Навсякъде из двореца се разхождаха слуги или други гости и обитатели, но етажът, където бе стаята на Рамая, бе напълно празен. Тамеш им обясни, че са я преместили в крилото за гости, тъй като не е могла да изтърпи дори присъствието на сестрите си в съседните стаи. Нейната стая бе в дъното на дългия коридор, а двама гвардейци пазеха стълбището към етажа. Лизи разпозна лицата им от вчера. Все още имаха драскотини и синини, но явно се чувстваха достатъчно добре, за да изпълняват дълга си. А и след смъртта на толкова много от тях, вероятно нямаха кой да ги смени. Мъжете отдадоха чест на далшира, а очите им бяха заковани в Елизабет с нещо подозрително напомнящо… благоговение. Тя все още не можеше да възприеме, че някой би я мислил за преродено божество, но вниманието им сега й показа, че Тамеш не я бе излъгал.
С тръгването по коридора, Лизи ги изхвърли от ума си. С всяка крачка, която я приближаваше към приятелката й, се стараеше да забави дишането и пулса си, да изхвърли всякакви тревожни мисли от ума си и да държи атмата си под абсолютен контрол. Въпреки това страхът, че ще провокира без да иска Рамая и така само ще влоши нещата, отказваше да я напусне. Изкушаваше се да помоли Сам да говори с нея, тъй като се владееше много по-добре от нея, но знаеше, че трябваше да го направи тя.
Тамеш бе стиснал юмруци до тялото си и стойката му ставаше все по-напрегната, колкото повече се приближаваха. Искаше й се да му каже да се успокои, но знаеше, че ще е невъзможно. Трябваше да измисли как деликатно да му обясни, че емоциите му влияят на Рамая много повече, отколкото преди, така че той да не се чувства отговорен или виновен за изблиците й на гняв. Преди да успее обаче, тримата стигнаха дървената врата. Тамеш извади ключ от джоба на шалварите си и го завъртя пред себе си. Изражението му потъмня съвсем. Пое си дъх и почука.
– Щурче? – повика я ласкаво. – Елизабет е тук. Искаш ли да я видиш?
– Не. – чу се съскащият й, приглушен от вратата глас.
Елизабет пристъпи към вратата.
– Рамая, возих се в асансьора и слушах истории как хора са били размазвани в него, за да те видя. „Не“ не ме устройва.
– Не искаш да влизаш. – чу се едва разбираемо отвътре.
– Вече съм виждала колко разхвърляна е стаята ти в храма. Няма да ме уплашиш.
Отговор не последва. Тамеш започна да се обръща към Лизи, сигурно да я отпрати, когато се чу едно плахо:
– Ела.
Елизабет протегна ръка към принца и след малко той постави ключа в дланта й.
– Ще се забавя. – каза им и влезе в стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.
Дебелите завеси бяха спуснати, блокирайки напълно лъчите на обедното слънце. По пода лежаха разхвърляни възглавници и завивки. Някои бяха раздрани и пухът им покриваше килима като сняг. Огледалото на тоалетката в близост до прозорците беше счупено – стъклата му разпилени по пода. Рамая явно се бе порязала, защото Лизи можеше да подуши вече избледняла миризма на кръв. Острият, горчив аромат на страх, отчаяния и гняв бе много по-наситен и тя трябваше да притвори очи за момент, за да не позволи на атмата й да излезе от контрол.
Тихо изшумоляване някъде отляво привлече вниманието й. Не я видя веднага. Беше се скрила в малката дупка между стената и големия гардероб, прегърнала колената си и заровила лице в тях. Лизи бавно тръгна към нея, следейки и за най-малкият знак, че по някакъв начин ще я предизвика. Рамая обаче продължаваше да стои свита. Не помръдна, когато спря пред нея, нито когато коленичи на пода.
– Ще те прегърна. – каза й тогава Елизабет съвсем тихо.
– Недей. – гласът й едва се чу, дори и в тишината на стаята.
– Добре. – Нямаше никакво намерение да я притиска. Искаше само да й покаже, че е тук. – А да ти хвана ръката?
– Искаш ли? – Рамая повдигна леко глава. – Наистина ли искаш да ме пипаш, Лизи?
Вместо отговор Елизабет просто я прегърна силно.
– Никога повече не ми задавай такива въпроси.
Рамая застина неуверено. Няколко мига не смееше дори да диша, но накрая си пое дъх и не усети нищо. Нямаше страх, отвращение, омраза. Не усещаше и никакви чувства от Лизи, освен съвсем леко, едва доловимо притеснение. Това накара очите й да се напълнят със сълзи.
– Аз съм чудовище. – изсъска тихо през нащърбените си зъби.
– Чудовищата се крият в гардероба, а не до него, Рамая. – отвърна наставнически Лизи.
Далширата опря чело в рамото й, опитвайки се да не се разплаче. Това беше първият контакт с някого, който не я заливаше с емоции.
– Той е тесен. – прошепна след малко.
Макар да не бе минало толкова много време от… промяната й, да бъде докосвана й липсваше точно толкова, колкото и да бъде нормална. Ако затвореше и стиснеше силно очи, тук и сега, поне за малко можеше да е Рамая.
– Тесен? – Лизи се изсмя. – По-голям е от спалнята ми!
– Има рафтове.
– Още оправдания. – каза Елизабет и погали косата й. Беше заплетена и едва ли я бе мила от преди да бъде отвлечена, но това бе проблем за друг ден. – Как си? Освен че си навиваш небивалици на пръста?
– Не са небивалици. Усещам всички наоколо и не мога да го спра. А ако са прекалено близко… Чудовище съм, Лизи. Истинско.
Лизи се отдръпна само колкото да я погледне.
– Велахе беше чудовище. – каза й строго и видя как очите й проблеснаха в тъмнината само при споменаването на името й. – А ти… магията ти е разбъркана, това е всичко. Не знам дали процесът може да се обърне, но ще опитаме всичко, за да бъдеш отново добре. До тогава трябва само да се научиш на контрол.
– Нямам никакъв. – призна й отчаяно Рамая.
– Няма проблем. – побърза да я успокои. – Ще се научиш. А ако си несхватлива, сигурна съм, че Чарли ще измисли нещо, което да ти помогне.
– Не. – отсече бързо принцесата. Усети как кръвта й започва да кипи и си пое дъх няколко пъти бавно и дълбоко, преди да каже: – Не и той.
– Добре. – съгласи се внимателно Лизи. – Тогава Сам? Всичко, което знам, научих от него.
– А ти? – попита веднага Рамая. – Ти ще бъдеш ли до мен?
– Разбира се. – усмихна й се. – Само че първо ще трябва да се погрижиш за себе си. Тамеш те издаде, че не се храниш. И че не пиеш дори вода. – тя сведе поглед и Лизи внимателно попита: – Да се самонакажеш ли се опитваш?
– Няма да разбереш. – отговори й тихо и извърна лице.
– Със сигурност няма, ако не ми кажеш.
Рамая се поколеба. Не искаше да признава на никого, но, от друга страна, това беше Елизабет. Ако някой имаше шанс да я разбере и да не избяга с писъци, то това беше тя. Или поне Рамая се надяваше на това. Стрелна я с поглед и смутено прошепна:
– Миришеш вкусно.
Лизи премига и повдигна вежди. После почеса главата си и изсумтя замислено:
– Ти си вторият човек, който ми го казва.
– Вторият? – попита я объркано Рамая.
– Мхм. – в очите й се появи весела искра.
Трябваше й секунда, но накрая далширата първо разтвори устни в малко „о“, а после се засмя леко. Съскащият звук, който излезе, я стресна. Тя покри устата си с ръка и сведе поглед. Внезапно осъзна, че това може би ще е един от последните непринудени, приятелски разговори, които някога ще има. Никога повече нямаше да може просто да излезе навън да се поразходи, да поседне в някое кафене с Лизи или сестрите си или пък да влезе в магазин, за да премери някоя рокля. Беше се променила. Необратимо.
Стисна очи и отново започна да вдишва и издишва бавно. Трябваше да се успокои, преди да е направила нещо, за което ще съжалява.
Когато отново погледна Елизабет, тя продължаваше да седи на пода до нея търпеливо. Все още не можеше да подуши страх от нея. Трябваше да знае, че е в опасност, нали? Започна да оглежда лицето й в търсене на доказателството, но вместо това видя нещо друго. Неуверено вдигна ръка, а когато Лизи не се отдръпна, премести косата й назад:
– Ушите ти са остри. – каза внимателно и погледна приятелката си. – Защо?
Елизабет се поколеба. Не бе възнамерявала да й казва, защото не желаеше да я тревожи допълнително. Повдигна рамо и се усмихна криво.
– Бях ранена лошо и Сам… Той може да ми даде от себе си. Атмата си. – прибра един кичур зад ухото си, така че Рамая да може да го види по-добре. – Този път ми даде много и това е резултатът. Имам и по-остри кучешки зъби, но нямам представа какво друго.
Рамая я гледаше, без да помръдва. Познаваше Елизабет достатъчно добре и й беше ясно, че се опитва да смекчи случилото се, но тя знаеше какво е да те ухапе фантом. Позна и друг вид болка, когато демонът промени същността й. И двете бяха агония, каквато не би изпитала доброволно, освен ако някой, на когото държи, не бе близо до смъртта. А Сам й бе дал „много“ до степен да я промени.
– Лизи… – започна.
Тя се засмя и размаха ръце.
– Нищо ми няма!
Рамая я изгледа скептично и я придърпа в прегръдка. Лизи също обви ръце около нея. Нямаше представа защо изведнъж в гърлото й заседна буца сега, когато снощи и дори тази сутрин се чувстваше съвсем спокойна, но трябваше да се стегне.
– Нямам дори драскотина. – каза й. – Не се тревожи за мен.
– И нищо не те боли? – попита я с подозрение далширата.
– Само главата, когато изпусна атмата от контрол. Ще отнеме време да я асимилирам и май Сам ми е измислил нещо страшно, за да забърза процеса, но иначе съм добре. – отдръпна се малко от нея и й се усмихна леко. – Основно се тревожа за теб. Трябва да се храниш.
Първият инстинкт на Рамая беше да стане и да се премести по-далеч от нея, но после си напомни, че това е Лизи и беше решила да й каже. Затова отново сведе поглед и смънка неуверено:
– Не мога. Мирише ужасно. Всичко, което донесат, е ужасно, Лизи.
– И водата ли?
– Да.
Лизи въздъхна облекчено.
– Слава на Боговете! Бях се уплашила, че се опитваш да се самоубиеш.
– Обмислям го. – призна й дори още по-тихо.
Елизабет побърза да сложи похлупак върху страха си. После направи същото и с гнева си, когато се появи. Можеше да я разбере чудесно. Съвсем доскоро самата тя се бе смятала за чудовище. Все още имаше моменти, в които го вярваше за себе си. Но отказваше да загуби Рамая.
– Знаеш ли, че когато дойдох тук, опитах да скоча през прозореца на странноприемницата, в която бяхме отседнали със страшника? – попита я тихо.
– Защо? – погледна я стреснато далширата.
– Защото в Рива Сенките са смятани за чудовища, а аз открих, че съм такава на един бал, където морите нападнаха. Една от приятелките ми беше разкъсана и много други хора умряха, преди страшниците да успеят да ги спрат. Обвиниха мен. – Лизи замълча. Осъзна, че не бе говорила за това нито веднъж. Не й бе разказала как се бе озовала тук. Бе искала да го забрави. – В Рива наказанието за това, че си Сянка, е смърт чрез посребряване. Оковават те и ти изливат разтопено сребро в гърлото. Аз бях на ей толкова от това да ме убият, когато страшниците ме измъкнаха. Тогава не знаех нищо за тях. Бях им благодарна и вярвах, че искат да ми помогнат, но и те ми обясниха, че съм чудовище и най-доброто, което мога да направя с живота си, е да се бия на тяхна страна срещу демоните. Под което разбирай да ме изпратят на сигурна смърт.
– Това е ужасно. Не могат да правят това. Варвари! – възмути се Рамая. – Ти не си чудовище, Лизи. Никога не си била.
– Ти също, Рамая. – каза й. Приятелката й поклати глава и започна да се затваря отново в себе си. – Не, слушай ме. Опитах се да сложа край на всичко, защото им повярвах. Защото повярвах на онова гласче в главата ми, което ми повтаряше, че съм убиец, нечиста и че не заслужавам нищо добро. Сам ме спря и се радвам, че го стори. Ако не го беше направил, нямаше да те срещна, нямаше да спрем убийствата на жриците, нямаше да спрем Велахе. – хвана я за рамената и я погледна сериозно. – Ти не си чудовище, Рамая. Не си злодей само защото изглеждаш различно. Или поне не е нужно да бъдеш, ако не го искаш. Но ти си единствената, която може да избере какво да прави. Ти си единствената, която може да реши какво означава тази промяна.
Рамая поклати глава. Искаше й се да повярва, но как, когато само преди няколко часа се бе гледала отстрани, докато разрушаваше стаята, без да може да стори нищо? Как, когато имаше чувството, че просто се разтваря в глада, страха и омразата? Да бъдеш Сянка и… това нещо, в което Велахе я бе превърнала, бяха коренно различни неща.
– Аз искам да ям хора, Лизи. – промълви задавено.
– А аз искам да ги убивам. – Рамая я погледна скептично. – Когато спра да контролирам атмата ми, сякаш се превръщам в нещо друго. Някакъв хищник, на който му харесва да убива. Нямам представа защо, а и това не е важното. Опитвам се да ти кажа, че са минали малко повече от двадесет и четири часа, откакто те измъкнахме от тъмницата. Не можеш да очакваш да се владееш напълно толкова бързо. Дай си малко време, преди да вземеш някакво крайно решение.
– А ако убия някой, преди това? – попита далширата. – И го изям?
– Шансовете за това ще намалеят значително, ако всъщност започнеш да се храниш.
– Не мога да ям. – заяви й Рамая.
– Мисля, че можеш. Просто… ще трябва да е малко по-сочно, отколкото си свикнала.
– Няма да ям хора, Лизи. – отсече принцесата и се отдръпна. – Ще умра от глад преди това!
Елизабет хвана ръцете й.
– Вярваш ли ми?

Рамая чакаше в стаята Елизабет да се върне. Чуваше я да говори приглушено със Сам отвън, след като го бе помолила с ума си да донесе нещо. Принцесата изпитваше известно неспокойство. Не заради Сам. Не го мразеше. Бе почувствала ненавистта му към демона и вината, че наранява нея и другото момиче, Меридит. Бе усетила и какво точно му причиняваше всеки опит да се възпротиви на заповедите. И той бе жертва не по-малко от останалите.
Не, тревожеше я блясъка в очите на Лизи, когато изтича да му отвори. Беше намислила нещо, което смяташе за добра идея. Рамая не изгаряше от желание да е обект на добрите й идеи, a когато Елизабет се върна, бутаща една от количките, които прислугата ползваше, за да носят храна до стаите на обитателите на двореца, които предпочитаха да се хранят на саме, реши, че може и да е загубила от себе си, но мъдростта й си бе непокътната. Тогава долови металическия мирис във въздуха. Цялата се напрегна, а сетивата й се изостриха и насочиха върху подносите. Беше истинско изпитание да остане на мястото си, а да не се нахвърли на количката.
– Какво е това?
Елизабет махна капака на първото блюдо, разкривайки дебело парче месо и малка бележка. Взе я и я прочете на глас:
– Това е агнешко. – погледна към Рамая. – Искаш ли да дойдеш да видиш и останалите?
Далширата се поколеба няколко мига, преди да се изправи и предпазливо да се доближи до Лизи.
– Агнешко?
– Сочно. – усмихна се подкупващо Елизабет и побутна чинията към нея.
Рамая огледа щедрото парче кърваво и напълно сурово месо. Устата й се напълни със слюнка. За първи път от промяната подушваше нещо, което й миришеше апетитно и то беше сурово. Посегна към чинията, но се спря в последния момент. Само животните ядяха сурово месо. Те и чудовищата. Ръката й трепна, но Рамая успя да се овладее достатъчно и дори да отстъпи.
– Не може да се яде така.
– Мислех, че в Хайрани сте по-свободомислещи. – изгледа я Лизи и с въздишка посегна към месото.
Рамая бързо грабна чинията от ръцете й.
– Няма да го ядеш!
– Или ти, или аз, принцесо. – каза й и отвори капака на следващото блюдо.
– Не можеш да правиш така! – възмути се Рамая. – Никой не прави така!
Елизабет вирна брадичка, грабна месото и го захапа под шокирания поглед на далширата. Кръвта пръсна в устата й и й се наложи да се пребори с желанието да повърне, но в крайна сметка успя да откъсне малко парче. Сдъвка го точно веднъж, преди да реши, че няма шанс да го направи втори път и да го глътне цяло. Опита се да спре тръпката от гнус, изчака секунда да се увери, че няма да види за втори път хапката и спря погледа си върху приятелката си, която я зяпаше с отворена уста.
– Ти го отхапа. – успя само да каже далширата. – Наистина го отхапа.
– Да. – каза и кимна към чинията в ръцете й. – А сега е твой ред. Яж.
Рамая сведе поглед към месото, което продължаваше да й мирише по-апетитно от всички изискани блюда, които беше опитвала през живота си. Щеше ли да бъде толкова лошо да опита наистина? Само малко?
Преди съвсем да е взела решението, вече се пресягаше към къса. Досега само бе виждала сурово месо в кухнята на замъка или по пазарите навън – никога не бе докосвала някое. Това беше топло и лепкаво. Една част от нея веднага се сви от погнуса и настоя да го хвърли някъде, но друга се вълнуваше единствено от божествената му миризма. Коремът й изкъркори, устата й се изпълни със слюнка и в следващия миг тя вече отхапваше, притваряйки очи от облекчение, когато кръвта се стече по пресъхналото й гърло. Рамая успя без усилие да откъсне голяма хапка, която почти не сдъвка, преди да отхапе втора и трета. Дори не си бе давала сметка колко гладна е, докато изведнъж не осъзна, че от месото бе останала само кръвта по пръстите й. Започна да ги облизва, но тогава най-накрая си спомни къде беше и кой стоеше пред нея и като дете, направило някоя беля, сведе поглед и скри ръка зад гърба си. Вече нямаше начин Елизабет да не се отврати от нея – Рамая бе отвратена от самата себе си, но тогава приятелката й просто вдигна капака на следващото блюдо.
– Виж, има и свинско. – каза й. – Така и така сме тук, защо не проверим кое най-много ти харесва?
Рамая не знаеше какво да каже. Онова ужасно стягане в гърдите й започна да намалява, заменено от бързо нарастваща буца в гърлото й. Лизи само я погледна, остави капака и я прегърна силно, оставяйки я да скрие лице в рамото й и да поплаче.

Кон, сърна, коза, магаре, няколко вида птици и дори крокодил и риби – Сам бе донесъл месо от всичко, което се ядеше в Хайрани. Когато се успокои, Рамая опита от всичко, макар от рибата само да вкуси съвсем малко, колкото да се каже, че го е направила. И преди не я бе харесвала особено, като се хранеше най-вече с пилешко. Сега обаче имаше доста явно предпочитание към бозайниците. Лизи просто се надяваше да са достатъчно добър заместител за човешкото месо.
Постояха още известно време заедно и Лизи й разказа за битката с Малора. Рамая й позволи да я среши, като и двете се преструваха, че не забелязват състоянието на стаята. Елизабет нямаше намерение да я притиска. Имаха време, а днес беше една огромна крачка в правилната посока.
Когато далширата започна да задрямва, облегната на леглото, Лизи се изправи.
– Ще те оставя да починеш. – каза й.
Рамая инстинктивно се пресегна и я хвана за ръката, за да я спре, но после се усети и бързо я пусна, като вместо това несигурно я попита:
– Ще дойдеш ли утре?
Лизи коленичи обратно до нея и се усмихна.
– Ще идвам всеки ден. – обеща й и я прегърна.
– Ще те чакам. – прегърна я в отговор Рамая.- Благодаря ти.

Лизи поговори с Тамеш след това. Той просто бе облекчен, че сестра му може да се храни. Обсъдиха какво още могат да направят за нея и решиха, че най-важното е да й дадат време и пространство да се успокои. За съжаление, това щеше да означава да я държат в крилото за гости, далеч от всички останали, но се надяваха, че няма да е завинаги.
Меридит, от своя страна, явно също бе решила, че има нужда от усамотение и отказа среща с Елизабет. Лизи не вярваше това да е единствената причина. Сам я бе изтезавал, а после тя бе видяла как я отнася на ръце. На нейно място също щеше да се опитва да стои възможно по-далеч и от двамата, така че не възнамеряваше да я притиска, но нямаше и да се откаже. Имаха цялото време на света, за да се опитат да оправят нещата.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com