Джиро съвсем не се беше качил случайно на толкова голям ферибот. Самият ферибот беше проектиран да превозва товари и пътници и имаше няколко етажа. Беше наистина огромен. Истината беше, че отдавна се предлагаха доста прилични условия за настаняване в подобни плавателни средства. Джиро беше се снабдил с едно уаказаши, което беше предварително скрито в една от спасителните лодки на ферибота. Нямаше как да вмъкне пистолетите, защото те щяха да го чакат, когато слезеше на сушата. Джиро беше невероятен боец и притежаваше невероятно нестандартно мислене.

Нощта се спускаше бавно и неумолимо. Небето изглеждаше странно и твърде загадъчно. То нямаше намерение да даде отговор по отношение на въпроса кой щеше да надделее в тази битка. Беше ясно обаче, че Тцузуми и Чомей щяха да открият Джиро изключително трудно.

Джиро беше прехвърил средствата по начин, по който те нямаше как да бъдат проследени. Обичайно имаше сериозни проблеми при мигновеното прехвърляне, ако се искаше абсолютна анонимност, защото Джиро беше все пак член на клана на Бокузо. Но той се беше снабдил с токени чрез самия Бокузо, а това му развързваше ръцете значително.

Една от причините обаче Джиро да вземе ферибота именно от Нагасаки и да го смени в последния момент беше да направи проследяването си още по-трудно. Но той знаеше, че най-вероятно щяха да го заловят, ако не вземеше и допълнителни мерки.

Уакизашито щеше да бъде използвано при краен случай - едва ли те щяха да се усетят, че Джиро го беше скрил именно там. Той го беше изтеглил със специално въже направо от водите на морето, където мечът беше привързан за малка шамандура. Щеше да има поне нещо в ръцете си, ако онези гадове го изненадаха.

Пасажерите на ферибота не се виждаха по палубата, но вътрешно самият Джиро осъзнаваше, че щеше да стане напечено - имаше твърде много неясноти в цялата работа.

Той не беше способен да идентифицира агентите - освен че бяха японци. Това не беше от кой знае каква полза, тъй като можеше и да бъде член на Ямагучи-гуми или пък на някой друг клан. Все пак дори при обединението на всички кланове, наложено от самия Тодака - все пак съществуваха известни фракции, тъй като способните членове също имаха право да създават свои семейства. Но Джиро беше повече от сигурен, че за да го преследваха с такова ожесточение не бяха пратени от случайно място - съвсем не. Едва ли някои от обикновените членове на някоя фракция биха имали такава точна информация за това, че именно той беше изпратен. Съмняваше се, че изтичането на информацията е заради Бокузо - не беше никак вероятно. Тогава оставаше това да бяха хората на Лейди Смърт - в това имаше доста логика, но Джиро нямаше време да разсъждава и да се убеждава в неща, които не бяха чак толкова важни - освен ако все пак не ги разпиташе. Можеше да го направи, ако ги заловеше живи или под някаква форма се справеше с единия, а другия упоеше и задържеше като заложник. За да не привлича внимание, Джиро не беше споменал пред никого, че разполагаше и с лекарска престилка, а също и с малко седативи и приспивателни. Щеше да ги използва за дегизировка при смяната на каютите. И беше убеден, че това прикритие щеше да свърши работа. В крайна сметка бдителността на пасажерите не беше на особено високо ниво.

Джиро владееше нинджуцу и можеше да се промъква незабелязано. Навремето беше усвоил това древно бойно изкуство и то му помагаше изключително много - беше му помогнало и за да се измъкне още в токийското метро, използвайки така наречените шиноби-ири и интонджуцу.

Пасажерите на ферибота също не бяха случайни - имаше и важни бизнесмени, а и всякаква друга пасмина. Но предвид факта, че трябваше да внимава и да се добере до повече информация, реши все пак да опознае обстановката малко повече. Нямаше да бъде никак излишно.

Беше очевидно и друго - колкото и обучени да бяха двамата агенти на Лейди Смърт, те не бяха посветени в древното бойно изкуство, а това само даваше предимства на Джиро.

Джиро беше взел под внимание и нещо друго - каютата му не беше на горните етажи, а по-близо до задната палуба. Беше избрал маршрута от Нагасаки и по още една причина - фериботът щеше да мине в относителна близост до Корейския полуостров - така че в крайна сметка Джиро можеше да вземе лодката и да избяга там. Той все още не беше наясно, че там Гао Минг вече беше пуснал дълбоки и трайни корени. Другият маршрут минаваше по-надолу през същото Източно Китайско море, но този маршрут беше второстепенен - пък и по-заобиколен, а Джиро искаше да пристигне по-скоро.

- Я да видим сега кой ще изтегли лошата комбинация в играта на карти ойте-кабу - произнесе Джиро. - Веднъж успях да се изплъзна, но тук ще е по-сложно.

Същата тази игра беше свързана и със самото име на Якудза. И Джиро беше напълно прав. Ако искаха да го премахнат, трябваше да се постараят доста.

Каютата, в която Джиро уж се беше настанил, му служеше само за прикритие и след като отплаваха пребиваването в нея беше станало значително по-опасно. Двамата може би бяха въоръжени и тя лесно можеше да се обърне в задънен изход, което Джиро доста бързо беше съобразил - затова той се беше преместил в съседната каюта - разбира се, след като щедро плати на пасажерите, които я заемаха. На борда имаше страшно много пасажери - така че щеше трудно да бъде забелязан, а и чертите на лицето му бяха доста трудно запомнящи се.

Тцузуми и Чомей не бързаха да претърсят кораба веднага, а търпеливо изчакаха отплаването - онзи, когото преследваха можеше просто да се хвърли в морето, а това не ги устройваше изобщо. Да, брегът беше далече, но може би...

По идея на Чомей, който беше хитър като невестулка и невероятно подъл и брутален, претърсиха и четирите основни лодки на всеки от дековете - но не откриха уакизашито, защото Джиро предвидливо го беше увил в спасителна жилетка и го беше скрил при себе си.

Тцузуми не се успокояваше, а само засили своята пословична бдителност:

- Сигурен съм, че ни очаква или поне допуска, че ще го пипнем този път. А не може да стреляме напосоки в тълпата, а и нямаме достатъчно амуниции за подобно фиаско. Ще бъде трудно да го хванем долу в каютите. Трябва да го открием и да го хванем.

- Имам чувството, че преследваме някакъв демон - каза Чомей с твърдост в гласа си.

И двамата имаха пистолети Валтер, но също и специални бойни ножове - в случай че свършеха с амунициите. Разполагаха и с гароти - това беше крайното средство. Съмняваха се, че човек от класата на Джиро щеше да допусне да го приключат по този начин, но бяха инструктирани да използват всякакви средства.

След малко слязоха долу - бавно и внимателно. Нервите на Джиро оставаха спокойни - той владееше меча не по-зле, отколкото огнестрелните оръжия. Носеше късо кожено яке, под което беше сложил жилетката, а дръжката на меча беше насочена надолу за бързо изваждане в случай на нужда. Оръжието не личеше изобщо под дрехите.

Ако се бяха срещнали горе на палубата, тогава Джиро нямаше да има шанс - дистанцията беше голяма, но и играта на котка и мишка само щеше да изостри нервите на противниците му.

Тцузуми и Чомей заслизаха бавно към долните нива - бяха решени да отрежат пътя му за бягство.

Проверяваха каютите под предлог, че не можеха да намерят своята - въпреки че бяха резервирали една още с купуването на билетите.

Когато проверяваха поредната каюта, Джиро бързо се наведе и нанесе удар в областта на гениталиите на Чомей, след това със светкавично движение отряза ръката му, а Тцузуми въпреки че беше с извадено оръжие нямаше добра възможност за изстрел. Джиро заби дълбоко дръжката на оръжието в областта на диафрагмата, изблъсквайки пистолета, а след това брутално го прегърна, натискайки острието докрай. Със светкавично движение атакува очите му, лишавайки го от зрение. След това прибра оръжията им, както и собствения си меч, взе и гаротите - нямаше свидетели, защото той се беше вмъкнал в собствената си каюта след като ги беше чул да идват - ухото му умееше да разпознава звукът на неравномерни стъпки, скърцащи по метала. Цялата каюта беше в кръв, а тестисите на Чомей дори бяха отделени от тялото му. Той беше умрял кастриран и с изцъклени от ужас очи. Тцузуми беше вперил поглед в нищото - сякаш там се криеше смисълът на съществуването.

Джиро изчисти кръвта от тялото си, доколкото беше възможно, и провери отново ремъците на спасителната жилетка. Въпреки че плуваше отлично и умееше да се гмурка на големи дълбочини, тази предпазна мярка не беше излишна. Измъкна се към задните докове и крадешком се домъкна до едната лодка, където преди това беше държал уакизашито. Спусна лодката във водата и по някаква причина никой не го забеляза. Сега щеше да отиде с лодката до най-близката възможна суша - това беше остров Джеджу в Южна Корея. Беше изминал половината разстояние до континентален Китай. Вълните блъскаха лодката, но някакси успя да използва компаса добре и се ориентира накъде трябваше да гребе.

Когато слезе на корейска територия, беше напълно наясно, че не беше спазил карантинните условия, за да пребивава твърде дълго тук и все пак щеше да изчака малко по-добри условия, за да се добере до Шанхай. Бяха изминали само двадесет и четири часа.

Остров Джеджу беше едва ли не перлата в короната на Корея и беше известна дестинация. Тук Джиро можеше да поеме глътка свободен въздух и да види красотата на света. Да, този свят беше красив, но също и брутален и много опасен. В него силните владееха слабите, а за слабите оставаше или подчинението, което често водеше до гибел, или просто неизбежната смърт. Преди да го прати на тази мисия, Бокузо беше казал на протежето си една тайна на мегакорпорацията:

- Чистката в самата мегакорпорация вече е започнала, Джиро. А ти имаш възможност да се спасиш, само ако изпълниш своята мисия. Накрая ще останем съвсем малко и борбата ще стане още по-ожесточена. Но ти имаш шанс да промениш нещата. Имаш тази възможност.

Отседна в някакъв скромен мотел, загаси осветлението и заспа. Много рано сутринта се измъкна тихо. Срещу добра сума пари нае чартърен полет от Джеджу - беше малко вероятно да го следяха точно сега, а и използваше фалшива самоличност. Не след дълго беше в Шанхай. Ето че скоро щеше да стигне и до Макао. Но, както му беше казал Бокузо, мястото нямаше да бъде същото.

- Да, а сега трябва да се добера до Макао - каза на себе си Джиро.

Може би двамата му преследвачи се бяха свързали по някакъв начин с други сътрудници, които да го очакват и да го премахнат, след като те очевидно не бяха успели.

Беше обезвредил опасните си преследвачи, затваряйки ги мъртви в каютата, и хвърляйки се в неизвесността. И по волята на небето беше преодолял природните стихии. Но беше оцелял!

Сега му предтоеше да преодолее значителното разстояние между Шанхай и Макао и да се изправи лице в лице срещу хората от борда. А времето изтичаше. В крайна сметка, никой не жалеше мъртвите, а всичко беше лицемерно напускане на този метафизичен затвор, който беше споделян от всички живи.