Не искам да търся смисъла в думите. Или зад тях.
Искам да го намирам в жестовете. И да го дарявам.
В мълчаливата прегръдка, когато не ти остава нищо друго, освен да приемеш нещата такива, каквито са;
в опита за шега, когато се опитваш да спреш сълзите;
в споделения момент, когато невъзможността ти казва "недей" и има кой да ти каже "ти можеш";
в неочаквано подадената ръка, когато залиташ от ръба на несигурността си;
в грижливо приготвения горещ чай или силно питие, за да преглътнеш тъгата или гнева си;
в телефонно обаждане с изреченото най-обикновено "как си", тонът на което обаче е по-важен от въпроса;
в смелостта на директния поглед, точната дефиниция на нещата и откровеното "да" или "не";
в една простичка усмивка, пък дори и да е изпратена от хиляди километри разстояние;
в споделянето не само на това, което имаш, но и на това, което си;
в малките и глупави неща, на които понякога не обръщаме и внимание; ...