Уморих се! Толкова ми е дотегнало от всичко, че ми идва да се изпаря! Да забравя за неволите си и да се скрия в нищото, напук на цялата помия на битието. На онзи омразник, наречен живот, който граби и обич, и мечти, и време...
Даваш от себе си, разкъсва се от любов сърцето ти, вярваш като последния наивник в светостта на чувствата си.
В доброто...А то?!.. Не иска да разцъфне на твоята улица. Отвръща на надеждите ти с неблагодарност, самота и скършени мечти. С предателства... Пуст живот на едно човешко същество. На моето.
Господи! Идва ми да завия с вълците!
После да блъскам и чупя, да изхвърля гнева си, ако ще да потроша и главата си.
Само мисълта за Александрина ме крепи да не направя някоя глупост и да не свия волана към първото крайпътно дърво.
Учудващо е каква убеденост имах да вразумя преди три години сестра си да запази живота под сърцето си.
Излъга я онзи нещастник Милен, до последно я увещаваше в любов и вярност. После я предаде и се ожени за друга.
Не съм го виждал от тогава, ...