През следващата седмица Сам и Чарли идваха всеки ден. Флетчър, явно научил, че стражата няма да го притеснява чак толкова, я беше прегърнал здраво и й беше благодарил. Лизи просто се чувстваше щастлива, че за разнообразие тя е успяла да направи нещо хубаво за него. И двамата й бяха помогнали толкова много, откакто дойде тук, че едва ли някога щеше да успее да им се реваншира. И не спираха дори сега, като прекарваха дните си с нея, показвайки й как да играе (или в случая на Флетчър – да мами) на карти, помагаха й да се научи да разбива бариери, които мошеникът издигаше за нея, или пък заедно излизаха в града. Всяка вечер обаче си тръгваха и всяка вечер Елизабет оставаше разочарована и раздразнена.
Разочарована, защото Сам, който по цял ден не спираше да си намира поводи да е близо до нея, да я докосва и да кара сърцето й да препуска, изведнъж се превръщаше в джентълмен и дори не се опитваше да остане.
И раздранена на себе си, защото й се искаше той да бъде нахален и нагъл, да не й остави избор и просто да обяви, че никъде няма да ходи. А изобщо не биваше да иска такива неща.
Не биваше да продължава да изпитва чувства към него.
Сам беше убиец и ако нещата бяха черни и бели, за нея всичко щеше да приключи до там. Той обаче също така бе всички онези неща, които сподели с Франк, и още много повече, които Лизи дори не можеше да облече в думи. Вярваше в нея, насърчаваше я и нито за миг не й позволи да се почувства по-незначителна или маловажна, въпреки че бе Сянка. Хората, собственият й баща, не се бяха държал така с нея, дори когато я смятаха за човек.
Момичето наистина не знаеше какво да прави. Опита се да се успокои с мисълта, че утре ще постъпи в храма и няма да й се налага да се тревожи за тези неща поне за известно време, но мисълта, че няма да го види за само Боговете знаеха колко дълго, предизвика тъпа болка в гърдите й.
– … и после зелените мечки се качиха на метлите и полетяха сред облаците, а пък розовите се гмурнаха в морето и се превърнаха в моржове.
Елизабет надигна глава и изгледа объркано Чарли над картите си.
– Какво?
Мошеникът й се ухили.
– А, завърна се значи. Чудехме се къде се отнесе.
Момичето хвърли поглед към Сам, който я наблюдаваше с тиха загриженост, и въздъхна.
– Съжалявам. Разсеяна съм.
– Добре ли си? – попита я внимателно Казра.
– Да.
– За утре ли се притесняваш? – попита я Чарли сериозно.
Лизи повдигна рамо. Не толкова, колкото би трябвало, само че не можеше да им каже, че е заета да се тюхка за любовния си живот.
– Може би малко.
– Искаш ли да се откажеш? – попита я веднага Сам.
– Не. – отвърна категорично. За разлика от всичко останало, това поне знаеше със сигурност. – Някой трябва да спре убийствата, а на никой не му пука достатъчно, защото става въпрос за жрици.
– Може да ги спрем и без да влизаш там. – продължи да упорства Казра.
– Ако можете, защо не сте го свършили досега? – попита го Елизабет и поклати глава. – Трябва да го направя, Сам.
– И ще го направиш. – каза Чарли, игнорирайки недоволното сумтене на приятеля си. – Ние ще сме винаги готови да помогнем, ако имаш нужда от нас. А ако ни няма – Хирса ти даде кристала. – устните му се извиха ехидно и допълни: – Сигурно спи с приемният в очакване.
– О, стига! – завъртя очи Елизабет.
– Ще го намеря и ще му го изтръгна от ръцете. – изръмжа Сам.
– И ти престани! – цапна го по ръката тя.
– Никой няма да спи с нищо твое.
– Да, само Сам има право да ти облича полите. – обади се Флетчър.
Елизабет се намръщи и на двамата, извади една карта и я шляпна със замах на масата.
– Хайде стига приказки!
– Не се опитвай да я разсееш, Чарли. – ухили му се и Сам и също хвърли карта на масата: – Няма да успееш да я измамиш. Този път.
Както се оказа – Флетчър успя да я измами и този път, след което тримата се заеха да сготвят нещо и да хапнат. Елизабет не изпитваше притеснения нито по време на вечеря, нито след това, когато седнаха да изпият по един последен хе‘ер заедно, нито пък докато ги изпращаше надолу по стълбите до входа. Нищо не й трепна, когато каза довиждане на Чарли и се разбраха, че утре сутринта ще дойде да я изпрати до храма. Даже се почувства неудобно и засрамено, когато мошеникът си тръгна, намигайки им и обявявайки, че ги оставя да се сбогуват както трябва, но отново не мислеше, че ще има проблем, докато не се обърна към Сам.
Луната огряваше лицето му, карайки очите му да изглеждат тъмни като нощното небе. Нямаше да ги види отново скоро, осъзна изведнъж. Може би дори завинаги.
Той си пое дъх, за да й пожелае лека нощ. Лизи го изпревари.
– Остани при мен.
Молбата й го изненада. Не беше очаквал от нея да го поиска до себе си. Естествено, беше забелязал, че всяка вечер, около час преди да наближи времето, по което с Чарли си тръгваха, Елизабет някак ставаше по-затворена, умислена и угрижена, но не очакваше, че се нуждае от него. Мислеше, че се притеснява за приемането си в храма и изпита за жрица. Всъщност възможно беше и това да е проблема и напрежението вече да е станало толкова голямо, че да трябва да го сподели с някой. Някак си тази мисъл му донесе удовлетворение, но всъщност му се искаше тя да не се излага на такава опасност. Тъкмо се беше освободила от един господар и беше поживяла сама едва няколко дни, преди доброволно да се хвърли в ръцете на друг.
Сам осъзна, че мислите му може би са го отнесли на някъде, когато леката руменина обагри иначе бледите страни на девойката. Това го накара да протегне ръка, за да затъкне един кичур коса зад ухото й, използвайки възможността леко да плъзне пръсти по шията й, от което руменината само се засили. Харесваше му.
– Добре, амара. – усмихна й се: – Ще остана. Какво искаш да правим?
– Аз… Не знам.
Той не се изненада. Личеше си, че Лизи не е планирала нещата, а реагираше импулсивно. Това му хареса дори още повече. Той беше нейният инстинкт. Изведнъж топлото чувство го изпълни и Сам се подчини на собственият си импулс. Плъзна ръката си по тази на девойката и когато стигна до китката й, я хвана и я дръпна. Лизи залитна напред и се блъсна в гърдите му, а Сам се възползва от момента да обвие ръце около нея и да я притисне към себе си.
– Всичко ще бъде наред, амара. Обещавам ти.
Бавно, несигурно Лизи също го прегърна, пристъпвайки още малко напред, така че сега бе плътно притисната към него.
– Знам. Не ме е страх.
– И няма за какво да се тревожиш. – прошепна й Сам. – Аз съм тук, Чарли ще се появи до няколко дни, Тамеш е тук и дори онзи досадник е на линия.
– Онзи досадник? – повтори тя и вдигна лице, гледайки го объркано. – Хирса ли?
– Да. – потвърди й ръмжейки, а когато усмивката потрепна на устните й, продължи: – Все някой трябва да носи титлата.
Лизи поклати развеселено глава и отново се сгуши в него.
– Наистина трябва да спреш да ревнуваш от Хирса.
– Веднага след като се махне от теб и отиде да прави мили очи на някоя друга. – отговори й, но после всъщност размисли: – Или не, ще го задържим. Така титлата ще остане при него, а той и без това не става за друго.
– Титлата на „оня“? – можеше да чуе смеха в гласа й, дори докато го мъмреше. – Хирса е добър човек и добър приятел на Чарли. Не бива да… – млъкна и отново го погледна с присвити подозрително очи: – Чакай, съгласен си, че ме ревнуваш?
– Да? – каза внимателно, чудейки се дали това присвиване на всичко в него е усещането да ходиш по много тънък лед. Какво пък, знаеше, че Лизи го харесва, а дори и да си мислеше, че той е убиец и затова не може да е с него, сега сама го беше извикала, нали? Пък и Сам не възнамеряваше тази нощ да я оставя сама, затова се усмихна криво насреща й и попита: – Мислех, че е станало ясно още в хана. Ревнувам те, амара. И те харесвам. Много. Ти си любимата ми жена.
С всяка негова дума очите й става все по-широки, а лицето й – все по-червено. Сам се зачуди дали наистина не го бе осъзнала досега, или пък по-скоро се срамуваше, защото в Рива такива неща не се признаваха на глас. Тогава обаче тя се прокашля и видимо си наложи да се стегне, когато му се усмихна криво и каза с насмешка:
– А, да, спомням си. Любимата ти жена поради липса на други.
– Не, амара. – усмихна й се още по-доволно, когато видя как наложеното спокойствие се пропуква и тогава се приведе и прошепна в ухото й: – Любимата си, защото те обичам.
Пръстите й се свиха, сграбчвайки ризата на гърба му в същия момент, в който тя се отдръпна от него.
– Какво? – промълви.
Очите й бяха станали толкова големи от изненада, че сякаш бяха заели половината й лице. И светеха. Харесваше му, когато погледа й се изпълнеше с толкова силна емоция, че атмата в нея ги караше да блестят с най-красивото синьо, което някога щеше да види през живота си. Плъзна отново ръка, погалвайки нежно лицето й, преди да повтори:
– Обичам те, Елизабет. – и понеже можеше, а и искаше да види тя как ще реагира, отново се наведе към нея и прошепна: – И знам, че и ти ме обичаш, затова не е нужно да ми го казваш. За сега.
Елизабет потръпна в ръцете му. Атма озари очите й и огънят в тях ги правеше да изглеждат като две малки звезди. Две звезди, които блестяха само за него. По изражението й се гонеха недоумение и удивление, сякаш не бе вярвала, че някога ще чуе подобни думи.
Сам също не бе вярвал, че някога ще ги изрече, че ще разбира какво означават. Но с нея беше лесно. Дори не беше осъзнал кога се случи, но един ден се събуди и просто знаеше, че отказва да я изгуби. И ако беше добър човек, честен човек, нямаше да я обърква, като й признава за чувствата си, а щеше да я остави да подреди мислите в главата си и да вземе решение за него. Но Сам не беше нито добър, нито честен, нито човек. Ако имаше дори минимален шанс да я накара да го задържи в живота си, то той щеше да го грабне.
Лизи вдигна ръка и пръстите й се спуснаха по скулата му, по бузата, по брадичката с такова леко движение, все едно го рисуваше. Показалецът й закачи долната му устна – точно там, където погледът й се беше спрял. И изведнъж, сякаш осъзнавайки какво прави, тя дръпна ръката си и склони глава. Звездната светлина прозираше през дългите й мигли.
– Най-добре да се качваме. – каза тихо.
Пусна го и отстъпи. Изведнъж по кожата му полази хлад. Местата, където тя се беше докосвала до него, сега бяха ледено студени. Усещаше загубата на контакт като физическо изтезание и определено не му харесваше. Особено след като беше открил колко топлина и живот вливаха в него тези невинни, леки докосвания на пръстите й. Искаше повече. Не, поправи се. Искаше всичко. Без да губи и миг, сам пристъпи към нея и просто я вдигна на ръце, заявявайки й:
– Ще те нося.
Лизи се вкопчи в него инстинктивно, но изненадата не попречи изобщо на раздразнението в гласа й:
– Не, ще ме пуснеш да ходя сама.
– Не искам. – заяви й, притискайки я леко към себе си и започна да изкачва стъпалата, преднамерено бавно. Колкото повече се забавеше, толкова по-дълго тя щеше да е в ръцете му, така че Сам дори беше готов веднъж стигнали последния етаж, да слезе обратно долу и да започне всичко отначало.
– Да не би да се измори изведнъж? – попита го саркастично Елизабет, след като и тя осъзна този факт.
– Не. Мога да те нося цяла нощ. – увери я. – Но внимавам да не те изпусна.
– Не, не. Според мен ръцете ти умаляха. Даже май треперят. Трябва да ме пуснеш.
– А според мен искаш наистина да те държа до сутринта, за да ти докажа, че си по-лека от перце. – отговори й невъзмутимо Сам и продължи бавното си изкачване.
За съжаление сградата беше само някакви си мижави пет етажа и колкото и да го отлагаше, се оказаха пред вратата на апртамента, където беше поставен пред нова дилема. Можеше да я пусне да стъпи и да отвори вратата, но тогава сигурно тя щеше да му избяга и да я гони, за да я хване. Изведнъж тази мисъл не му се видя толкова лоша. Образа на Лизи, задъхана, дишаща учестено, със зачервени страни, блеснал поглед и рошава коса го накара почти да я пусне. Почти.
– Ще отвориш ли вратата? – попита я, когато вече сигурно от минута стърчаха в коридора и нищо не се случваше.
– Да. – отвърна приповдигнато Лизи и го погледна. – След като ме пуснеш.
– Или ще отвориш сега, или ще седим в коридора, докато съседите излязат. – усмихна се насреща й: – Сабра много ще се зарадва, ако ни завари.
– Сабра е единственият съсед на този етаж и вече няма как да ме е повече срам от нея. – заяви тя с фалшива смелост, като даже вирна брадичка.
А Сам много искаше да види до къде можеше да стигне, особено след като последното й изказване беше накарало очите й леко да проблеснат с цвета на атмата. Лизи наистина не разбираше какво изкушение беше за него да знае, че може да я кара да се чувства така.
– Значи няма да имаш против, ако ти посветя няколко стиха? – попита я невинно, но в същото време погледа му не пропускаше нито едно нейно мръдване или вдишване.
След много кратко колебание Лизи се пресегна и отвори вратата.
– Харесвах те повече, когато не ме изнудваше. – измърмори намусено.
– Не е вярно, амара. – каза й и влезе в апартамента, затваряйки вратата с крак. – Харесва ти повече така. Да те докосвам и ти да можеш да ме докосваш.
Знаеше, че я притеснява. Истината беше, че искаше да направи много повече от това. А тази вечер не само бяха сами, но и тя поиска той да е тук. Но и точно заради това нямаше да направи нищо, което тя не иска.
Само с няколко крачки стигна до хола и седна на канапето, намествайки девойката в скута си и обявявайки весело:
– В къщи сме. Какво ти се прави?
– Седи ми се сама. – каза му и се опита да се изхлузи на дивана.
– Не ти ли харесва така? – попита я и я намести обратно в скута си, след което натисна главата й, така че да се облегне на рамото му. – Виж колко е приятно.
Първоначално рамената на Лизи останаха сковани от напрежение, но след това се разтресоха в задавен кикот. Избута ръката му настрани, за да спре да я придържа, но поне не понечи да му избяга отново.
– От личен опит ли говориш? – попита го развеселено. – Колко често те натикват да седиш в нечий скут?
– Чувал съм слухове. – отговори й, доволен, че я е накарал да се разсмее, а и най-сетне доброволно беше останала в него: – Не са ли вeрни?
– Мисля, че по принцип нещата трябва да се случват малко по-спонтанно. – отвърна Лизи. – С по-малко натискане на глави към рамена.
– Ти щеше да избягаш. – избуча й уж ядосано Сам: – А виж колко ти харесва сега. Дори не трябва да те държа!
– Това има повече общо със знанието, че е безсмислено да продължавам да опитвам. – каза му.
Сам усети как неприятното чувство измести всичко друго и се загнезди в него, свивайки в ледени пръсти сърцето му и изпускайки някаква тежка топка в стомаха му. Не си беше дал сметка, но буквално я беше принудил да остане седнала в него. Не й беше дал избор, както хилядите пъти, когато на него беше отказвано правото да прави каквото иска, принуждавайки го да се примирява с това, което доставяше удоволствие на вещицата. Не искаше да причинява нищо от това на Елизабет. Не искаше да я кара да се чувства беззащитна и в капан. Но беше направил всичко това, нали? И се беше чувствал доволен от себе си. Усети горчилката в устата си, но се насили да запази усмивката на лицето си, когато разпери ръце в страни.
– Можеш да станеш по всяко време, амара.
Елизабет се вгледа в него с тези нейни сини очи, които някак винаги успяваха да видят зад маските му. Изражението й омекна и тя издърпа ръцете му за ръкавите, докато не я обгърнаха плътно отново
– Знам. – каза му. Без никакво колебание или срам го целуна по бузата, а после облегна глава на рамото му и се сгуши в него. – Но не ми се ходи никъде.
И леда започна да се топи. Полека и бавно, защото Сам не беше сигурен, че е редно да го остави да изчезне. Все още не беше напълно сигурен, че всичко е наред, въпреки че сгушилата се в него Елизабет не оставяше много съмнения по въпроса.
– Сигурна ли си? – реши да я попита.
– Толкова сигурна, колкото и че никога няма да ме накараш да направя нещо на сила. – каза му. Прокара пръсти по плитката му и започна да си играе с крайчето й, добавяйки съвсем тихо: – Може и да не знам какво да правя с теб, след като научих какъв си, но не е защото е престанало да ми харесва да бъда близо до теб.
– И на мен ми харесва. – призна й и си позволи този път наистина да се усмихне: – Иска ми се винаги да си тук. До мен. Вкъщи.
Елизабет не отговори, но Сам усети усмивката й на милиметри от кожата му. Момичето се намести по-удобно и продължи да си играе разсеяно с косата му.
– Това ли е вкъщи? – попита го. – Мислех, че е само едно от скривалищата ти.
– Предпочитах го пред другите, но сега е вкъщи. – отговори й и осъзна, че е истина, защото не толкова мястото беше важно, а че тя иска да е там. – На теб харесва ли ти тук? Защото има още няколко, които мога да ти покажа.
– Харесва ми. Малко ми е странно да имам цял апартамент на мое разположение, особено след стаята в странноприемницата, която деляхме с Калахан. – Сам осъзна, че е започнал да ръмжи при споменаването на страшника едва когато тя постави длан на гърдите му и разсеяно го разтри. – Дори в Рива не съм била наистина сама. Винаги е имало някой съвсем наблизо.
– Липсва ли ти? – попита я, чудесно спомняйки си прислугата и приятелките, които винаги я заобикаляха. Трябваше да се сети, че може да се чувства самотна въпреки цялото време, което двамата прекарваха в съня. Реалността си беше реалност и той по-добре от всеки друг знаеше, че никой сън не можеше да я промени: – Защото мога да намеря някое момиче, което да ти прави компания и да ти помага, ако искаш.
Тя се надигна и го погледна с вдигната вежда.
– Чарли не покри ли как не можеш да ми „намираш“ момичета, когато ти обяснява и как не можеш да ми водиш гаменчета?
– Не. – отговори й, преди да й се усмихне: – Но да не би да си размислила за гаменчето?
– Определено не съм. Само остава да причакаш някое нещастно дете в тъмна уличка и да ми го домъкнеш. – Елизабет поклати глава и отново се облегна на него с въздишка. – Колкото до момичето – ще има достатъчно в храма.
Точно за мястото, което Сам се опитваше изобщо да не мисли. Храмът беше възможно най-опасното място за Елизабет и не само защото убиеца избираше жертвите си от жриците, а защото и вещицата подбираше хората за експериментите си от там. Лизи сигурно щеше да привлече вниманието й и дори и да не се сетеше, че тя е същата, за която Сам твърдеше, че е загубил по пътя, пак щеше да му се наложи някак да я скрие и изведе. Ако изобщо успееше. Не. Щеше да успее, каквото и да му коства това. Нямаше да позволи Малора да се добере до нея. Усети, че целият се е стегнал и я е притиснал към себе си, едва когато видя въпросителният й, леко притеснен поглед. Отхлаби хватката си и побърза да разсее и двамата:
– Правили ли са ти някога успокоителен масаж, амара? – знаеше чудесно отговора на този въпрос, но не можеше просто да й заяви „свали си дрехите и легни“. Трябваше да подходи деликатно, ако не желае да я изплаши.
Лизи поклати глава.
– Имаш ли нужда от такъв? – попита го на свой ред.
– Не, но ти имаш нужда. – усмихна й се и се поизправи леко, колкото да успее да плъзне ръка по врата й и нежно да притисне с пръсти.
В първия момент очите на Елизабет се отвориха от изненада, а може би и притеснение, но само след малко премижа, наклони глава напред и издаде тих доволен стон. Това беше достатъчно разрешение за него и той продължи внимателно да разтрива врата, рамената и дори гърба й, докато цялото напрежение не изчезна от тялото й. За сметка на това в неговото. Сам си позволи да се усмихне криво, когато осъзна, че си беше свършил работата толкова добре, че тя почти беше заспала върху него. Изкуши се да я задържи така до сутринта, но само след няколко минути прекрати леките движения на масажа, прихвана я по-стабилно и се изправи с нея. Лизи отвори очи и го изгледа сънено, затова Сам си позволи да докосне леко с устни челото й, преди да й каже:
– Отиваме да спиш. – каза й.
Не искаше да се притесни от него, но обяснението му явно даде резултат, защото тя отпусна глава на рамото му и въздъхна дълбоко. В този миг Сам осъзна две неща: че живота му ще е празен, ако тя изчезне и че би направил абсолютно всичко, за да може тя да е щастлива и в безопасност. Щеше да посвети живота си на това. Но тази вечер трябваше да я остави да почива. Беше по-лесно да се каже, отколкото да го направи, но успя да накара тялото си да я постави в леглото и за награда си позволи да отмести кичура коса, който беше паднал пред очите й и отново да я целуне по челото, прошепвайки:
– Лека нощ, амара.
Елизабет промърмори нещо неразбираемо, карайки го да се усмихне леко. Можеше да остане така и да я гледа цяла нощ, но знаеше, че на нея не й харесва. Изправи се, но преди да се обърне, за да си иде, малката й ръка хвана хлабаво и сънено неговата.
– Не знам дали някога ще те видя отново. – думите й го накараха да настръхне. Естествено, че щеше да го види отново. Вече се бяха разбрали по този въпрос. – Остани при мен. Моля те?
Дори и да имаше някакви колебания, съненият й глас го накара да ги забрави. Приседна до нея на леглото, а след кратко колебание и легна, промушвайки ръка под главата й и оставяйки я да се сгуши в него. Тази вечер Елизабет щеше да спи в прегръдките му. Нещо, което можеше да не се случи скоро отново, затова Сам възнамеряваше да му се наслади възможно най-много. Пое си дълбоко дъх и остави леката, цитрусова миризма на шампоана й да изгони притесненията, които го гризяха. Само сега, за няколко часа, нямаше да мисли за храма, за убийците на жрици, за следата, която Чарли последва или за вещицата. Особено за нея. Щеше да си подари няколко часа, в които спокойствието и удовлетворението да държи любимото същество в ръцете си, да усеща как сърцето й бие и да чува как тихо и спокойно спи, защото знае, че е на сигурно и нищо няма да й се случи, са единственото, което има достъп до малката спалня.
– Лека нощ, амара. – прошепна й отново тихо и я целуна по косата.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay