Не вярвам

Топла майска вечер.
Звукът на щурците оглася тишината.
Стъпките ни отекват по паважа на софийските улици.
Чувствам как пръстите ти леко потупват ръката ми.
Отново си тананикаш мелодия на ум.
Завираме се в тесните неосветени улички, където някога криехме съндъчетата с детските си мечти.
Не виждам почти нищо пред себе си.
Луната бегло образува пътека, която води към спомените.
Криеницата с часове, зачервените ни лица, когато бягахме от съседа, който ни гонеше, когато викахме под терасата му, всичките разговори за "когато пораснем".
Пренасям се в тази малка част от споделените ни мигове заедно.
Явно, разбрала за какво си мисля, се усмихна бегло.
Но зад тези мимолетни тръпчинки, се крие детската любов.
Погледът ти подсказваше, че и ти си се пренесла през лятото на 1991-ва, когато играхме за последно.
Животът реши, че е добре да се разделим, за да осъзнаем колко всъщност си пасваме.
Колко "случайно" беше да се срещнем в онази църква, палейки свещички за Великден.
Сълза се стича по бузата ти и потъва някъде в тъмното.
Стискам леко ръката ти, за да ти напомня, че за мен наистина беше велик ден.
Не съжалявам за нищо в живота си.
Не страдам за никоя, която съм наричал "любима", която е взела част от мен и си е тръгнала без да ми я върне.
Не се упреквам за никоя казана дума и за никое извършено действие, защото всеки избор, който съм направил, ме е довел отново при теб.
Усещам прикования ти поглед в мен.
Обръщам леко глава и се оставям да се давя  в очите ти.
Почти спрялото ми сърце възвръща нормалния си ритъм, когато ми вдъхваш живот с устните си.
"И този път ме спаси." казвам си наум.
Отново чувствам кръвта да препуска из тялото ми, въздухът да нахлува в дробовете ми, сърцето ми да се събира в едно цяло.
Не вярвам, че това наше нещо ще има край.
Не вярвах, че на следващата сутрин ще видя бележка до възглавницата си "Заминавам спешно. До скоро."
Не вярвах, че след години ще седя и ще пиша за нас, очаквайки това "скоро" да дойде.
Не вярвах. Не искам и не мога да спра да вярвам, че ти няма да се появиш.