Бронзовата й кожа сякаш сияеше със собствена светлина. На главата си носеше корона от разноцветни пера, перли и злато, от която се спускаха копринени воали с деликатен флорален мотиф, които покриваха рамената й. Кремавият й цвят беше същия като на роклята й с дълбоко деколте, създавайки впечатлението, че са едно цяло и със свалянето на короната, ще падне и дрехата. Не беше слагала грим – илюзията правеше кожата й да изглежда твърде перфектна, за да я скрива с нещо подобно. Под екзотично извитите й зелени очи и през средата на плътните й устни обаче с тънък черен въглен бе изписала декоративни рисунки, които отново наподобяваха паунови пера и привличаха вниманието към най-красивите й черти.
Беше поразителна и го знаеше – идеалното бижу до облечения в бяло и сребърно престолонаследник. Незимът също беше наясно, любувайки се на прехласнатите погледи на гостите и възхитените им шушукания, докато се покланяха или направо коленичеха около тях.
– Я‘дженна амар, незим, Велахе-авазари! – избумт ...