Все си мислеше, че ще е по-голямо. Някой огромен казан, като на вещица. Но това не беше по-голямо от супник. Дори можеше да си представи, че вътре има супа, ако не бе стичащото се сребро по страните му.
- Сложете ѝ маската. – нареди Върховният съдия.
Елизабет подскочи. Маска? Каква маска, в името на Боговете?!
Две силни ръце стиснаха главата ѝ като в преса и я наклониха назад толкова рязко, че вратът ѝ изпука. Беше единият от войниците, които я доведоха тук – Гантел. По сбръчканата му отвратено физиономия си личеше, че предпочита да рови в помията в килията ѝ, вместо да я пипа. Точно в момента Елизабет би живяла в мръсотията. Там поне щеше да е жива.
Запищя и започна да се мята, но ръцете му бяха толкова здрави, колкото и веригите около китките и глезените ѝ.
- Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме! Ще се махна! Ще изчезна! Никой няма да ме види повече, обещавам!
- Това е целта на упражнението, чудовище. – каза Гантел със злорада усмивка. – А сега кажи „а-а-а!“.
Дясната му ръка се премести н ...