Не мога да повярвам...
От толкова време вече съм сама, че бях забравила какво е да обичаш, какво е да чувстваш. Откакто те срещнах, нещо се случва с мен. Влюбена ли съм в теб?! Не знам. Липсваш ли ми? Да! Искам ли да съм с теб, не знам. Истината е, че просто имам нужда да те чувам, да говоря с теб. Ти ме караш да се усмихвам. Позволяваш ми да говоря за себе си и не отказваш да слушаш. Когато ти се обаждам, знам, че отсреща е един усмихнат и весел човек, който мрази да го спират от каквото и да било. Един човек, който също като мен повече от всичко обича свободата си...
Напоследък забравяш за мен... Това ме наранява. Липсват ми разговорите ни, липсваш ми самият ти. Толкова исках да те видя. А днес... когато стоеше срещу мен забравих всичко, което исках да кажа. Гледах те и не знаех какво става... После почна да говориш толкова хубави неща... а после... после ме остави да си тръгна, без дори по бузата да ме целунеш. Искам да те виждам, искам постоянно да ти се обаждам... Не знам какво изпитвам, само знам, че имам нужда от теб! Моля те, бъди до мен!