По някое време двамата бяха заспали, само за да се събудят в съня, където продължиха там, където бяха спрели. Изминаха седмици, в които двамата се разхождаха из спомените му за различни градове. Понякога просто седяха на дивана в стаята й в имението му на скалите и си говореха. Често бяха в леглото. И двамата усещаха, че времето им заедно изтича като пясък между пръстите им и отчаяно се мъчеха да грабнат възможно най-много. Сам би я задържал завинаги тук, където нищо не я заплашваше, но скоро усети как съня се разпада около него. Въздухът около тях се набръчка, сякаш беше вода, в която е хвърлено камъче, след което всичко се разпадна и той се събуди от болка в главата. Франк бе кацнал между тях на възглавниците и усърдно го кълвеше по челото, докато грачеше силно и го пляскаше с крила.
– Буден съм. – обяви недоволно. Птицата го клъвна още няколко пъти, преди да го плесне с крилото за последно. До него Лизи дори не беше докосната с перо. – Подмазвач.
В отговор гарванът подскочи по възглавницата от другата страна на главата на Елизабет, която тъкмо търкаше сънено очи.
– Може би е, защото го галя. – каза и направи точно това. В следващия миг обаче осъзна какво значи присъствието на Франк и седна стреснато в леглото. – Нещо се е случило с Чарли.
– Събудил се е. – потвърди й с прозявка Сам. – Добре е или Франк вече щеше да ми е изкълвал очите, вместо да седи така и да ти се умилква.
– Трябва да идем да видим дали всичко е наред. – каза Лизи и отметна завивката. – Може да има нужда от нещо.
Тя грабна ризата му и я закопча набързо, а през това време той се обу. Франк излетя от леглото и кацна на рамото й с доволен крясък, след което двамата отидоха в съседната стая, където Чарли беше приседнал в леглото. Беше с разрошена коса, сенки под очите и определено можеше да поспи още няколко часа, ако уморената му физиономия беше някакъв индикатор, но бе буден. Лизи му се усмихна.
– Изглеждаш ужасно. – изказа заключението от огледа си на глас Сам.
Чарли го изгледа изпод поувехналия си перчем и изсумтя:
– Ако си махна ризата, и аз ще съм ръмбест като теб.
Елизабет въздъхна раздразнено и цапна леко Сам по корема, преди да побърза да седне до мошеника и да му налее чаша вода.
– Как си?
– Гладен. – отговори й с усмивка Чарли. – Избра ли ми хубав десерт?
– Ъм… – заекна тя и се постара да не поглежда към Сам. – Не още. Но имам нещо на ум.
– Ще ми хареса ли?
– Да, Сам готви вкусно.
Чарли се разсмя леко.
– Добро измъкване, дечко. – пресегна се и разроши косата й. – Особено когато не те бива много за лъжец. Но не се тревожи – ще те науча.
– Няма да я учиш на нищо. – пристъпи към тях начумерено Сам.
– И ще станеш почти толкова добра, колкото мен. – продължи Чарли, сякаш изобщо не беше чул изръмжаването на Казра.
Лизи въздъхна тежко.
– Накрая наистина ще се окажа в улична банда.
– Тогава ще трябва да те науча на още неща. – каза замислено Чарли.
– Не, няма. – отсече Сам.
– Защо не? – попита го Флетчър. – Това са полезни умения.
– Защото аз ще я науча на тях.
И Чарли, и Лизи го изгледаха.
– Ти? – изсмя се мошеникът. – Ти само можеш да си мечтаеш да си наполовина толкова добър като мен.
– Явно ще живееш, щом и илюзиите ти се завърнаха.- подсмихна се Сам.
– Какви илюзии? – Чарли докосна с длан гърдите си. – Този талант ми е даден свише! За да го споделям! – усмихна се ехидно и посочи Лизи. – В случая – с нея.
– Споделяй го с някой друг и я остави на мира.
Елизабет плесна с ръце.
– Добре, стига толкова! – пресегна се и побутна леко Сам. – Отиди да направиш нещо за хапване. – при това Флетчър скръсти ръце на гърдите си и се ухили самодоволно, така че тя побутна и него по крака. – А ти престани да се заяждаш.
– Не я учи на нищо, докато ме няма. – заяви му Сам и излезе от стаята.
– Виждаш ли? – попита я нещастно Чарли: – Той се заяжда с мен! Обвиняваш ме несправедливо.
– Не вярвам, че е възможно да бъдеш обвинен несправедливо. – заяви му тя.
– Нараняваш ме, дечко! – Чарли постави театрално ръка на сърцето си: – Никакво доверие ли нямаш в мен?
– Не. – отсече Лизи.
Той се ухили насреща й с одобрение и пак посегна да разроши косата й.
– Добре. Бързо се учиш.
Франк изграчи ядосано от рамото й и я накара да подскочи.
– Сам, остави ми пилето на мира! – каза строго Лизи.
Гарванът наклони глава, гледайки я осъдително, след което в черните му очи остана само любопитство. Изтърска пера и изви глава, за да почисти с клюн тези на крилата си.
– Явно и с кражбите се справяш добре. – заключи Чарли.
Елизабет го изгледа криво и погали птицата, която щракна нежно клюн около показалеца й.
– Не е кражба, а отвличане. – обяви. – И дори това не е, когато отвлеченият иска да е при теб.
– Най-добрите отвличания се получават точно когато жертвата желае да я отвлечеш. – сподели й Чарли.
– Искам ли да знам дали говориш от опит?
– Винаги говоря от опит.
Тя поклати глава с крива усмивка, на която той отвърна. По някаква причина с появата на трапчинките му, лицето ми изведнъж й се стори дори по-бледо и изпито, тъмните кръгове под очите му – по-дълбоки. Това, което направи днес, му бе коствало много повече, отколкото той сигурно някога щеше да признае. Беше им дал по-голям шанс да успеят да освободят Сам, но Лизи не знаеше какво би правила, ако го бяха загубили днес.
Приближи се още малко до него и въпреки протеста на Франк, който излетя и кацна недоволно на облегалката на стола, прегърна внимателно Чарли.
– Сигурен ли си, че си добре? – попита го.
Той веднага обви ръце около нея и я притисна към себе си.
– Сигурен съм, дечко. Не се тревожи.
– Не мога да не се тревожа. Особено пък за теб.
– Защо точно за мен?
– Защото те обичам. – каза му и добави: – Но най-вече, защото си шемет.
Чарли въздъхна тежко, преди да я стисне малко по-силно и да обяви:
– Тъкмо кажеш нещо хубаво и го развалиш. Това трябва да си го научила от него. – и отпусна прегръдката си, колкото да може да я погледне развеселено: – Но спокойно, дечко. И аз те обичам и затова ще ти помогна да премахнеш и този вреден навик.
Лизи се подсмихна.
– Вредният навик е малко тежичък, за да го премахнеш толкова лесно. Да не говорим, че няма да съдейства.
– Звучиш така, сякаш не искаш да се отървеш от него… – изгледа я подозрително.
– Какво да направя? – повдигна рамене тя. – Привързвам се лесно.
– Тогава е добре, че и той те харесва. – усмихна й се мошеника.
– И че носи храна за всички. – обяви Сам и се вмъкна в стаята, балансирайки няколко чинии, подредени и върху двете му ръце.
Елизабет веднага скочи да му помогне.
– Трябваше да ме извикаш. – каза му и взе две чинии, доста изненадана да открие, че мъжът й всъщност не използваше магия, за да ги закрепи.
– Не беше нужно. – уведоми я и остави пържолата на Чарли на нощното шкафче до него. Останалото разтовари върху писалището. – Има и супа.
Флетчър взе чинията с пържолата и очите му се ококориха, като видя колко дебела е.
– Не мислех, че всъщност ще ми направиш.
– Нали си я поръча?
– Да, но очаквах да ми сервираш препечен джирд или маринован скорпион. – отвърна Чарли.
– Няма джирди в къщата, а скорпионите свършиха. – обяви му Сам и му връчи прибори.
Мошеникът ги взе, все още видимо леко озадачен. След малко обаче се ухили и любезно напомни:
– Мисля, че си поръчах и сандвичи?
– Няма ли да ти дойде много?
– Не забравяй и за десерта. – каза му напевно Чарли, докато забождаше вилицата в центъра на пържолата.
– Не бих си и помислил. – отвърна кисело.
Сам се върна само след няколко минути, понесъл още две чинии – едната с няколко сандвича, а другата – с кексчета.
– Поръчката Ви е изпълнена. – обяви театрално, преди самият той да си вземе сандвич. Отхапа половината, кимна доволно и обяви: – И никак не е лоша.
Флетчър вече бе погълнал лакомо половината пържола пред развеселения поглед на Лизи. Дори не си правеше труда да я реже, а просто отхапваше големи парчета, от което устата му беше омазана като на малко дете. Сега тъкмо дъвчеше поредното и изломоти нещо неразбираемо с пълна уста.
– Мисля, че и той започва да осъзнава, че когато е идвал на вечеря при нас, не е било вкусно по случайност. – Елизабет се усмихна на Сам.
Той се опита да прикрие колко приятно му стана от комплимента, като доста неуспешно се престори на скромен:
– Храната винаги е вкусна.
– Не мисля, че си отсядал на местата, където аз съм отсядал. – обади се Чарли, след като преглътна.
През следващите няколко минути хапваха и си говореха. Вкусната храна определено върна малко от цвета в лицето на Флетчър. Бъбривостта му също се завърна, но си личеше, че ще му е необходимо още време, за да се изправи на крака. Въпреки това дружно решиха, че един душ в момента не само ще му се отрази добре, но си е направо наложителен. Сам се изправи, за да му намери дрехи, но Лизи го спря.
– Ти направи вечерята. – каза му и излезе.
Чарли наблюдава развеселено как приятелят му гледа след нея. Една бръчка винаги се появяваше на челото му, все едно беше недоволен, че трябва да е далеч от нея. Тази бръчка сега му се стори малко по-дълбока, а погледът му – разтревожен.
– Да не се притесняваш, че ще ми даде любимата ти риза на маргаритки? На мен ще ми стои по-добре и без това.
Сам откъсна поглед от вратата. За части от секундата през главата му преминаха всички „за“ и „против“, преди да погледне към все още бледият мошеник. Изобщо не искаше сега да го товари с още проблеми, но друга възможност можеше и да не му се отвори. Трябваше да е сигурен.
– Може да ти се наложи да грабнеш Лизи и двамата да се скриете някъде, докато не измислиш как да ме спреш.
Чарли седна по-изправен в леглото.
– Да те спра да направиш какво? – попита напрегнато.
– Да я отведа.
Двамата се спогледаха. Флетчър вече ясно виждаше страха в очите му. Никога преди Елизабет не бе виждал нещо подобно у Казра, но напоследък го срещаше все по-често на лицето му. Тя го бе научила и на това. Честно казано, беше напомнила и на Чарли за него.
– Ще се погрижа. – обеща му.
Сам кимна. Помълча няколко мига, след което му призна нещо, което не бе вярвал, че ще направи пред някой, различен от Лизи:
– Не мисля, че мога да умра, но Сенките могат да ме ранят. Мога да бъда затворен. Желязото…
– Проблемът въобще няма да е как да те задържа, а как да задържа нея, Сам. – прекъсна го Чарли и погледна към вратата, преди да прошепне: – Велахе по име ли я поска?
– Не.
– А знае ли коя е?
Откакто Малора поиска това от него, Сам ровеше из спомените си за всички разговори, в които вещицата е говорила за Лизи. Най-ясно се открояваше този по време на Лунния фестивал, където двамата с незима обсъждаха дали да не я вземат в покоите си. Пред него. Сам беше готов да си заложи главата, че го е направила, само за да му покаже, че вече е научила коя точно е жена му. Мисълта го смразяваше отвътре, както нищо не бе успяло през целия му живот.
– Няма много чужденки в Ан‘Налат, които да пречат. – успя да каже, стъпвайки буквално на ръба на забраната да не разкрива информация за поставената му задача.
Чарли въздъхна и потърка лицето си.
– Трябва да я убием, Сам. – каза след малко. – Скоро.
Сам нямаше как да бъде по-съгласен с това. Тогава Елизабет се върна и той се постара да изтика тревогите си назад в съзнанието си, където тя нямаше да ги усети.
– Нали не си му дала любимата ми риза?
Тя спря на прага и сведе поглед към дрехите в ръцете си.
– Имаш любима риза?
– Даже две. Тази на теб ми е даже най-любимата от всички.
Елизабет завъртя очи и влезе в стаята, а пък Чарли се усмихна измъчено.
– Предлагам да запазиш най-любимата му риза върху себе си.
– Не искаш да го разстройваш?
– Не, не искам да разбирам дали я е маркирал някак.
– А пък аз си мислех, че просто ти харесва да виждаш. – избуча му Сам и скръсти ръце, гледайки навъсено към двамата, сякаш Лизи всеки момент щeше да започне да се съблича.
– Доста съм привързан към това умение, да. – отвърна Чарли.
Сам кимна отсечено и му помогна да стане, докато Лизи се суетеше около тях. Вървеше след тях, протегнала ръце, за да хване мошеника, ако залитне по пътя до банята, а след като той им отказа категорично каквато и да е помощ вътре, остана да обикаля покрай леглото му. Когато Чарли благоволи да излезе, беше почти завлечен обратно в леглото, откъдето тя не помръдна, докато мъжът не заспа.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay