Четири месеца и седемнадесет дни. Толкова прекара Елизабет в съня.
Или поне така й каза Франк, защото тя нямаше как да е сигурна. На моменти времето летеше, а друг път, особено накрая, се влачеше като гъст сироп.
Половината мина в изпробване на оръжия и в техники на ръкопашен бой и самозащита, докато намерят онези, които най-добре й прилягаха. И двамата стигнаха до заключението, че Лизи едва ли ще дръпне още метър на височина и никога няма да бъде сто килограма чист мускул. Може би ако ядеше фантоми, щеше да е по-силна от обикновен човек, но ако се изправеше срещу друга Сянка или обладан, битката пак щеше да е неравностойна. Затова се концентритаха върху бързината. Или „мушкай и бягай“, както Франк обожаваше да повтаря, само защото я караше да се чувства неудобно. В крайна сметка се спряха на оръжията, които той предложи в началото – рапира, две палки и, за негово безкрайно съжаление и недоволство, нож.
Тренираха и атма. Макар да се научи да пали атеша, без да го кара да експлодира на хиляди малки парченца, магията й не беше правена за деликатни неща. Проваляше се в почти всички останали упражнения за контрол, а парадоксът беше, че колкото по-уверена ставаше с обикновените оръжия, толкова по-малко се явяваше инстинкта да ползва атма за самозащита. Франк я успокояваше, че това е напълно нормално, защото сега има избор какво да прави, за да се защити, но Лизи не можеше да реши дали това е добре, или зле. От една страна, не искаше да я ползва – никога. От друга обаче, осъзнаваше, че това не е реалистично и трябва да се научи. Съветът му беше да позволи на атма да тече свободно през нея, без да я ограничава и спира по никакъв начин, но Елизабет не беше готова да го направи доброволно дори и в съня.
Освен да се бие, Франк я учеше и на други неща. Започнаха с езика, но не се ограничиха до него и съвсем скоро я учеше на медицина, география и история с нагледни примери, като я разхождаше из спомените си и й показваше местата и хората, за които говори. Оказа се, че познава или поне е виждал иззад някоя стена или през прозорец доста знатни личности. Така и не й отговори дали това е последният път, в който са били живи.
Сега, загледана в тъмния таван в стаята, която делеше с тихо хъркащия Калахан, на Лизи наистина й се струваше, че е имала някой много шантав сън. Даже се боеше да не започне да го забравя.
Хвърли поглед към спящия на земята страшник, а после се обърна към стената, зави се през глава и тихо извади атеша, който криеше под дюшека. За момент спомена за нощите, през които се беше опитвала да го запали и мисълта какво е могло да случи, я накара да стисне очи в гримаса и да се поколебае, но после разчопли една раничка на ръката си, размаза капка кръв върху активиращия символ и се съсредоточи. Честно казано, очакваше да й е трудно, да трябва да помисли, да приложи волята си, за да накара атма да потече, но магията й се свърза без никакво съпротивление с атеша и го запали.
Елизабет се ухили широко.
– Какво правиш? – дойде съненият глас на Калахан.
Момичето изтръпна. Дали беше усетил някак как ползва магия, за да запали фенера? Страшниците бяха ли способни на нещо такова?
Обърна се към него и седна в леглото. Той също се беше надигнал от пода и се мръщеше срещу светлината.
– Мисля да сляза долу и да започна подготовката за закуската. – каза му, стараейки се да запази гласа си съвсем спокоен.
– А това откъде го взе? – посочи към атеша подозрително.
– От една от празните стаи. – отвърна Лизи. Увери се, че ръката й покрива кръвта по металната основа и продължи: – Чарли ми каза думата, с която се пали, когато му се оплаках, че онзи ден щях да те настъпя.
– Флетчър. – името на мошеника прозвуча като ругатня. Лъжата обаче явно му се стори правдоподобна, защото Калахан пак се излегна на дюшека на земята. – Отивай. Аз ще поспя още малко.
Елизабет побърза да излезе, преди да се е сетил за още нещо. Не го беше виждала от месеци и почти беше забравила напрежението, което винаги изпитваше покрай него. Не можеше да каже, че й е липсвало.
Момичето изтика страшника от мислите си и го замени с нещо много по-приятно.
Сънят се беше превърнал в нещо по-реално от действителността за нея, карайки я да започне да забравя какво трябва да прави, когато се събуди. Едно нещо обаче си остана кристално ясно в съзнанието й – сутрешната тренировка със Сам. Това, че ще го види отново.
Изкачи стъпалата до покрива на бегом. Отвори вратата, очаквайки да го завари вече да я чака там, но горе я посрещнаха само празните простори и варела за вода.
Лизи преглътна разочарованието и страха, че той няма да се яви, че я е забравил. Бяха неоправдани. Все пак за него бяха минали броени часове, а и до сега никога не се беше отмятал от уговорка с нея. Опря се на стената срещу вратата и зачака, но нетърпението съвсем скоро я накара да се обърне навън, към конюшнята. Мисълта да изтича до там и да го чака отпред я изкушаваше, но не искаше да се държи като Франк и да го причаква. Засега щеше само да го наблюдава. От покрива.
Нечистите да го вземат, беше прекарала твърде много време със силуета.
– Какво гледаш, амара?
Гласът на Сам, топъл, тих, дрезгав, прозвуча в ухото й и я накара да подскочи стреснато. Беше се навел леко, надничайки над рамото й в същата посока, в която тя се беше загледала. Не знаеше как всеки път успяваше да се промъкне, без да го чуе, нито пък разбираше как не го беше усетила, когато стоеше толкова близо до нея. Точно в момента обаче не я и интересуваше.
– Сам! – възкликна и се обърна към него. Почти беше увиснала на врата му, когато се усети какво прави и се спря. Той премига насреща й с тъмните си очи, а Лизи смутено се опита да се сети за някакво обяснение защо се държи, все едно не го е виждала отдавна. Накрая се отказа, прокашля се и му се усмихна. – Добро утро.
– Добро утро. – усмихна й се в отговор.
Стори й се, че се поколеба за миг, след което пристъпи към нея и я прегърна. Беше толкова внимателно и леко, че едва я докосваше. Елизабет, от своя страна, обви ръце около врата му здраво, наслаждавайки се на топлината му, на миризмата на сено, на това, че отново го вижда.
– Липсваше ми. – прошепна. Секунда по-късно осъзна, че отново правеше неща, без да мисли, отдръпна се, колкото да го погледне и запелтечи: – Ъм… Имах предвид… Сънувах, че не съм те виждала отдавна.
– Ако всеки път след такъв сън ме посрещаш така, сънувай го по-често, амара. – продължи да й се усмихва Сам и на свой ред я притисна малко по-силно към себе си.
– Мисля, че може да се уреди. – отвърна Лизи, сгушвайки се отново в него.
– Добре.
Сам започна леко да я гали по гърба, като по всичко си личеше, че беше достатъчно доволен просто да си седят на покрива и да я прегръща. Мисълта накара Елизабет да се усмихне. Не си позволи обаче да се размечтае за нещо повече – знаеше, че той не я харесваше по такъв начин. Позволи си няколко минути, но след малко се отдръпна отново, този път отстъпвайки крачка. Веднага усети нощния хлад по кожата си, където тялото му се бе докосвало до нейното.
– Казах на Калахан, че слизам, за да започна подготовката за закуската. – каза му. Той веднага се намръщи, щом чу името на страшника. – Имам около час, преди да трябва да го направя наистина. Трябва да изпреваря поне с малко Аша и Насифа, за да потвърдят, ако той ги пита дали наистина съм била долу по-рано.
– Значи имаме само час само за нас. – каза доволно Сам. – Как искаш да го уплътним?
Това беше много интересен въпрос с всевъзможни интересни отговори, никой от които не беше онзи, който Казра вероятно търсеше. Лизи се прокашля и започна да подръпва един кичур коса.
– Какви са вариантите?
– Много са, амара. – отговори й и отново преметна ръка през раменете й: – Може да си почиваме, да ми разкажеш за съня си или да потренираме?
– Не, не съня. – поклати глава.
Нямаше как да го обясни. Сам щеше да я помисли за луда. Измери го замислено с поглед. Наистина ли беше станал по тъмно заради нея, а сега й предлагаше просто да си почиват?
– Ти какво искаш? – попита го.
– Да съм с теб.
Сърцето й пропусна удар. Елизабет трябваше да впрегне доста усилия, за да не се ухили като тиква и да си напомни, че Сам въобще няма предвид онова, което на нея й се искаше.
– И докато сме заедно? – подкани го.
– Ще си говорим? – попита я на свой ред: – Или каквото ти се прави, амара, само трябва да кажеш.
Лизи продължи да подръпва косата си.
– Нека тренираме. – каза му. Не мислеше, че е изричала по-малоумно нещо през живота си. – Затова сме будни толкова рано, нали? Не искам да ти губя времето.
– Щом е прекарано с теб, значи не е загубено. – каза й Сам, преди да й се усмихне криво: – Но нека да тренираме, щом това искаш.
Лизи затвори очи за момент, опитвайки се със сила на волята да прогони руменината от страните си. Когато ги отвори отново, той я гледаше толкова… съсредоточено, сякаш бяха сами в цял Хайрани, че усилията й се оказаха напразни. Прибра кичура зад ухото си и облиза устни.
– Какво да правя? – попита го.
– Като начало нека да се разгреем и разтегнем. – отговори й: – Помниш ли упражненията, или да ти помогна?
Лизи му се усмихна криво. Добре, че ги бяха упражнявали само веднъж и имаше оправдание.
– Ще ти се наложи.
Това накара Сам да се ухили доволно и да застане зад нея:
– Чудесно. – и постави ръка на кръста й: – Ще започнем с леко разгряване. Трябва да си въртиш ханша по този начин, амара.
– Ханша? – повтори почти без дъх и вдигна лице, за да го погледне. – Сигурен ли си? Не започвахме ли с други неща?
– Сигурен съм, амара. – потвърди й съвсем сериозно: – Днес ще наблегнем на раздвижването на кръста. Така че после ще ти покажа и как правилно да се навеждаш.
– Да се навеждам? – изгледа го скептично.
– Да.
Другата му ръка също застана на кръста й, насочвайки ханша й да се върти в кръг. Туниката й стигаше до средата на бедрата й, само че в момента Елизабет имаше усещането, че носи чоли, което разголваше корема й и пръстите му докосват кожата й. Сладката тръпка, която се разнесе по цялото й тяло, я накара да хване ръцете му и да ги издърпа настрани.
– Мисля, че схванах. – каза му дрезгаво и се обърна с лице към него. Не смееше да го погледна в очите от страх той да не разбере някак какво й се върти в главата. Продължи упражнението: – Ето така, нали?
– Точно така. – в гласът му сякаш се прокрадна някакво разочарование и недоволство, но беше много вероятно Лизи да си го е въобразила, защото си прозвуча съвсем нормално, когато допълни: – Направи двадесет завъртания в едната и после още толкова в другата посока.
Елизабет изпълни нареждането. Както и предния път, сега отново се чувстваше глупаво, особено предвид факта, че той я гледаше внимателно. Зачуди се дали да не се обърне с гръб към него, но все още бе повече ривчанка, отколкото хайранка и мисълта да я гледа също толкова съсредоточено, докато върти дупето си пред него, я караше да иска да скочи от покрива и да се скире някъде.
– Има ли някакво упражнение за сила? – попита го по някое време, мислейки си за тренировките с оръжията. – Специфично в ръцете.
– Има. Искаш ли да ти го покажа?
– Ако пак са лицевите опори – не особено. – смръщи се тя.
– Не, този път не са. Ела, амара. – каза й и я поведе към просторите за пране.
Преди да е разбрала какво точно прави, той се пресегна към яката си отзад и с едно движение смъкна ризата си. Елизабет за малко да се спъне, когато го направи, а после и трябваха няколко мига, за да осъзнае, че той всъщност й казваше нещо.
– Нарича се набиране. – и тогава Сам се хвана за металният прът и се изтегли нагоре.
Лизи изобщо забрави, че й говори нещо. Мускулите на ръцете и гърба му се очертаха рязко при движението и тя наблюдаваше като хипнотизирана широкия му гръб, чудейки се дали наистина кожата е толкова гладка, колкото изглеждаше и какво ли ще е усещането да прекара ръце по гърба му. И тогава той се пусна, обръщайки се с лице към нея, предоставяйки й чудесна гледка към стегнатия му корем.
– Искаш ли да опиташ?
Беше го виждала без риза, когато почистваше раните му, но не се беше заглеждала, а сега… Богове… Светлината от атеша й помагаше съвсем ясно да види бронзовата му кожа и всяка издатина и вдлъбнатина. Устата й пресъхна, докато погледът й се плъзгаше надолу по корема му, където мускулите му образуваха началото на V, което изчезваше в панталона му.
Какво ли щеше да бъде да го докосне?
– Да опитам? – повтори глупаво.
– Да. – потвърди й Сам: – Искаш ли?
Елизабет откъсна поглед от тялото му. Набиране. Говореха за набиране и упражнения.
– Да, добре. – каза му и се прокашля. – Но защо не се облечеш? Не ти ли е студено?
– Не, така ми е добре и мога да се движа по-свободно. – увери я Сам и я подкани с жест да застане до него: – Ела да се опиташ тогава.
Тя се приближи.
– Наистина мисля, че ти е студено, Сам. – каза му.
– Пипни да видиш, че съм топъл, амара.
Лизи го погледна стреснато и започна да размахва ръце.
– Не, няма нужда.
– Напротив.
Елизабет дори не видя кога той се пресегна и хвана ръката й, а в следващия миг всички мисли изхвърчаха от главата й, оставайки само една – колко гладка беше кожата му и как мускулите потрепваха под пръстите й.
– Виждаш ли, амара? Горещ съм.
Беше горещ. Но гласът му… гласът му беше тих и подраска нежно нещо вътре в нея, което жадуваше да откликне. Сам въобще не държеше ръката й достатъчно здраво, за да я спре да не се плъзне по него, ако поиска – само я притискаше до кожата си. Това не беше добре. Изобщо не беше добре.
– Опасен си. – промърмори.
– Знам.
– Не. Не мисля, че знаеш. – каза му. Отдръпна ръката си, прокара я през косата си и се обърна към простора. Трябваше да престане да мисли за него и да започне да мисли за упражненията. – Значи трябва някак да се изтегля с ръце, така ли?
– Точно така, амара. Готова ли си? – и без да й даде време да отговори, я хвана за кръста и я повдигна нагоре.
Елизабет не успя съвсем да сподави изненадания си писък или пък да се спре да не го сграбчи за предмишниците.
– Какво правиш, в името на Боговете?
– Помагам ти да стигнеш до лоста. – отвърна той невъзмутимо.
Лизи изгледа простора на нивото на очите си. Беше я повдигнал, сякаш не тежеше нищо, а топлите му длани напълно обгръщаха кръста й. Това правеше много странни неща с мозъка и сърцето й. Изобщо не беше сигурна, че са здравословни.
– Щях да го стигна и сама. – измърмори за чиста съвест и се хвана за лоста.
– Сега ще те отпусна надолу, а ти се опитай да се изтеглиш нагоре, както го правех аз. – каза й и допълни: – Ще съм тук да те държа, така че няма от какво да се притесняваш, амара. Просто опитай.
Не, изобщо не се притесняваше. Близостта му хич не я вълнуваше. Въобще.
Елизабет си го повтори няколко пъти, преди да си поеме дъх и решително да запуфти и да се напъва да се набере. Единственото, което постигаше обаче, беше да виси като мокро пране.
– Защо изглежда толкова лесно, когато ти го правиш? – изскърца със зъби.
– Защото имам мускули. – заяви й Сам, като в същото време я заобиколи отпред, така че да може да я вижда, а и тя него. Все още не носеше ризата си, а сега и се усмихваше…: – Готова ли си? – и преди да му е отговорила, ръцете му отново се озоваха на кръста й, палците му бяха само на няколко сантиметра под гърдите й, а той сякаш изобщо не го забелязваше и просто я повдигна нагоре.
– Не мисля, че ще натрупам мускули, ако ми помагаш така. – изцвърча, загледана упорито в небето, където нямаше нищо за целуване.
– Тогава ще ти помагам малко по-малко. – каза й. Лизи веднага усети тежест в ръцете си, но не цялата, защото Сам продължаваше да я държи: – Така как е?
За спокойствието й – зле. За упражнението… Елизабет се хвана по-здраво за лоста, стисна зъби и отново опита да се изтегли нагоре. И за нейна изненада този път успя. Сведе поглед към него и му се ухили.
– Явно и аз имам мускулите. – заяви му. – Само не са закачени за мен.
– Според мен са доста здраво закачени за теб, амара. – ухили й се Сам, като в същото време я стисна малко по-силно за кръста. – Виждаш ли?
– Виждам. – отвърна. Звучеше доста разтревожена дори за собствените си уши.
Ръцете й избраха да се уморят точно в момента, в който сигурно беше червена като домат, и тя се спусна обратно надолу, където се оказа лице в лице с него. Очите й се спряха за миг на проклетата му крива усмивка, преди отново да се вперят в небето.
– Можеш да ме пуснеш, ако искаш. – каза му, набирайки се отново. – Сигурно ти тежа.
– Лека си като перце, амара. – отговори й Сам: – И не искам да те пускам. Така ми е добре.
Елизабет не отговори. От една страна, искаше да му се скара да престане да се държи и да й говори по този начин, но от друга… Тръсна леко глава, отказвайки да завърши мисълта. Не биваше да я довършв. Никога.
Продължи да се набира, успявайки може би десет или дванадесет пъти, преди ръцете й просто да откажат и тя първо да увисне, а после направо да се пусне, хващайки вместо това Сам за раменете.
– Мисля, че ми стига толкова за момента. – каза задъхано, стараейки се да не свежда поглед към устните му. – Да продължим с другите упражнения?
– Мхм. – каза й Сам, преди да попита: – Какво още ти се прави?
Лизи му се намръщи развеселено.
– Не трябва ли треньорът да решава тези неща?
– Днес реших да изпълнявам желанията ти. – отговори й, преди да я подкани: – Пожелай си нещо.
– Това е много опасна реплика, господин Казра. – каза му закачливо. – Май сте забравили, че бях разглезена дама, преди да се озова тук.
– И как би предпочела тази дама в момента да бъде поглезена? – попита я Сам, усмихвайки се криво.
– Тази дама смята, че е доста глезена и буквално е носена на ръце, когато всъщност трябва да тренира. – отвърна Лизи. В началото се чудеше дали не си въобразява, че той се държи по-особено с нея, но сега вече беше сигурна. И май се сещаше и каква е причината. – Знам, че вчера ти казах, че ще е най-добре да престанем да се виждаме, но вече се разбрахме. Няма причина да ме подкупваш или да ми се реваншираш.
– Не може ли тази дама да бъде носена, защото ни харесва да го правим?
– На теб и кой още?
– Аз. – заяви й, преди малко войнствено да добави: – Никой друг няма да те носи, амара.
– По тази точка мисля, че можеш да си спокоен – едва ли има друг, който да може да ме държи толкова време. – каза му и с показалец изглади бръчката между намръщените му вежди. – Така че спри да гледаш страшно и ме пусни. Не ми остава много време, преди да трябва да сляза в кухнята.
– Не искам. – оповести й, но в същото време внимателно я остави да стъпи на земята. Комбинацията от думите и действието погъделичкаха съзнанието й, но после той каза: – Искаш ли да се пробваш отново със сопата?
Елизабет кимна, едновременно облекчена и разочарована, че той всъщност я послуша и не усещаше ръцете му повече. Не сметна за нужно да му изтъква, че пропускаха доста „разтягане“ и други упражнения, на които много беше държал предния път, решавайки, че днес Сам просто се държи странно и е по-разсеян от обичайното.
Той отиде до вратата, за да вземе двете сопи, които все пак не беше забравил. Очите на Елизабет бяха безсрамно залепени за гърба му през всяка негова безшумна крачка, но бързо си намериха нещо интересно на земята, щом се обърна, за да се върне при нея. В името на Боговете, дори не бяха започнали тренировката, а тя вече беше задъхана.
Когато й връчи пръта обаче, Лизи се принуди да започне да мисли за нещо смиелено. Като как да му обясни, че мрази проклетата пръчка и от месеци не я докосвала.
– Сам? – започна неуверено. – Дали ще можем да намерим отнякъде два по-къси пръта за утре? Мисля, че ще ми е по-лесно.
– Два по-къси? – изгледа я замислено: – Добре. – каза й, взе пръта от ръцете й и без да го опира в коляното си, без дори видимо да се напряга кой знае колко, просто го счупи на две. Подаде й парчетата, заявявайки доволно: – Ето.
Елизабет премига насреща му. Сопата беше направена от здраво дърво, дебело, колкото ръката й. А той я скърши, все едно чупеше една от плоските, пухкави хайрански питки.
– С какво са те хранили като малък? – не се сдържа да го попита.
– Не знам, но сигурно е имало много витамини. – усмихна се насреща й, преди да я подкани: – Ще нападаш ли?
Лизи не можеше да си представи кой с ума си би се опитал след тази демонстрация. Хубаво беше тогава, че нейният се губеше, щом го види.
Разкърши рамене, подхвърли единия прът и атакува.
Моля последвайте Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Все права защищены