Щом прекрачеше прага на храмът на Ну’Ахра, човек се озоваваше в просторна зала, огряна от топла светлина. Подът беше от бял мрамор, по който се преплитаха сини и сребърни нишки, стените бяха облицовани с мозайка от плочки в златно, тюркоазено и червено, а от таванът те наблюдаваха стенописи на Ну’Ахра, която раздава вода в пустинята, бори се с демоните или стои на върха на висока скала, гледаща събрало се в подножието й множество. Би трябвало да изглежда претруфено, но на Елизабет й се стори величествено. Все едно се намираше в дворец или в някой от храмовете, посветени на един от тримата главни Богове, които се почитаха извън Хайрани – Емес, бог на Реда, обикновено изобразяван като силует от бяла светлина; Етрис, богиня на Хаоса – стройна фигура от завихрящи се червени краски – и тяхното дете Ертар – бог на Съзиданието. Обичайно той приличаше на човек – висок, строен, як човек, стискащ сребърно копие. Ну’Ахра най-много се доближаваше до него. Макар изваяното й, женствено тяло да имаше ...