Доктор Сунг Хо беше благодарен за услугата, която самия Чунг Хе му оказваше. Не беше малко - особено в момент като този, тъй като самият Сунг Хо беше преминал през Ада, за да се измъкне от ситуацията, в която беше. Определено помнеше онези дни, в които двамата със Чин Хае извършваха манипулациите. Тези органи щяха да разчистят сметките му. Светът на този бизнес беше доста опасен и мнозина не можеха да схванат правилата му - не печелеше най-добрият медик или хирург, а най-приспособимият. Беше достатъчно да си малко над нивото на посредствен хирург, за да извадиш органите, за самата трансплантация се изискваше по-високо ниво на компетентност. Но Чин Хае можеше да се закълне, че талантът на ветеринарният доктор беше по-голям от този на някои негови колеги, които бяха специализирали в хуманната медицина. Докторът прие Чунг Хе инкогнито и учтиво му предложи да седне.

- Времената са други, но все пак е добре човек да има приятели - каза доктор Сунг Хо.

- Просто изплащам дълга си към приятел - отговори Чунг Хе с отчетлив респект към медика. Не беше лесно да се върви по мрачния път, по който вървяха хората, който според Хипократовата си клетва би следвало да бъдат в полза за другите.

Много странно стечение на обстоятелствата беше събрало тези двама души заедно - всеки измъчван от собствените си демони, всеки дължащ странен метафизичен дълг на някого. Но едно нещо беше сигурно - това сърце щеше да стигне до крайната дестинация. То щеше да дари нов живот. Щеше да дане нов шанс за спасение. Ще да бъде онова, което да изчисти всички сметки между длъжниците.

Доктор Сунг Хо мълчеше и ясно осъзнаваше, че съкровището в стъкленицата можеше да го избави от дълговете. Беше задлъжнял на някакво казино, където се беше принудил да играе от немай-къде и понякога гангстерите го притесняваха и единствено сериозният му авторитет на лекар и мъжкото му поведение ги бяха спрели да не го изхвърлят в някоя кофа за боклук нарязан на парчета.

Но доктор Сунг Хо беше отгледал децата си и се беше погрижил за съпругата си, която беше станала жертва на катастрофа без да моли обществото за помощ, без да изкарва в полезрението му собствените си проблеми - той съществуваше толкова ефимерно, че само онези, които наистина знаеха по каква работа трябваше да го видят, и всичко сякаш се затваряше в омагьосан кръг. Как иначе доктори като доктор Йонг щяха да получават онова, от което отчаяно се нуждаеха навреме?

Животът беше брутален, а в този бизнес нямаше място за хора, които не бяха готови да живеят с мрака в душата си.

Докторът съвсем не беше глупак и беше взел сериозни предпазни мерки за собствената си сигурност. Ветеринарната му клиника разполагаше с цели два подземни етажа - достатъчно големи, за да приютят съответните интервенции и да ги направят възможни за осъществяване.

Психиката на доктор Сунг Хо беше странна смесица от следване на предписанията на Хипократовата клетка и суровата житейска логика - в крайна сметка имаше толкова много хора, които умираха поради липса на органи. Имаше нужда да се направи нещо по въпроса.

Чунг Хе беше решил да ходи по своя собствен път и знаеше, че постъпката на Чин Хае беше наистина достойна за уважение - той искаше всеки да си плати дълговете, преди да продължи.

Чин Хае беше останал в селото и същата нощ Древните наистина дойдоха при него. Това развитие на нещата беше крайна неочаквано и все пак имаше логика в него.

Все пак Чунг Хе беше обещал преди да се разделят окончателно да се завърне и да потвърди устно, че самият Сунг Хо е приел сделката сериозно и е обезщетил Чунг Хе за полученото.

Времето течеше тягостно бавно. Изведнъж Чин Хае усети присъствието, което беше усетено - макар и по-слабо от покойния вече Со Сунг.

Между впрочем през времето, в което Чунг Хе отсъстваше, Чин Хае се залови да провери оръжията си още два пъти, за да можеше да бъде сигурен, че ще бъде подготвен, ако се случеше нещо непредвидено. А после се зае да заравя трупа на Со Сунг. Нямаше голям избор и реши да го сложи недалеч от гроба на Аеча, който старецът му беше показал. Загледа се доста странно в това място, в прекрасната вишна.

- Сякаш всичко завършва там, откъдето започва. Безкрайният кръговрат на Дао - каза Чин Хае. - Со Сунг служи вярно, но той би следвало да носи отговорността - най-вече защото беше отхвърлен и от другите кланове като недостоен за доверие. Просто искаше да измие съвестта си.

Вятърът тихо потрепваше в клоните на дървото. Беше почти сюрреалистично. А Чин Хае беше взел малка ръчна лопата, за да свърши всичко както трябва. И определено се постара. Со Сунг беше сложен и заровен, а заедно с него и споменът за срама на покойния Дак Хо. Тъкмо приключваше, когато чу едва доловими стъпки зад гърба си. Обърна се, но първоначално не можа да различи нечие присъствие в мрака. Само прекрасните розови цветове сякаш светеха с магически отблясък насред нищото.

- Търсихме те - тихо се чу гласът на един от Древните.

Бяха поне трима. Чин Хае не помисли и да бяга, нито да ги напада. Ситуацията беше особена - първо той нямаше мотив за това, и второ не се знаеше на какво са способни. Ами ако избереше да бъде с тях? Беше избрал Дак Хо - но дори и мъртъв, той си оставаше за него пример за един истински гангстер. Беше живял на ръба до самия край. И винаги беше държал на своята дума.