Момичето бе загубило гласа си отдавна, но продължаваше да крещи без звук.
Този път Малора не й бе наредила да мълчи, а се наслаждаваше на болката й. Бе поставила пръсти на слепоочията й, а смрадта на магията й достигаше дори до човешките ноздри на Сам. Опитваше се да постигне някакъв положителен резултат от часове, но за Казра бързо бе станало ясно, че и този експеримент ще бъде провал. Каквото и да се опитваше да направи със Сенките, които му нареждаше да й води, винаги протичаше по един и същи начин. Първоначално вещицата се радваше на новата си играчка, наслаждавайки се на ужаса, който будеше в нея. После пристъпяше към работа с оптимизъм, който много скоро преминаваше в раздразнение, защото усещаше, че нещата не вървят. Въпреки това тя продължаваше, докато най-накрая не се примереше, че и тази Сянка я е провалила. Тогава или я превръщаше в мора, или я убиваше.
Едно и също. Седмица след седмица. Година след година. Сам дори не можеше да си спомни вече от колко десетилетия го изпраща ...