До вечеря на другия ден Елизабет си бе спечелила наказание да мете коридорите на храма от никога неизчезващия пясък, а пък Рамая някак си бе успяла да убеди Главният жрец да й позволи да му помага в кабинета й. Естествено, при това положение, Лизи бе избрала да мете коридорът точно пред кабинета му, като прекарваше повече време да наблюдава вратата и да се ослушва за измъчен писък на принцеса, отколкото всъщност да чисти. Един от стражите, назначен да патрулира етажа, вече започваше доста да й се чуди. Скоро щеше да й се наложи да се премести някъде другаде, помисли си и го изгледа вкиснато. Той се ококори леко и си тръгна.
И точно тогава, малко повече от час, след като бе влязла в кабинета, Рамая излезе. И беше скрила нещо под туниката си, точно като някое малко дете.
– Бягай! – каза й, докато минаваше покрай нея, самата тя затичвайки се с всички сили напред.
Елизабет хвърли метлата и я настигна. Щеше да я убие! Съвсем сериозно щеше да я убие!
– Към моята стая! – каза й.
Поведе я наго ...