Сам побърза да се отдалечи от Гилдията. Майсторът нямаше да го изхвърли или да се опита да го убие – беше твърде умен за това и знаеше, че Ка’Раим е колкото ценен, толкова и смъртоносен. Нямаше начин обаче да не му наложи някакво наказание след всичко това. Убиецът беше възнамерявал само да сплаши Рамас, но когато чу за бъдещите му планове да нападне Чарли, нямаше как да остави нещата така. Трябваше да покаже на всички какво щеше да се случи, ако закачат някой от неговите хора.
“Неговите хора”. Сам направи гримаса. Кога се случи това? До преди няколко месеца си живееше съвсем спокойно. Нямаше си “хора”. Не изпитваше угризения и в мислите му нямаше момиче с наситено сини очи, което да му размахва пръст всеки път, когато направеше нещо, което цял живот беше правил. Което бе създаден да прави. Но Елизабет не виждаше убиец, когато го погледнеше. Не виждаше и безобидния коняр, който Сам представяше на света. Виждаше нещо повече. Някой, който заслужава доверието й. Някой, до когото може да се отпусне и да заспи дълбоко. А той все повече искаше да бъде този човек. За нея.
И въпреки това пак се оказа с труп зад гърба си. Буквално, помисли си сухо, докато навигираше тялото по улицата. Не можеше да каже, че съжалява. Беше необходимо. Съжаляваше единствено, че тя нямаше да разбере. Сигурно щеше да е отвратена от него, ако научеше, което правеше още по-сбъркано желанието му да й каже. Не искаше да пази повече тайни от нея. Тя не го заслужаваше, но какво можеше да направи? Ако й разкриеше дори малка част от истината, щеше да я загуби.
Знаеше, че това е правилната постъпка, но то не му харесваше и не можеше да намери друга по-приемлива. Чувстваше се притиснат до стената, което определено не беше усещане, на което се наслаждаваше. Затова реши временно да спре да мисли за всичко това и да се концентрира върху новият проблем, който си беше причинил и който за щастие имаше лесно решение.
Рамас.
Сам нямаше нужда от ново тяло в момента, но след кратък вътрешен дебат прецени, че е по-добре да има една напълно нова резерва, отколкото просто да го захвърли на улицата. Не искаше да оставя част от себе си в трупа обаче, затова спря една от рикшите, които кръстосваха града, и каза на човека, който я управляваше, да го остави на две пресечки от мястото, до което всъщност трябваше да стигне.
Рибарският квартал, както името му предполагаше, беше солиден отрязък от пристанището на Ан Налат, където рибарите живееха, съхраняваха лодките си и продаваха улова си. Големи и малки складове бяха наредени по протежението на кея, като повечето бяха част от Лунаратската търговска флотилия. Онези, които работеха за себе си, плащаха данък, който всъщност беше доста разумен в сравнение с някои от другите кралства и дори в сравнение с някои други места из града, които предлагаха място за съхранение. Това бе една от причината Сам да избере точно Рибарският квартал. Другата беше, че ако заклинанието по някаква причина се развалеше, никой нямаше да усети голяма разлика в миризмата, особено в зоната, където се намираше неговия склад. Смрадта на рибешки вътрешности и изгнили водорасли беше толкова силна, че не веднъж се беше случвало някой да изхвърли труп в някой забутан ъгъл и никой да не го забележи седмици наред.
Тук го познаваха като дребен търговец и снабдител, но посред нощ имаше само няколко рибари, които вече бяха напреднали с чашките или пък се готвеха да отплават в морето за нощен улов. Никой не го спря, за да си поговорят и да го попита кой е приятелят му, докато навигираше Рамас по тесните дървени дъски, наредени така, че човек да не стъпва в мръсотията. Накрая застана пред една от десетките други бараки, наредени на уличката, и отключи катинара. Атешът припламна с отварянето на скърцащата дървена врата и студът от охлаждащата магия го лъхна. Щеше да е приятно във влажната, топла нощ, ако със себе си не носеше и миризмата на още риба, този път замръзнала и преливаща от сандъци и касетки. Във Фриниа, например, те щяха да са пълни и с лед, но иронията на Хайрани беше, че е по-евтино да си позволиш замразяващо заклинание, отколкото замразена вода. Не че Сам беше дал и меден сиглой – имаше си Чарли, за когото приемливо заплащане беше просто Казра да му разкрие всичките си тайни. Убиецът много време се бе чудил дали рискът е оправдан, но нямаше как да спори с таланта на Флетчър. Дори знаейки истината, не можеше да определи кое беше реално и къде започваше илюзията, докато не премина през нея.
Чарли беше създал фалшиво дъно на склада чрез водна магия, което показваше още сандъци, наредени почти до тавана. Такива всъщност имаше, с изключение на една колона в левия ъгъл. Тя по нищо не се различаваше от другите и човек не би помислил, че е добра идея да се доближава прекалено много до нея, за да не я бутне. Сам обаче се обърна странично и пристъпи напред, усещайки магията от илюзията чак тогава. Нямаше нищо общо с това, че се намираше в практически безчувствено човешко тяло. Дори магьосниците от Кулата, които бяха изпращани насам (обикновено като наказание за някакво провинение), за да проверяват за точно такива заклинания, не успяваха да го хванат. Чарли просто умееше да борави с атма, без да оставя следи.
От другата страна на илюзията се намираше истинският склад. Върху метални етажерки, закрепени за стените, бяха наредени продълговати сандъци. Ковчези. Седем от тях бяха пълни с някои от телата, които Сам носеше в зависимост от ситуацията и ролята, която трябваше да изиграе. Имаше мъже, жени и дори едно дете, чийто труп бе открил в една сляпа уличка в Бедняшкия и беше решил, че е достатъчно запазен, за да не е необходимо твърде голямо усилие от негова страна да го възстанови. Чарли, с типичната си несериозна усмивка, наричаше помещението “гардеробната”. Сам се чудеше дали въпреки всичките му шеги не е отвратен. Чудеше се и какво би си помислила Елизабет, ако някога научи за това място. Дали щеше да я отблъсне завинаги, или пък щеше да разбере, стига той да успееше да обясни?
Сам изръмжа тихо и тръсна глава, опитвайки се да се отърве от тези мисли. Не искаше спомените за Лизи да се смесват с тези за склада му.
Рафтовете на етажерката седяха върху релси, така че убиецът лесно да може да изтегли сандъкът с “костюма”, който му трябваше. Сега мъжът издърпа най-горният и се отдръпна настрани. Рамас се изкачи по етажерката, избута капака на ковчега настрани и се шмугна, затваряйки се отвътре. Когато се увери, че е достатъчно добре наместен, Сам изтегли частта от себе си, с която контролираше новакът. Не беше необходимо много, за да накара тяло да се движи и да говори, стига да не беше нещо сложно. Сега черният сноп се просмука през тесните процепи между дъските на сандъка, покапвайки по пода като гъсто мастило. Щом всичко се отцеди в една компактна локва, течността се придвижи до крака на Сам, прилази нагоре по ботуша му и се абсорбира в плътта му.
Казра разкърши рамене, намествайки парчето на мястото му. Рядко усещаше липсата им, но винаги чувстваше облекчение, когато отново се върнеха в него. Част от това се дължеше и заради новите умения и сетива на жертвите, които понякога успяваше да запази за себе си. Рамас обаче не му носеше нищо интересно – само нестихваща амбиция да достигне върха, идваща от детството му, прекарано в праха. Преди Сам да погълне ума му, бе видял в спомените му как баща му го бе пращал да проси, а после беше изпивал парите. Така до денят, в който Рамас не бе прерязал гърлото му, решавайки, че няма нужда да носи на гърба си пиявица.
Сам не можеше да го вини, но и не изпитваше особено съчувствие към момчето или пък вина, че е отнел живота му. Историята му беше една от хиляди само в Ан Налат – нищо специално. Нищо, което да оправдае грешката му.
Никой не посягаше на неговите хора. Казра се надяваше урокът да е станал достатъчно ясен днес.
Убиецът избута рафта на мястото му и активира руните върху сандъка на Рамас. Магията щеше да запази тялото използваемо за известно време, а когато започнеше да се разлага, мъжът трябваше единствено да отдели малко от себе си в него за регенерация.
Сам излезе по същия път, по който влезе. Беше минало повече време, отколкото смяташе, че ще му отнеме всичко, така че тръгна директно към странноприемницата, където само след няколко часа щеше да тренира с Елизабет. На живо. Не можеше да определи къде му харесва да бъде с нея повече. В съня беше устата, саркастична и безстрашна, но все още не му вярваше така, както на него му се искаше. В реалността пък беше срамежлива, внимателна и нежна. Харесваше го. Може би един ден…
Острата болка дойде изневиделица и го накара да залитне напред. Стовари се на колене върху дъсчената пътечка и запъхтяно я изчака да премине, налагайки си да не стиска очи, както му се искаше, за да може да види, ако някой реши да го нападне. Не продължи дълго и когато свърши, убиецът си пое дъх и чак тогава осъзна, че ръката му стои потънала до китката в мръсотията на земята. Сам я издърпа с джвакащ звук и я изтръска.
– Шибана вещица. – изръмжа.
Тъпо пулсиране замести заслепяващата болка – деликатният начин на Малора да му каже, че трябва да се яви при нея на мига или изобщо няма да му харесат последствията. Сам дори не знаеше за кой път му идва да й тегли една и да не изпълни заповедта й, но дори докато го обмисляше, тялото му се изправяше и послушно тръгваше към дома й.
Сам блъсна с юмрук по покритата с руни желязна врата, карайки символите да грейнат заплашително. Когато никой не му отвори веднага, той продължи да тропа. Металът започна да се загрява и да свети във все по-ярко червено със всеки следващ удар, парейки кожата му, но не го интересуваше. Искаше да приключи с каквато и задача щеше да му възложи Малора възможно най-скоро и да забрави за всичко това.
Ключалките изчаткаха и щом последната беше отключена, Сам блъсна вратата с рамо и влезе. С едри крачки тръгна по коридора, игнорирайки както възмутеното сумтене на слугата, който най-накрая му беше отворил, така и молбите, писъците и нечовешките крясъци, идващи от килиите отстрани. Усещането за чуждоземна магия в подземието този път беше по-силна от обичайното, лепнейки по носа, очите и небцето му като дим от горяща къща. Явно днес нямаше да се качва нагоре.
Следвайки смрадта на атмата, Сам спря пред една от вратите. Вътре го пусна онзи слуга, който се подвизаваше наоколо от известно време. Казра беше решил, че вещицата ще се умори от играчката си до сега, както се беше случило с десетките преди него, но този се беше задържал учудващо дълго и все още беше цял. Сам реши, че може бие е време да го огледа по-подробно. Имаше рижава права коса, която за месеците тук беше пораснала достатъчно, за да я носи сплетена в мижаво подобие на неговата плитка. Очите му бяха бледо сини, а брадичката – квадратна. Не беше с нищо по-различен от предишните, освен с някаква искра в погледа, сякаш наистина се забавляваше със случващото се и всичко това беше една голяма шега, в която малцина бяха посветени. Сам явно не беше от тях, защото младежът вирна нос в опит да го изгледа снизходително.
– Господарката… – започна.
Казра не остана да чуе какво е мнението на господарката и го изблъска настрани малко по-силно, отколкото по-рано беше направил с желязната порта. Хлапакът се залепи за стената, стискайки ребрата си и мъчейки се да си поеме дъх, а Казра влезе навътре.
Помещението беше широко, със стени и под от камък и обгърнато от шумоизолиращо заклинание. В средата имаше две повдигнати каменни маси с тесни улеи по протежение на едната страна, по които кръвта да се стича директно в канала, поставен помежду им. Приличаха на олтари и вероятно в съзнанието на вещицата бяха точно това – жертвеници, където хората да губят животите си в нейна чест. Естествено, тя би настоявала, че всичко е в името на науката. Малора се имаше за експериментатор. Последните стотина години беше прекарала в опити да превърне “безполезните Сенки” в полезни слуги, които да са готови да дадат живота си за нея. Напоследък обаче беше пренасочила усилията си другаде. Науката обаче не можеше наистина да обясни веригите, които стърчаха от високия таван, нито засъхналите петна навсякъде из лабораторията й. Все едно някакъв луд художник беше натопил четката си в различни нюанси на кафявото, зеленото и най-изгнилото жълто, което имаше в палитрата си, и с нея беше пръскал навсякъде. Картината пред Сам също можеше да бъде нарисувана от някой от стотиците талантливи и не чак толкова художници, които се бяха пръкнали след идването на демоните в света и обрисуваха различни апокалиптични гледки по хартия, стени, прозорци и където им позволяха. В случая младо момиче лежеше на единият олтар. Ръцете и краката й бяха пристегнати с окови. Казра знаеше, че металът е магическа сплав със сребро – същата, която страшниците използваха за оръжията, броните и някои от заклинанията си. А момичето – то беше Сянка. От дрехите му не беше останало почти нищо, а тялото му бе покрито с рани, но убиецът можеше да разпознае една от робите на жриците на Ну Ахра в изцапаните и разкъсани дрипи. Спомняше си и девойката. Той лично я беше довел тук преди почти четири месеца. За да се задържи толкова време жива в подземията на Малора, трябваше да се е превърнала в нейна любима играчка.
Сам не страдаше от съчувствие, но в случая не можа да го избегне. Беше по-добре да си мъртъв, отколкото да си любимец на вещицата. Жрицата обаче сякаш не го осъзнаваше и се дърпаше, опъвайки веригите. Дори докато двама слуги правеха малки прорези по пребитото й тяло. Дори докато кръвта й изтичаше в канала. Виждайки го – някой нов, който не я е изтезавал до сега – предизвика надеждата да се покаже иззад страха в погледа й.
– Помощ! – гласът й беше немощен и останал наранен и прегракнал от дните, прекарани в крясъци преди това. – Моля ви, помогнете ми!
Тялото й се разтресе от страх и плач. Сам наклони глава настрани. Отчаянието й му напомни за Итен, която по същия начин бе ридала превита над безжизненото тяло на Рамас. Напомняше му и за Елизабет в кошмарите, когато бе молила за прошка парада от загинали и близки, който я обвиняваше всяка нощ за смъртта си.
Убиецът обърна гръб на жрицата, налагайки си да остане глух за ужаса й. Беше по-трудно от обикновено, но нямаше как да й помогне.
Малора седеше на единственият стол в помещението. Поставен по-встрани и върху каменно стъпало, така че да не й се налага да стъпва по мръсния под, ако не иска, той изглеждаше повече като трон, от който вещицата да наблюдава представлението.
Беше облечена в богато украсена червена рокля. Скръстила крака, така че дългата цепка да разкрива цялото й бедро, тя бе облегнала глава на едната си ръка отегчено. Бижута висяха от рогата й, а червената й коса беше разресвана от жена, носеща също толкова пищно оранжево сари. Миризмата на парфюма й, орлови нокти, ванилия и сандалово дърво, пробиваше дори през тази на слоевете нечистотия, карайки Сам да иска да повърне точно там, където беше застанал. Вместо това посочи към Сянката на олтара и попита:
– Това ли беше толкова спешно? Да ги гледам как я кълцат?
Начервените устни на Малора се разтегнаха в мързелива усмивка, разкривайки заострени кучешки зъби. Каквито имаше и той.
– Не се муси. – измърка тя. Плесна два пъти с ръце като кралица, която нарежда смяна на танца, и го погледна доволно: – Ето. Това трябва да ти допадне повече.
Слугите, които досега се забавляваха да нанасят плитки рани на жрицата, сега се обърнаха един към друг, спогледаха се и единият замахна с ножа си, оставяйки след себе си дълбок разрез по голите гърди на другия мъж, разкриващ мускулната тъкан. Двамата погледнаха към раната, отново се спогледаха и започнаха да се смеят. На свой ред раненият наръга другия с камата си. Острието потъна до дръжката в корема му, а когато го изтегли, от раната бликна кръв. Известно време я гледаха като в транс, преди онзи с раната на гърдите да бръкне с пръсти в прореза и ги поднесе към устата на приятеля си. Той ги засмука с такова изражение, сякаш опитваше амброзия, а не кръв, смесена със съдържанието на червата му. Накрая облиза устни и се ухили закачливо. Направи лъжливо движение с острието си, сякаш щеше да го наръга, но после се изкикоти и побягна, оставяйки другият да го гони.
Сянката наблюдаваше случващото се с неразбиране и ужас. Сам просто отново се обърна към вещицата.
– За какво съм тук? – попита я.
Червените й устни се нацупиха.
– Защо винаги трябва да си толкова скучен? – попита го. Когато Казра не й предложи отговор, а просто продължи да я гледа, тя въздъхна: – Искам да знам къде е камата ми.
– Търся я. – отвърна Сам. – Това ли е всичко?
Зелените й очи потъмняха. Той знаеше какво ще последва, още преди да повдигне ръка към ухото си и да разтърка черната перла със сребърната жилка между тънките си пръсти. Завръщането на острата болка този път не го кара да падне на колене. Сам не си позволи дори да примижи. Само след малко тя изчезна отново. Краткото предупреждение да внимава как се държи с вещицата би трябвало да е достатъчно ясно.
– Не искам да я търсиш, самашей. – каза му. – Искам да я намериш. Ще разбереш къде е. Ясна ли съм?
Заповедта запари като дамга върху каквото и да минаваше за душа при него.
– Да. – процеди през зъби.
Слугите изтърчаха между тях, абсолютно слепи за напрежението в лабораторията или за факта, че кръвта им вече беше направила пода хлъзгав и лепкав.
– Господарке. – обади се с тих, почти хленчещ глас жената, която продължаваше да я реши. – Колко още трябва да чакам?
И просто така усмивката отново кацна на лицето на Малора. Тя се пресегна зад себе си и погали жената по бузата.
– Права си, мила моя. – каза й. – Самашей вече знае какво да прави. Сега е твой ред.
Лицето на домашната любимка на вещицата грейна. Сам нямаше желание да види за какво й е дошъл реда и се обърна, за да си върви.
– Стой. – тихото нареждане го прикова на място толкова успешно, колкото и магическите вериги държаха Сянката върху каменната маса. – Къде тръгна, самашей? Когато Фадма приключи тук, ще има нужда някой да я придружи до дома й. – гласът на Малора придоби жестока нотка, предвкусвайки унижението: – До тогава иди и изчакай в ъгъла. Като добро куче.
Краката на Сам тръгнаха натам без негово участие и въпреки нежеланието му да се подчини. Естествено, рижавият хлапак, който беше махнал от пътя си по-рано, сега се ухили злорадо и изджафка подигравателно подире му. Казра го игнорира, насочвайки вниманието си към Малора и гостенката й.
Жената застана от едната страна на Сянката и се огледа. Секунда по-късно дойде слугата с разпорените гърди, който вече носеше още няколко подобни рани по тялото си, и й подаде ножът си с галантен поклон. Другият слуга се беше свлякъл на пода в близост до вратата, дишайки плитко и продължавайки да се кикоти вяло дори докато смъртта идваше за него.
Фадма взе ножа малко несигурно, но за Сам беше очевидно, че не кръвта по дръжката и острието му я притеснява, а фактът, че никога преди не бе държала оръжие. Малора отиде зад нея и намести пръстите й с нежна, почти майчинска усмивка.
– Ето така, любима. – каза й. Прихващайки китката на жената, насочи ръката й към голите гърди на Сянката. – Магията вече изтече от нея, така че можем да започваме. Натисни хубаво, но внимавай да не одраскаш сърцето. То ни трябва.
– Ще внимавам. – обеща жената.
Острието на ножа се впи в плътта на жрицата. На този етап момичето беше загубило толкова много кръв от стотиците си рани, че беше в несвяст. Клепачите й потрепнаха леко и от гърлото й излезе едва чут стон, но извън това остана напълно неподвижна. Ножът я разпори от гърдите чак до пъпа, но кръв почти не потече. Повечето вече беше в канала – където нямаше да пречи на Малора за следващата стъпка.
– Точно така. – измърка вещицата. – А сега почакай малко.
Токовете на обувките й тракаха по пода, докато заобикаляше от другата страна на олтара. Протегна ръка над жрицата и затвори очи. Хората обикновено очакваха да видят някаква светлина, да чуят някакъв зловещ звук или поне Малора да мърда устни беззвучно, докато изреждаше заклинанието, но единственият признак, че нещо се случва, беше усещането за нещо чуждо, което изпълни лабораторията и накара Сам да се притисне към стената в инстинктивен опит да му избяга. Само той го забелязваше – всички останали наблюдаваха с изражения на чисто благоговение вещицата, чакащи с нетърпение нещо да се случи.
А то се случи. Постепенно.
Кожата на жрицата стана дори по-бледа, отколкото вече беше заради кръвозагубата, и започна да се съсухря, прилепвайки плътно по костите й, опъвайки се върху скулите й. Беше толкова тънка, че черните вени изпъкваха като фитили и всяко движение на останалата в тялото й кръв ги караше да се издуват и свиват. Косата й също изтъня; голяма част окапа, покривайки масата и пода, а каквото остана, беше рехаво и сухо като слама. Някъде по това време се чу изхрущяване. Две редици остри зъби разтвориха бледите устни на жрицата, а ноктите на ръцете и краката й се издължиха, заостриха и посивяха. Цялото й тяло започна да подскача. Приличаше на някаква конвулсия, но съвсем скоро стана ясно, че просто е избутвана насам и натам от черните ципести криле, които изникнаха от плешките й и увиснаха от олтара.
Малора беше направила мора. Поредната.
Фадма и слугите изръкопляскаха. Вещицата се усмихна и се поклони шеговито, преди да посегне към отворените гърди на чудовището.
– Може ли аз? – изчурулика обнадеждено другата жена. – Моля те, господарке, нека аз!
Вещицата се престори, че обмисля, като накрая повдигна рамо.
– Защо не? Давай. Но внимавай за…
– За сърцето. – довърши изречението й Фадма. – Знам! Ще внимавам!
Жената пристъпи по-близо и след миг колебание как точно да процедира, започна да стърже едно от ребрата на мората с ножа. Звукът накара младият прислужник да примижи и да притисне ушите си с ръце. Явно се оказа достатъчен и за да събуди съществото, което отвори напълно черните си очи и както бе правило по-рано, докато все още беше Сянка, отново започна да опъва веригите си. Сребърната сплав караше кожата му да пуши.
Вещицата прояви търпение в следващата половин минута, но след това нечовешките пронизителни звуци, излизащи от гърлото на мората, и непохватните опити на Фадма да пререже реброто я изнервиха и тя с едно рязко движение се пресегна, хвана с два пръста костта и я отчупи като суха клечка. Бръкна в черната кухина, поровичка вътре за няколко мига и издърпа ръката си с победоносен възглас. Хваната между дългите нокти на палеца и показалеца й стоеше перла.
Мората изгъргори. Въздъхна. И просто така тялото й се разпадна на прах, който изчезна, преди да достигне земята.
– Готово. – обяви вещицата и с другата си ръка посочи към съседния олтар. – Отиди там.
Фадма, видимо притеснена, че се беше провалила и бе затруднила господарката, побърза да изпълни заръката, лягайки по корем и прибирайки косата си на една страна. Малора взе ножа и с нетърпелив, гладен блясък в очите направи дълбок разрез в основата на оголеният и врат. Жената пое остро въздух между стиснатите си зъби, но иначе не трепна и не понечи да се дръпне – дори когато вещицата постави перлата в раната и я натисна навътре с пръст.
За един безкраен миг не последва нищо. После се чу влажно, джвакащо засмукване.
Фадма запуфтя. Заскимтя. Заохка. Накрая закрещя. Крещеше, сякаш някой я изгаряше на клада. Сякаш прекършваха костите й и късаха крайниците й един по един. Започна да се търкаля върху масата, докато най-накрая не падна на земята. Сам не мислеше, че изобщо е осъзнала или отчела удара. Продължаваше да пищи измъчено. Започна да удря главата си в камъка, да драска лицето си, да дере очите си, мъчейки се да се добере до перлата, която търсеше къде да се прикрепи в мозъка й.
Крясъкът й секна внезапно. Фадма застина на земята и за един безкраен миг сякаш самият свят застина с нея. И тогава си пое дъх.
Малора се усмихна доволно. Беше създала поредното си ново чудовище.
– О, не гледай така отвратено, самашей. – каза весело вещицата на Сам. – И ти не си много по-различен, нали знаеш? – при това тръгна към вратата и секна рижавият слуга, който по всичко личеше тъкмо се канеше да я засипе с хвалебствия. – Приключих за днес. Томас, бъди добро момче и ги изпрати до вратата, щом Фадма се почувства достатъчно добре да върви. – спря на прага и погледна през рамо към Казра: – И, самашей? Не ме карай да питам отново къде е камата ми.
– Няма. – каза й Сам.
– Няма… Какво?
Казра усети лекото подръпване на безмълвната заповед. Едно последно унижение, за да му покаже къде му е мястото.
– Господарке.
Малора се усмихна и си тръгна доволна.
Сам се изплю на земята в опит да се отърве от горчилката в устата си.