Не убивай!

 Уморих се! Толкова ми е дотегнало от всичко, че ми идва да се изпаря! Да забравя за неволите си и да се скрия в нищото, напук на цялата помия на битието. На онзи омразник, наречен живот, който граби и обич, и мечти, и време...

Даваш от себе си, разкъсва се от любов сърцето ти, вярваш като последния наивник в светостта на чувствата си. 

В доброто...А то?!.. Не иска да разцъфне на твоята улица. Отвръща на надеждите ти с неблагодарност, самота и скършени мечти. С предателства... Пуст живот на едно човешко същество. На моето.

Господи! Идва ми да завия с вълците!

После да блъскам и чупя, да изхвърля гнева си, ако ще да потроша и главата си.

Само мисълта за Александрина ме крепи да не направя някоя глупост и да не свия волана към първото крайпътно дърво.

Учудващо е каква убеденост имах да вразумя преди три години сестра си да запази живота под сърцето си.

 Излъга я онзи нещастник Милен, до последно я увещаваше в любов и вярност. После я предаде и се ожени за друга.  

Не съм го виждал от тогава, но съм му благодарен...За малката Алекс, която обикнах до полуда. Толкова, колкото и Петя...

 Боли ме, Господи! Толкова ме боли, че искам да изкряскам...Към света, към небето, към живота, към Вселената.

 Не бързам да натисна педала на газта, въпреки, че Алекс и сестра ми ме очакват да се завърна. Само дето все още не знаят, че връщам пръстена. Онзи, който тримата избрахме за моята Петя. Пръстен. Просто един пръстен, а толкова много означава за мен. Изящна изработка с цирконий, за който Петя се оказа неподготвена...Такова беше извинението ѝ. 

Всъщност...Не ме заболя от отказа ѝ, а от признанието, че не съм единствения мъж в живота ѝ. 

Боже, писна ми от предателства, повдига ми се. Имам нужда от свеж въздух. Спирам автомобила до банкета и слизам. 

Жълтото на цъфналия кориандър пълни очите ми. Толкова е светло слънчевото му отражение, че потребността от приглушена светлина ме съсипва допълнително... За да не ослепея от силата и благодатта на природата.

Правя няколко крачки в нивата от жълто и спирам под огромния дъб. Пристъпвам внимателно и погледът ми се вторачва до дънера на дървото. 

"Огромна е!"...Съзнанието ми се връща в действителността, а очите ми се изпълват с лъскавото тяло на змията.

Не съм запознат със змийския нрав в животинския свят... Само с този в човешкия. 

Оглеждам се и инстинктивно посягам към огромния клон в нозете си.

" Добре, че има дървета. Със здрави корени и силни корони."

Влечугото се е проточило и сякаш ме подканя да го халосам през лъщящото като цирконий туловище. Замахвам, а въздухът застива някъде в гърлото ми.

" Студена твар!..."- Пищи из недрата ми насъбралият се гняв. Издишвам с усилие

и ръцете ми омекват като напечен от топлината кашкавал...Гъвкави и безпомощни, като змийско тяло под слънцето.

 - Александрина! Моя свидна светлина на живота.- Рая е седнала на пода в хола, сграбчила дъщеря си.

 Сълзите ѝ капят върху главицата на детето и не усеща присъствието ми.

Вдигам я и хлипането ѝ утихва за миг в прегръдката ми.

- Размразявах хладилника, когато я изпуснах от поглед!

Притискам я силно и усещам ускорения ѝ пулс.

- Качила се беше на стола, преди...Преди двадесетина минути... Надкрачила парапета на терасата.- Гъгне гласът на Рая в гърдите ми.

Става ми горещо и пресмятам времето, а то ме връща под дъба в нивата от жълто.

- Сграбчих я, и...- Хлипа Рая.

"Не убивай!"- Крещи всяка клетка от съзнанието ми...Набъбва и превзема жалкото ми същество. 

После набързо разказвам за срещата си със змията, забравяйки за пръстена на Петя.

А Рая ме поглежда през сълзи и шепне:

- Доброто променя съдбата на обичните ни... Кармичния ни код... Бъдещето!