гугла с оранжево пухче! Пред мен точно! Неведнъж съм вряскала из коридорите, неведнъж съм повдигала въпроси от рода на: "Господине, аз невидима ли съм?!" и разни други за по сто хиляди лева, а на един направо му казах, че ако направи още една крачка, то тя ще му е последна за днес, но все си викам: "Спокойно! Има и по интелигентни начини."
В кабинета се чува едно: "Хайде, бързо да оздравявате!", нещо избухва в главата ми в този момент, направо ми се припада, меко казано. Имам около пет секунди за реакция, шест най-много. Измъквам работното време от пластмасовия държач или както там се нарича, и ако не можех да го измъкна, щях да я откъртя тая табела, да я развия на ръка болт по болт, да извикам строително ремонтна бригада да отремонтира вратата, само и само да помогна да не се стовари цялата вселенска ярост върху оранжевото пухче. Така, де. Мушкам картончето в ръцете на любознателната госпожа, дето ми е залепнала за рамото и я изпращам по живо по здраво и по дяволите: "Госпожо, седнете и прочетете удобно. Вие сте след оня мъж с брадичката и лачените боти!"
"А!- казва ми тя- аз само за рецептурната книжка!"
"А!- отвръщам ѝ- аз пък само да си вдигна и смъкна пуловера!"
Край! Повече не гъква женицата.
В нашия град има една бариера и оттам минава влак. Възлово място. А влаци дал Господ. Няма подлез, надлез, пускат си я хората, излиза една жена, свири весело със свирката и бариерата пада. Ако пред мен няма никой давам яростна газ и се вмъквам в последния момент, нищо че веднъж ми изтрака по тавана, а втория път направо ме затвори вътре, но за малко. После жената я вдигна, аз ѝ вдигнах палец, минах и пак я смъкна. Принципно има какво да се прави докато чакаш. Някви седем, осем минути и педнатесетина коли пред теб. Няма проблем Стоя, пуша си, гледам свят. Идилия. В този момент някъв бабанка парадно минава отстрани на колоната и, понеже между първия от колоната и бариерата има поне една кола разстояние, за да е по-угледно някак, отива най-отпред и се намъква... Майкоооооу!Там вече спирам да мисля директно! То няма и с какво... Паля, излизам от колоната. Газ, газ! Петнайсет коли. Плавна спирачка и ооооо, небеса! Пред мачото има място, колкото да вляза на верев. Бавничко, да не одраскам бариерата се плъзвам пред него, настрани, паля нова цигара и смъквам всички прозорци, за преговори. Няма такива. Пича излиза пич. Маневрира около десет минути и отпрашва в обратна посока. Чува се свирка, влакът идва и всички потегляме с песен.
А най- фрапантният случай е пак пред кабинет. Невролог. Бяха ме изпратили да взема направление от втори лекар, та за трети. Нищо не разбрах, но се изправих да чакам. Беше горещо лято, тъкмо бях родила, всичко наоколо беше гнусно, гърдите ме боляха...Ужас. Нямам навик да сядам, но се принудих и хоооооп! Сяда един господин до мен. Мазен, самодоволен, лъснат чепик и с ключове мерцедес дрънчи под носа ми и ги развява на един пръст. Аз пък с рокля до земята, без презрамки. Голяма грешка. Негова!
Сяда той и като почна да ми шава и да се мърда. Бе как нямаха наместване тез бедърца, бе! Как не застанаха спокойно, как не кротнаха! Напред, назад, засяда, спира, крака се опъваха, панталони. Кръстосваха се в глезените, после крак връз крак и накрая се разкрачи. Аз- пълна мумия. Пълна с лава! Спрях да виждам, да чувам, нещо ми пълзи нагоре и то много опасно пълзи... И тогава започна пъшкането. От онези спотаените, леко гърлени, намазнени, които по скоро се подразбират. Бавно, неприлично доволно, хитричко, тихо и много секси по неговите виждания.
Облегнах се назад, да може, ако припадна, да не е напред и да събера малко добро възпитание, малко благородство да издемонстрирам, малко улегналост. Явно е било знак, че одобрявам и пълната му ръчичка плъзна по чатала, почеса се и там остана. Имаше още няколко души, които гледаха. Изправих се бавно, с пълната хипнотизираща и достолепна сила на снагата си, отдалечих се, за да не вдигна болницата във въздуха парче по парче и да я изхвърля през прозореца, и след няколко вдишвания спокойно изстрелях: "Господине, знаете ли, че на запад за това, което правите, мога да ви вкарам в ареста?"
Той се огледа, даже погледна зад гърба си, към стената, да не би да говоря на друг и ръката му падна от чатала. Едва ли разбра за кой запад става въпрос. Но виж "арест" това звучи интересно!
"Какво искаш, момиче?" -ми вика.
Заради това "момиче" му опростих пет процента.
"Ами искам, като решиш да си наместваш слабините другия път и да пъшкаш, да не го правиш в непосредствена близост до главата на някоя жена и най-главно до моята глава, а да намериш санитарно помещение, което е с подобаващо за целта, а и за други цели предназначение! Това искам!"
Той стана, смотолеви набързо, че няма как да влезе при невролог с вдигнато кръвно, отстъпи ми реда си и се изниза.
А покрай мен една огромна тълпа, осем, десет, петнадесет, сто милионна гледаше, почесваше се зад врата и извръщаше очи така, както е била научена в детската градина и вкъщи, докато е клечала на гърнето:
"Не се обаждай, маме, не се меси! Не е твоя работа!"
Пп: мили хора, не правете това извън домовете си, плийз! И най - вече, когато застанете до най-спокойната, усмихната и блага жена на света не пробвайте доколко са хитри номерата ви и безкрайно търпението ѝ.
Край.
© Ирина Колева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Понякога си мисля, че чувствителността е проблем, но не. Не е, слушайки теб, Георги, и други около мен. Там е и слабостта, но и сила има. Достатъчно, за да бъде светът една идея по-красив. 🌺
-
Не мога да си замълча, защото думите ти ме върнаха към неща от преди години.
Срещу спирката с поне 20 човека двама представители от малцинството нападнаха една жени а, взеха и чантата и... Започнаха да се гаврят с нея...
Тоест,блъскаха си я един на друг и се смееха... И изведнъж... всички станаха много разсеяни и гледат навсякъде, но не и там...
Включително поне двама "мъже" с вид на юнаци, но, явно, със сърца на мишки...
Е, направих един малък бой, в резултат - двама на тротоара с малко червена боя около тях, и една плачеща жена, с върната чанта. А после тръгнах пеша, защото ме беше гнус да си чакам автобуса с онази тълпа!
И друг случай - пиян нерез се опитваше да изнасили жена. Вече над 10 години минаха оттогава, но дълбоко съжалявам още, че съм милостив. И наистина съжалявам! Стана ми жал да му счупя поне едната ръка минимум...
Развълнувах се много, затова споделям.
Но когато хората се държат като страхливи мишки... това не разбирам/приемам за "нормално"!!! -
Добро утро, момичета и момчета!
Темата е обширна , наистина и примери много. Аз си пожелавам само чувството за хумор да не ни напуска, но и нетърпимостта защото е хубаво освен на себе си, да помагаме и на други, които са в безизходица.
Няма да забравя като бях ученичка и пътувах за техникума с тролей, как една старица изпищя, че портмонето с пенсията й липсва. В този момент тролеят спря и от него се изтърсиха една тумба циганки..
Жената плачеше, а те се отдалечаваха и ми стана мъчно защото всички знаеха, но си замълчаха. Слязох от тролея да ги догоня, без да мисля че мога да изям и един бой, но точно тогава покрай спирката мина полиция. Направо я спрях като такси, а тях ги спря червен светофар на оживено кръстовище. Та, получи си жената портомонето, че и малко екшън стана 😀
Общо взето-майтапи!
Весел да ви е денят и мъъъничко по-шантав от другите, защото всички сме едни непораснали деца 🥳🎈🎈🦋 -
Лека усмивка тук, но от онези, чиято цел е да покажат острите зъбки зад устните...
И явно те понякога се впиват в нечии врат... Заслужено обаче...
"Не се обаждай, маме, не се меси! Не е твоя работа!"
А точно това говеждо мълчание ме вбесява мен! И тук се замислям, какво ми е виновно говедото, че го обиждам?
Поздравявам те. -
Доза хумор и стаен...бяс.
Като дежа вю е творбата ти,Ираникс. Сещам се за един случай, в който аз и приятелката ми в един глас се изрепчихме: "Чичка,прибери си карантиите, че висят! " ) А бяхме още тиййн. Смешно,но и тъжно. Човек се чувства, като подметка,след срещата с подобни личности и ако ти се случва за първи път, остава грозна следа в ума ти.
Примери, бол...И не, не е смешно. Може и да не се хабиш, че да се ядосваш на себе си. Просто, реагираш и толкова. Понякога по-културно, понякога с пълна сила си "изтриваш подметката " по "изтривалките" които те карат да се чувстваш така. За болните мозъци е ясно, но за нагледците , които избиват комплекси ... Темата е обширна. -
-
Адашке, нека и аз с мойта асоциация, само, че с по-различен край....
Седя сама в градски тролейбус.Беше се сгорещило и държах лека връхна дреха, преметната върху чантата,която лежеше в полата ми.На една спирка влезе младеж, който не будеше симпатия и се настани до мен! При това беше с нещо като забрадка на главата, от което реших, че е...келяв/пъпки или рани /.Дръпнах се въможно най- до прозореца и за по-сигурно сложих ръката с чантата и дрешлето към него, да ни разделя...При всяко по-рязко движение на тролея, той се накланяше към мен, а аз нямах вече на къде да се дръпна, само очаквах следващата спирка...Той, обаче, ме изпревари и слезе, бягайки. С ужас видях, че от чантата висеше само дръжката и дрешлето върху нея....А там беше цялата ми заплата, току що я бях получила....Тъй че, и за това, внимавайте! -
Две студентки по медицина в четвърти курс се прибират с градския зверилник,пардон,(автобус)от лекции в натовареното следработно време и успяват да седнат в препълнения икарус.
Едва седнали и един похотлив нерез си притиска инструмента,все още в пакет към лицето на едната, като извършва подобаващо движение със сексуално намерение...Девойчето подлага шепичка,мераклията се освобождава в ръката й,тя замазва съдържанието върху лицето му и двете колежки слизат на спирката.
Случки много и различни!
Поздравления за написаното от теб, Ирина!
Темата е социално значима!🤔 -
ХахахаХ, да, Краси. И аз само така. Показвам. Те и това искат да ми отнемат!🤔😀
-
"Опашка при гинеколога. Жена: -Аз само да попитам!
Друга: - И какво?! Пък ние само да покажем!" -
Йо, така е, но никога не ме е дразнел болният човек (с разтворения шлифер, най-общо казано), който просто има нужда от лечение. Имала съм абсурдни случки в претъпкани метра, таксита и градски транспор и.. абе, с добър финал
Но когато доброто възпитание и мълчанието се приемат за съгласие, това е много лошо. Защото броенето до сто не е вариант в тези случаи🙂
Радвам се, че така са ти понесли дългите ми изречения, Искра. А иначе, всичко си има и смешна страна. Поне при мен Благодаря, ти!
Бри, да. Вече влизам навсякъде с нагласата, че ще се забавлявам. Защото иначе е голямо хабене 😊 -
Съгласен съм, Ирина! Аз ще бъда с шарена вратовръзка! 😀
-
Студено време. В автобуса. Седалките наоколо свободни. Някакъв образ сяда до мен. Аз съм с дебело дълго яке до коляното. Хубаво, решил да седне до мен - голяма работа. Уж случайно ръката му се е оказала допряна до якето ми - до крака ми явно от негова гледна точка. Да му направя забележка - ще каже: или че случайно е станало, или някоя похотлива гадост. Смъкнах си чантата по-към него, така че да не може да продължава с перверзията си - да види реакция за простащината му е явно част от удоволствието за него - спря да си движи ръката. Казах „Извинете!“, направи място да мина и си слязох. Има наглостта дори да пожелае хубав ден с „мила“ усмивка. Извратеняци всякакви. Съвет: не сядайте най-отзад в превозни средства, ако няма хора. Да вилнеят на обществени места за някои болни умове е удоволствие. А веднъж един опипваше себе си, пак в празно превозно средство, и пак очевидно очакваше реакция. Сексуалният тормоз е съвсем реален проблем, болните умове - също...
-
Наде, Пепи, Дени, знам. До изприщване е познато😁 Ноооо, чадърите вършат чудеса. Уверих се, че един концентриран, учтив жълто-зелен поглед не е достатъчен 😀
Юри, има ли го още този Икарус, разчеленения?🤔 Ако не (и ако никой в сайта не пише до юли), да пробваме с влакчето! Ще бъда с вестник "Нов живот" под мишница 😁 -
Хубаво е, Ирина! 😀 И понеже го ударихме на мемори, аз си спомням, как една красива, топла вечер, преди сто години, в един напълно празен Икарус от Несебър до Слънчев бряг, седях сам в огромния разчленен автобус и си блеех нанякъде. На спирката на Континентал се качи едно много красиво момиче и от целия празен рейс избра да седне точно до мен. Пътувахме няколко спирки един до друг. Не посмях да я заговоря. До ден днешен съжалявам, че не се възползвах от този сексуален тормоз. 😀 Ако някой от сайта си спомня за този случай ще го помоля да ми пише на лични! 😀😀😀 Още веднъж - много ми хареса, защото има и нужната щипка хумор!😀
-
Ахаха, браво, Иринче. Познато 🤣
-
Стоя си на опашката в супера. Той е малък, с две каси, в момента работи само едната. На дистанция. Наближавам касата, пред мен застава една госпожа в почтена възраст и а-ха да си сложи кошницата;
- Госпожо, след мен сте!
- А, така ли? Помислих, че опашката е двойна.
- Не мислете, не Ви се удаде. Гледайте!
Когато някой помоли, е едно. Майки с малки дечица дори се притесняват, хората сами им дават ред. А други мислят...
Аман от "мислещи"!
Поздравления! -
Подсети ме за едно момиче, високо около метър и петдесет, което си счупи най- любимият за всички времена чадър!...и направи автобуса кабрио, заради един такъв мазник.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
