III Част

Щом прекрачеше прага на храмът на Ну’Ахра, човек се озоваваше в просторна зала, огряна от топла светлина. Подът беше от бял мрамор, по който се преплитаха сини и сребърни нишки, стените бяха облицовани с мозайка от плочки в златно, тюркоазено и червено, а от таванът те наблюдаваха стенописи на Ну’Ахра, която раздава вода в пустинята, бори се с демоните или стои на върха на висока скала, гледаща събрало се в подножието й множество. Би трябвало да изглежда претруфено, но на Елизабет й се стори величествено. Все едно се намираше в дворец или в някой от храмовете, посветени на един от тримата главни Богове, които се почитаха извън Хайрани – Емес, бог на Реда, обикновено изобразяван като силует от бяла светлина; Етрис, богиня на Хаоса – стройна фигура от завихрящи се червени краски – и тяхното дете Ертар – бог на Съзиданието. Обичайно той приличаше на човек – висок, строен, як човек, стискащ сребърно копие. Ну’Ахра най-много се доближаваше до него. Макар изваяното й, женствено тяло да имаше повече общо с Етрис, бе ясно, че връзката й с хората е по-тясна и материална, отколкото на абстрактните хаос и ред. Очаквано, след като молещите се тук вярваха, че тя ще ги избави от демоните и другите нечисти.
Но красивата украса не беше онова, което задържаше окото. Огромен фонтан заемаше централно място в залата. Беше във формата на цвете с пет заоблени цветчета, а от средата, където трябваше да бъдат тичинките, извираха високи струи вода. Беше красиво за човек, който не бе свикнал да живее насред пустиня, където магьосници контролират валежите. За такъв, на когото му се налагаше да оцелява тук, гледката по всяка вероятност беше достатъчна да извика сълзи в очите. Сега залата беше празна, но Елизабет можеше лесно да си представи хора, стичащи се от цял Ан Налат, а и отвъд, коленичили на ръба и гребящи с две шепи от плиткия басейн. Ако трябваше да бъде честна, и тя се изкушаваше да направи същото, но трябваше да продължи напред, където на най-горното трето стъпало на дълго стълбище, което разделяше залата на две, ги очакваха жриците.
Щом се събраха пред тях, девойката най-сетне си позволи да огледа хората около нея. Тя се намираше почти в средата на образувалата се тълпа от нетърпеливи и притеснени бъдещи жрици и жреци, както установи малко по-късно, мяркайки няколко момчета и млади мъже в групата. Въпреки това преобладаваха жените, като дори имаше деца на по около десет-дванадесет години. Всички бяха чисти и сресани, но си личеше, че повечето са дошли от по-бедни райони, защото макар да бяха облечени в най-представителните си дрехи, те не бяха много по-добри от дрипи.
Притесненото жужене на гласовете на чакащите се беше засилило в минутите, откакто стояха тук и започваше да звучи като разбунтувал се кошер, но тогава от редицата жрици, които бяха стояли пред тях и безмълвно ги бяха наблюдавайки, се отдели една. Кожата й беше с цвят на мед, усмивката й беше топла и имаше красива кафява коса, която беше оставена да пада свободно под ефирен воал. Както и другите жрици пред тях, тази също беше облечена в бяло, а ръцете и шията й бяха окичени в сребърни и златни накити, но имаше и друго в нея, което Лизи не можеше да определи. Нещо я отличаваше от останалите, нещо много повече от каквото и да е украшение. Самото й присъствие приковаваше вниманието ти върху нея, а когато само след малко жуженето от тихите разговори спря и всички погледи се бяха вперили в нея, тя вдигна деликатно ръка в поздрав:
– Я‘дженна амар. Казвам се Иснани и съм една от главните жрици на този храм. Добре дошли! – гласът й беше като кадифе и веднага те караше да се отпуснеш и просто да искаш да го слушаш. – Тук служат само хора, които са призвани да го правят – като вас. – с жест обхвана тълпата. – Да си призван не е да вярваш в дадено божество, а да помагаш на този до теб. Служещият в храма следва ученията на великата Ну‘Ахра, която е била първата жрица. Първа е излекувала тялото и душата на обладания. С двете си ръце е махнала фантомът, който се е бил увил около него, но не го е оставила да се съвзема сам, ами е предложила на объркания човек приятел, с когото да сподели кошмарите си и по този начин да ги направи по-поносими. Ну‘Ахра ни учи, че тези, които имаме дарбата, трябва да я ползваме, за да помогнем на нуждаещите се. Само Луната знае причините да доведе служещите тук до прага ни, но накрая всички се обединяваме около това да помогнем, когато трябва да се помогне. Да бъдем там, където сме нужни. Да запазим учението живо и така да сме готови за денят, в който Ну’Ахра отново ще закрачи сред нас. Това ще бъдат тежки дни, в които демоните превземат градовете и домовете ни, а фантомите – телата и душите ни. И точно когато бъдещето изглежда най-невъзможно и мрачно, тя ще се завърне сред нас като лъч лунна светлина, прорязващ плътната нощ. Ще углави битката с нечистите и ще ни поведе към един по-спокоен и мирен живот, където никой никога няма да се чувства застрашен отново. А ние? Ние ще бъдем там, до нея, за да й помогнем. – погледът й, озарен от вярата само до преди миг, сега помръкна сериозен, докато обхождаше всеки един от тях. – Това не е религиозна секта като онези, почитащи Боговете. Ако бъдете приети тук, един ден, вероятно много скоро, ще се наложи да се присъедините към нас и да рискувате животите си. Ще ви научим как да използвате уменията си и как да пречиствате обладани от заразата, но това е само за да ви подготви за истинската битка. За войната. Да, семействата ви ще получат така жизнено необходимата на всички вода, но в замяна вие дарявате животите и бъдещето си на Ну’Ахра. Ако не сте подготвени да ги загубите, напуснете храмът още сега.
Кандидатите запристъпваха нервно от крак на крак. Явно никой не им беше казал, че тук няма само да постят и да се молят по два-три пъти на ден, а влизат в своеобразна казарма. И въпреки това какъв избор имаха наистина? Да излязат, обричайки семействата си на бавна смърт, или да останат, очаквайки един ден самите те да умрат в битка? Ден, който може би никога нямаше да дойде?
Никой не напусна редицата.
Блясъкът се завърна в красивите очи на Иснани, а усмивка докосна устните й. Беше като първите пролетни лъчи след тежка зима. С решението си да останат я бяха зарадвали и сега сякаш тя ги награждаваше.
– Тук е моментът да ви кажа, че преминахте успешно първият си тест. – каза им тя. – Пожелавам ви успех със следващите.
Кандидатите започнаха да се оглеждат нервно, може би очаквайки някой жрец да се нахвърли върху тях, за да провери физическите им умения, или пък да им направи някоя странна магия, която да определи дали са подходящи да постъпят в храма. Вместо това три от останалите жрици извадиха по един тефтер и им наредиха да се наредят в три редици. Искаха имената и възрастта им – нищо повече. Дори не караха никого да ги напише сам. Едва ли много от тях можеха да го направят.
След като приключиха с това, жриците ги поведоха през храма. Богатата украса остана зад гърба им в централната зала, но водата, блестяща като най-прекрасното бижу, което Лизи бе виждала, ги придружаваше през цялото време – като фонтан, като бълбукаща рекичка, която течеше в тясно корито на пода, като чешма. Няколко от кандидатите не се сдържаха и потопиха ръце в нея, вкусвайки я от пръстите си с такива блажени изражения, сякаш опитваха най-вкусният сладкиш, правен някога. Чарли бе споменал, че магьосниците и жриците бяха враждуващи фракции и че влиянието на храмът на Ну’Ахра се засилва и разраства с часове и минути. Причината за това бе повече от очевидна, но онова, което озадачаваше Елизабет, бе как маговете го бяха допуснали. Споменът за унищожителният огън на Калахан или за вятъра на Калуш, който спокойно можеше да си съперничи с онзи при магическа буря, караше всичко в нея да се свие. Но и страшниците се бояха – от Сенките. Доколкото Франк й бе разказал и тя сама бе проучила, способностите им бяха уникални, а колкото по-често се хранеха с фантоми, толкова по-силни ставаха.
Иснани им каза, че тук ще се подготвят да помогнат на Ну’Ахра, когато се завърне. Това наистина правеше храма една голяма казарма, пълна с войници, които или нямаха друг дом, или бяха готови да направят всичко, за да защитят семействата, които ги очакваха отвън. Магьосниците трябваше да са или глупави, или луди, за да бутнат точно този кошер.
Накараха ги да спрат пред една стая. Отвън бяха наредени столове и канапета, на които им казаха да седнат и да почакат. Започнаха да ги викат един по един в стаята. Никой не се връщаше обратно, но на средно пет-десет минути канеха любезно нов кандидат вътре. Веднъж се чу вик. Това предизвика водопад от нервно шушукане и догадки какво ли се случва зад затворената врата.
Когато дойде нейният ред, Елизабет потупа джоба на панталона си, където бе прибрала иглата за коса от Франк. Щеше да се постарае да се справи без оръжие, но фактът, че го имаше, а и тренировките със Силуета, й помогнаха да влезе спокойна и уверена, че ще успее да се справи с почти всичко, което насъскаха срещу нея.
Готова за битка, Лизи премина през вратата.
Вместо зала за тренировки или поне някакъв тепих обаче, девойката се озова в не особено голямо помещение с наредени един до друг четири паравана в най-обикновен бял цвят. Пети стоеше свит в противоположния край на стаята, но останалите бяха разпънати, като светлината, идваща от прозорците зад тях, очертаваше легла зад всеки един. И човешка фигура върху всяко легло.
Напомняше й на болнична стая повече, отколкото на каквото и да било друго. Погледна към жриците, но те стояха неподвижни и безмълвни, наблюдавайки я с любезен интерес. Явно нямаха намерение да й кажат какво се очаква от нея, но щом в стаята имаше три тренирани жрици, трябваше да съществува някаква опасност.
Погледът й сам се насочи към петият, свит до стената в близост до втора врата параван. Колкото и да гледаше, там нямаше нищо, но въпреки това Лизи се хвана, че застава така, че той да попада в периферното й зрение и категорично не зад гърба й.
Елизабет притвори очи и потъна в себе си. Докосна атмата си и я хвърли като рибарска мрежа напред – точно както беше правила десетки пъти в сънищата с Франк и при излизанията с Калахан. Жриците може и да не искаха да й подскажат, но това не означаваше, че тя ще си остане в неведение.
Фантомът проблесна като падаща звезда в съзнанието й, карайки го да се сгърчи от погнуса миг по-късно. Намираше се в човека зад втория параван отдясно и беше голям. Щом беше голям и толкова лесно забележим, това по всяка вероятност означаваше, че поне част от теста за кандидатите е да го намерят и че не се надяват някой от тях да има много развити умения. Едва ли щеше да й се наложи да изтръгне създанието от жертвата му или пък да се бие по някакъв начин с него. Ако беше права…
Никой не бе могъл да й каже нищо за изпитите, така че подсъзнателно очакванията й се бяха покачили и сега това й се струваше някак… твърде просто. Но какво друго биха могли да накарат млади Сенки да правят? Да се бият? Това бяха основно младежи, които едва ли бяха по-наясно как да използват уменията си от това да пишат. Със сигурност вероятността вманиачен от тях убиец да им е предложил помощта и знанията си беше почти нулева. Засега им трябваше единствено да виждат фантомите.
Елизабет можеше да приключи теста успешно още на мига, като посочи обладаният, но това щеше да я отличи твърде много от останалите.
Прехапа устна и с възможно най-несигурното си изражение се обърна към жриците.
– Мога ли да погледна зад параваните?
Те не отговориха. Израженията им дори не потрепнаха. Ако Чарли беше тук, сигурно би казал, че трите спокойно биха могли да бъдат по-красиви и приветливи копия на Сам. Лизи реши да приеме мълчанието им за разрешение и се насочи към най-близкия до нея параван.
Жената в леглото се бе облегнала на възглавницата и притискаше завивката до брадичката си точно като някое уплашено дете. Мърмореше нещо под носа си и очите й щъкаха навсякъде, без да се спират никъде. Елизабет не бе сигурна, че тя дори бе разбрала, че има някой при нея. Изведнъж гласът й се извиси в раздразнение, макар че девойката не успя да разбере какво точно казва. Честно казано, не й звучеше като език, а като нечленоразделно ломотене.
Лизи я остави да продължи разговора си и отиде до следващото легло. Дъхът заседна в гърдите й, щом надникна зад паравана. В първия момент въобще не бе сигурна дали онова пред нея е човек, но тогава забеляза окото му – наситен кехлибар, който бързо се отклони и скри под гъсти, черни мигли. Другото не се виждаше заради огромните безформени буци плът, които покриваха по-голяма част от лицето. Имаше още от тях и по главата и върху тях не растеше коса. Заради тях приличаше на демон, както ги рисуваха в книгите със страшни приказки, но всъщност пред нея стоеше дете. Уплашено и засрамено от недъга си хлапе.
Изведнъж й се изясни в какво се състоеше теста. Храмът им бе предоставил разнообразен избор от стереотипите и вярванията за обладаните. Имаха някой, който не бе съвсем с ума си, а сега и нещо, което някой незапознат щеше да възприеме като външно изменение в следствие на фантом. Което тя само преди няколко месеца също вярваше, че е възможно.
Трябваше да признае пред себе си, че част от решението й да провери какво точно се крие зад параваните, бе продиктувано от собственото й любопитство. Сега обаче гледката на детето само я изпълни с гняв. Деформацията му бе толкова сериозна, че Лизи дори не можеше да определи дали е момче, или момиче, а те го бяха изложили на показ, където непознати хора изпадаха в ужас при вида му. Самата тя бе виновна в същото.
– Хей, хлапе. – повика го тихо Елизабет.
Кехлибарът потрепна предпазливо и се спря някъде върху носа й. Страхуваше се да види какво ще намери в погледа й. Беше й толкова познато, че чак я заболя.
– Няма от какво да се срамуваш. – прошепна. – Имаш най-красивите очи в Ан Налат.
Кехлибарът просветна объркано на сутрешните слънчеви лъчи и бавно се повдигна нагоре. Погледите им се срещнаха за частица от секундата, преди детето отново да сведе своя. Елизабет остана още миг там, едновременно чувствайки се глупаво, че е казала нещо толкова повърхностно, и чудейки се дали да не добави още нещо в опит да му помогне. Най-добре щеше да е да го остави на мира, но когато понечи да си тръгне, краката й отказаха да й се подчинят, като вместо това я отведоха кракча напред. Детето се изтегли уплашено назад и стисна завивката си като щит. Окото му се стрелкаше насам-натам, сякаш търсеше път за бягство.
– Няма да те нараня. – каза му и вдигна ръце във въздуха. Детето не й повярва, продължавайки да се свива. Лизи реши да побърза с онова, което искаше да направи. – Вероятно си тук, защото са обещали на родителите ти да ти помогнат. Ако не го направят, намери ме. Казвам се Лин Бренън. Познавам добър лечител.
Кехлибарът застина, а после се стрелна нагоре и за пръв път срещна погледа й. Лизи се усмихна леко и после се обърна, искайки да приключи с този „тест“ възможно най-скоро. Нямаше желание да участва повече в този фарс.
Не искаше да унижава още един човек, като го види в най-слабият му момент и не я интересуваше дали по този начин ще се открои прекалено много в очите на храма. Застана пред жриците и посочи параванът, зад който бе обладаният.
– Фантомът е там. – каза, не съумявайки да прикрие съвсем враждебността в гласа си.
Жриците се спогледаха все така с любезна безизразност. На Елизабет й се стори, че въпреки мълчанието помежду им тече някаква комуникация.
– Можеш да преминеш нататък. – каза й едната и й посочи другата врата, до която бе облегнат сгънатият разделител.
Елизабет тръгна натам с едри крачки. Както обикновено, гневът й пречеше да мисли – нямаше друго обяснение защо, щом наближи, се престори, че се спъва и възможно най-агресивно събори паравана.
Чу се изохкване.
Жриците пристъпиха напред с разтревожени изражения.
– Добре съм. – каза им тя.
Жените застинаха по местата си. Погледите им се стрелкаха към празното пространство до нея. Лизи сe изправи, поизглади туниката си, усмихна им се и отвори вратата към следващата стая.