Нечистите – 35.4

До вечеря на другия ден Елизабет си бе спечелила наказание да мете коридорите на храма от никога неизчезващия пясък, а пък Рамая някак си бе успяла да убеди Главният жрец да й позволи да му помага в кабинета й. Естествено, при това положение, Лизи бе избрала да мете коридорът точно пред кабинета му, като прекарваше повече време да наблюдава вратата и да се ослушва за измъчен писък на принцеса, отколкото всъщност да чисти. Един от стражите, назначен да патрулира етажа, вече започваше доста да й се чуди. Скоро щеше да й се наложи да се премести някъде другаде, помисли си и го изгледа вкиснато. Той се ококори леко и си тръгна.
И точно тогава, малко повече от час, след като бе влязла в кабинета, Рамая излезе. И беше скрила нещо под туниката си, точно като някое малко дете.
– Бягай! – каза й, докато минаваше покрай нея, самата тя затичвайки се с всички сили напред.
Елизабет хвърли метлата и я настигна. Щеше да я убие! Съвсем сериозно щеше да я убие!
– Към моята стая! – каза й.
Поведе я нагоре по стълбите, като сърцето й бумтеше не заради физическото упражнение, а от страх, че Главният жрец ще тръгне след тях. Чувството не изчезна и след като затвори и заключи вратата след Рамая, която задъхана и запотена се просна на леглото й. Елизабет застана пред нея.
– Да не си на пет! Говорихме си за това! Без излишни рискове! Това включва да не крадеш неща от кабинета му!
– Аз… само я взех за малко. – отговори й на пресекулки Рамая, докато се опитваше да си поеме достатъчно дъх. В същото време извади предмета изпод туниката си и й го подаде: – Виж, заключена е с магия.
Беше кутия. Правоъгълна, дълбока дървена кутия. По нея нямаше никакви отличителни белези, освен руната, която вероятно служеше за заключване. И ако се съдеше по тежестта, вътре определено имаше нещо.
– Как я взе? – попита Елизабет напрегнато. – И сигурна ли си, че не те видя?
– Сигурна съм. Гириш ни оставя да почистим, за да е готово за утре. Говорих с Дамила и още няколко момичета. Всички ги е оставял сами да си вършат работата. – Рамая вече беше успяла да си поеме достатъчно дъх, за да не звучи запъхтяно, но погледа й беше светнал, а страните й бяха румени от вълнението: – Кутията беше в един сандък до библиотеката. Щом я видях, разбрах, че трябва да я взема. Втори шанс можех да нямам, Лин, а тя със сигурност е важна. Нали?
Лизи я изгледа криво, основно защото и тя би направила същото. Седна до нея с кутията в ръце и й каза:
– И все пак си на пет.
– Не съм. – отговори й принцесата и се намести до нея, гледайки любопитно: – Можеш ли да я отвориш? По „неправилния“ начин?
Елизабет затвори очи и протегна атмата си. Доближи я много внимателно до магическата ключалка и само и единствено това я спаси. Девойката я пусна на земята, а електричество припука по дървото, оставяйки черен отпечатък по камъка на пода. Ако бе натиснала с магията си, ако дори се бе допряла с нея…
– Да кажем, че не.
– Какво ще правим? – попита я Рамая, след като внимателно огледа ръцете й, за да се увери, че не се е наранила. – Как ще я отворим?
Лизи може и да не бе свършила почти нищо, откакто беше тук, но поне някак си се бе натъкнала на хората, които можеха да го направят вместо нея. Макар наистина да й се искаше тя да успее да се справи сама, без да замесва и рискува животите на приятелите си, точно това бе по-голямо от желанието й да се чувства полезна. Девойката се пресегна и взе четката от масата.
– Няма да я отворим ние. Ще повикаме специалист.
Принцесата местеше объркан и доста притеснен поглед от четката към лицето й. Лизи само й се усмихна и отново се концентрира. Магията й се свърза със символа, скрит в дръжката, но девойката си нямаше и най-бегла представа дали е успяла да се свърже с Чарли. Поне не и докато гласът му не отекна в стаята:
– Лиз, всичко наред ли е?
И двете с Рамая подскочиха. Чуваха го кристално ясно – и много силно, сякаш седеше до тях, а не Боговете знаеха къде. Елизабет стисна четката с две ръце и я отдалечи възможно най-много от себе си.
– По-тихо! – каза му.
– Извинявай. – прошепна той. – Добре ли си?
– Да, но трябва да отворя една кутия. Нуждая се от услугите на майстор ключар. Да познаваш такъв?
– Сам няма ли го покрай теб? – попита я в отговор.
– Не. – отвърна, надявайки се Чарли да схване, че това не е случайно. – Можеш ли да дойдеш?
– Да. – потвърди й: – Тръгвам.
Магията се развали и Лизи постави четката за коса обратно на масата.
– Имаш кристал в четката за коса? – ахна Рамая. – Къде успяха да го скрият? И как?
Елизабет не искаше да я лъже, но и не смяташе, че Чарли ще иска някой, особено благородник, да научи, че може да постигне неща само с магия, за каквито обикновено бяха необходими часове или дни ръчно творчество с кристали и заклинания.
– Той просто е много талантлив. – каза й и вдигна рамене. – Бива го в деликатните неща. Като да отключва магически ключалки, без да остави следи.
– Крадец ли е? – попита я почти шепнешком Рамая.
В гласа й не се усещаше отвращение, а някакво възхищение и може би дори копнеж.Това определено не беше стандартната реакция. Елизабет наистина започваше да се чуди какви точно бяха онези книги, които бе взела със себе си.
– Само понякога. – отвърна.
– А през другото време? – попита я веднага и дори сама предположи: – Благородник?
– Не. – и макар да държеше на Чарли, държеше и на Рамая. А в момента тя бе твърде наивна. – Женкар. През останалото време е женкар.
– О! – очите й също се бяха разширили, но след това замечтаното изражение се върна на лицето й. – Аз виждала ли съм го преди? Идвал ли е тук?
На Лизи почти й се искаше да не отговори. Или да я прати да се прибере в стаята си, преди Чарли да дойде.
– Да. – отвърна с нежелание. – Той беше русият мъж, който дойде онзи ден.
– Чужденецът? – повита веднага Рамая със светнал поглед: – Как мислиш, дали е обиколил много места?
Дали леглата се водеха за места? Докато бяха в странноприемницата, всички жени му бяха хвърлили око, а той, като любезен джентълмен, гледаше да им обърне подобаващото внимание. Най-плашещото беше, че много от тях знаеха за другите и не проявяваха никаква ревност. Ако нещо беше истинска магия – това беше то.
Елизабет тъкмо се чудеше как точно да разубеди чисто новата си, съвсем истинска приятелка да забрави за не чак толкова новия й Чарли, когато на вратата се почука. И двете се спогледаха и девойката можеше да се обзаложи, че лицето й е пребледняло, колкото и това на Рамая.
– Кой е? – попита Лизи.
– Аз съм, амара. – отговори й гласът на Сам.
Рамая се отпусна, но Лизи й прошепна остро:
– Скрий кутията!
– Но това е капитанът, нали? – попита я учудено далширата, като в същото време все пак пъхаше кутията под възглавницата.
– Просто не казвай нищо за това пред него, става ли?
Елизабет не дочака отговор, ами изтича до вратата. Приглади косата и дрехите си с ръка и отвори. Както винаги, сърцето й заподскача щастливо, щом се оказа близо до Сам. Не го бе виждала цял ден и сега, въпреки цялото напрежение от кражбата от кабинета на жреца и от вечното подозрение, че всяка следа може да води към нейния убиец, вместо към този, когото искаше да намери, усмивката самичка кацна на лицето й, а в тялото й се разля топлина. Поне докато не осъзна, че не сенките от атешите караха лицето му да изглежда изпито.
– Добре ли си? – попита го, като пристъпи към него.
– Да. – отговори й Сам. Погледът му, вечно търсещ заплахи, за миг се стрелна над главата й и към стаята зад нея: – Дойдох да ти кажа, че трябва да отида до града, но стражите са инструктирани да патрулират.
Ръцете й застинаха, преди да го докоснат. До града или по задача на Кантората? Или може би бе призован от онази вещица? Елизабет преглътна и се насили да се усмихне.
– Добре.
– Онова, за което ти говорех вчера. Готово е. – отговори й. Наклони глава на една страна и погали нежно бузата й с кокалчетата на пръстите си: – Добре ли си, амара? Искаш ли да остана?
Елизабет потисна въздишката си и желанието да се засмее от облекчение. Отиваше само до Захир.
– Няма нужда да оставаш. – каза му. Даже беше желателно да си тръгне по-скоро… В такива моменти девойката наистина се чудеше дали това между тях е обречено да бъде задушено от всичките лъжи и кръв. Тръсна глава и го погледна. Всичко й се сви, като видя бледото му лице. – Но може би ще е по-добре да помолим Чарли да иде вместо теб?
– Добре съм, амара. – усмихна й се леко, а в същото време пристъпи към нея и я прегърна. Приведе се и прошепна в ухото й: – Нервна си. Всичко наред ли е?
Тя потръпна леко и на свой ред го целуна по бузата, обвивайки ръце около врата му.
– Да. – увери го. Не се стърпя и този път го целуна по устните. Твърде кратко и твърде леко, но имаха публика. Трябваше да е достатъчно. – Радвам се, че дойде.
– Винаги. – обеща й отново Сам и този път той се наведе и той докосна устните й със своите. – Носиш ли гривната ми?
Елизабет протегна крака си настрани и го размърда, карайки трите млечнобели камъчета около глезена й да издрънчат тихо. Късчето черен дим, парче от душата му, си стоеше все така замръзнало в едното.
– Тревожиш се прекалено много. – каза на Сам. – Нищо няма да ми се случи.
Той я целуна още веднъж. Поредното кратко докосване, което само засили глада й за още. Когато се отдръпна от нея, на лицето му се беше изписано колко точно не искаше да го прави.
– Няма да се бавя много. Само няколко часа, но ако ти потрябвам по-рано – ме извикай.
– Няма да ми потрябваш. – каза му и му направи жест с ръка да тръгва. – Ще се видим после.
– До после, амара. – помаха й и най-сетне тръгна.
В мига, в който Лизи затвори вратата, Рамая каза:
– Мислех, че с капитана работите заедно по откриването на убиеца.
Елизабет направи гримаса. Знаеше накъде отива този разговор.
– Така е.
– Тогава защо го отпрати и скрихме кутията? – Лизи вече се чудеше какво да й отговори, без да й разкрива истинските си опасения и мотиви, когато изведнъж всичките й притеснения се оказаха излишни. Рамая се удари по челото с ръка. – Много съм глупава. Искаш да го оставиш в безопасност, в случай, че нещата се объркат и Главния жрец ни разкрие. Така капитанът ще може да продължи търсенето и да хване убиеца, нали?
И това бе момента, в който Елизабет осъзна точно колко лицемерна е. Ако беше добра приятелка, щеше да й каже поне част от истината – че Сам работи за някой, който няма интерес убийствата да се разкрият. Че самият той може да бъде принуден да прави неща, които не иска. Че ще е най-добре тя да стои по-далеч от него и да не му се доверява твърде много. Защото нейната способност попадаше в търсената от онази вещица категория. А ако Елизабет се окажеше права – това, че е принцеса, нямаше да я пази още дълго.
Но не й каза нищо от това. Щеше да има твърде много въпроси, на които не искаше да отговаря, за да не постави Сам в опасна ситуация. Ако Рамая научеше дори малко от истината, щеше да каже на брат си, а той, за разлика от сестра си, не беше романтик. Щеше да го залови, но никога нямаше да стигне до това да го измъчва или убие. Сам щеше да се измъкне, а след това или щеше да е принуден да изчезне, или тя щеше да реши, че провалът му е твърде сериозен, за да му позволи да живее.
Отказваше да го загуби. Не можеше да рискува.
Кимна и се насили да се усмихне.
– Нещо такова.
– Добра идея. – похвали я Рамая, но явно разчете ноудобството й грешно, зашото побърза да я успокои: – Спокойно, всичко ще бъде наред и никой няма да бъде хващан. Ще видиш. Имам предчувствие.
– Е, да се надяваме, че ще заловим поне този, когото трябва…
Прекъсна я почукване по прозореца й.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay