Елизабет тичаше надолу по стълбите. Гърдите й горяха, а металически вкус горчеше в устата й, но тя продължаваше да се спуска надолу, прескачайки стъпала. Имаше чувството, че никога няма да свършат. Бързаше. Не знаеше за какво, а само, че веднъж вече бе закъсняла и този път трябва да стигне навреме.
Изведнъж се оказа пред металната врата на партера. Отвън можеше да чуе гласове. Сам. Сам беше там.
Натисна дръжката и дръпна. Вратата едва се помести. Лизи изруга и пъхна пръсти в процепа, дърпайки вратата с две ръце. Имаше усещането, че мускулите й се късат, а вкуса на кръв в устата й се засили, но най-накрая проклетата врата се отвори достатъчно, за да може да се мушне навън. За момент светлината на слънцето я заслепи. Тя заслони очи, търсейки Сам по гласа му. Постепенно погледът й се проясни и дъхът й секна.
Камата от лунен камък отделяше своята призрачна светлина дори в такъв ярък ден. Кръвта по нея искреше дори по-силно.
Томи отстъпи от Сам. Мъжът й вдигна ръка към гърдите си объркано, докосна зеещата рана и се намръщи на това колко червени бяха пръстите му.
Писъкът заседна в гърлото й. Опита да помръдне, да затича към тях, но бе като уловена в капка кехлибар. Помъчи се поне да прехапе бузата си отвътре, за да си пусне малко кръв, но тялото й отказваше да съдейства. Можеше единствено да гледа как Сам се свлича на колене, а после пада назад по гръб.
Не, не, не! Не отново! Богове, моля ви, не отново!
От тялото се отделяше нещо черно, което се извиваше като дим нагоре. Същността му започна да приема форма, но тогава Томи протегна ръка напред. В дланта му имаше перла и просто така тъмнината започна да се просмуква вътре в нея, докато не остана нищо.
Болката в гърдите й я задушаваше. Дори не можеше да изплаче.
– Наистина ли мислеше, че тази приказка има щастлив край? – прошепна някой до ухото й.
Малора пристъпи напред, разтягайки тези кървавочервени устни в жестока усмивка. Жълтите й очи искряха весело, когато повдигна дясната си ръка. В нея имаше сърце и кръвта от него напояваше дългите ръкави на червената й рокля, капеше на земята с тракащ звук.
Трак-трак.
Лизи знаеше, че това е нейното сърце. Че това е причината за болката в гърдите й. Докато гледаше към тялото на Сам и как Томи се приближава към тях с обожание за демона в очите си, празнината растеше и растеше, поглъщайки я лакомо.
Трак-трак, правеше кръвта.
– Той умря заради теб, нали знаеш? – попита я Малора, оглеждайки сърцето й любопитно. – Даде ти всичко, което имаше, и затова сега не може да се върне. За да живееш ти.
Трак-трак.
– Ти си виновна, че го няма, Ели. – каза й Томас с онази закачлива момчешка усмивка, която тя помнеше. – Не ти ли омръзна всички около теб да го отнасят, докато само ти оставаш невредима? Сигурно и Рамая те мрази.
– Ако е поне наполовина умна, колкото е Меридит, ще я мрази. – съгласи се Малора. Впи дългите си нокти в сърцето й и кръвта оплиска лицето на Лизи. – Защо просто не се…
Трак-трак. ТРАК-ТРАК!
Елизабет си пое остро дъх и отвори очи. За момент нямаше идея къде е, а после разпозна тавана на спалнята си. Силен хлип се изтръгна болезнено от гърдите й и тя се сви на една страна, опитвайки се да се успокои. Сърцето й щеше да се пръсне.
ТРАК-ТРАК!
– Гра!
Франк удряше по прозореца й с човка. Искаше да бъде пуснат вътре при нея, но ако се изправеше, това щеше да даде началото на още един ден. Лизи не знаеше още колко такива дни може да преживее. Щеше й се просто да си лежи тук.
– ГРА! – скара й се гарванът нервно.
Лизи затвори очи за момент и си пое пресекливо дъх. Седна в леглото. Цялата беше вир вода от пот, а възглавницата й бе мокра от сълзи. Като погледна към празното място до нея, те отново потекоха. Тя ги остави.
В крайна сметка Франк бе причината да се измъкне от леглото. Проклетата птица беше толкова упорита и шумна, че сигурно отново щеше да събуди съседите й. Днес просто нямаше енергията да им се извинява.
Щом отвори балконската врата, гарванът веднага влетя в спалнята и кацна на нощното й шкафче. В човката си държеше малка синя мидичка, която сега пусна. Клъвна я два пъти, после погледна към Лизи, изтраквайки с човка. Нямаше представа как точно бе станало, но по някое време Франк бе решил, че ще й носи разни дреболии. Сред колекцията й имаше миди, камъчета, мъниста и медни сиглои. Беше й домъкнал и зъби, но тя не ги пазеше. Птицата не й правеше подаръци безкористно обаче. В замяна очакваше заплащане под формата на фъстъци, месо и яйца.
В началото си беше мислила, че подаръците са някакво съобщение от Сам, но бързо бе разбрала, че са били напразни надежди. Чарли бе потвърдил, че фрагментът от мъжа й го няма. Гарванът си бе най-обикновен гарван.
– Да видим какво имаме днес. – каза му Лизи и тръгна към кухнята.
Франк прелетя покрай нея с развълнувано грачене и кацна на кухненския плот точно под студения шкаф. Въпреки тежестта, която сякаш теглеше тялото й надолу, Елизабет се усмихна леко на лакомията му и почти не се засмя, когато скочи на главата й, за да види какво ще извади тя. Шкафът беше почти напълно празен. Не си спомняше съвсем кога последно е ходила на пазар. Преди да замине, Чарли й носеше продукти поне веднъж в седмицата въпреки протестите й, но от тогава бе минал малко повече от месец. Преди две седмици бяха говорили последно. Тогава й каза, че е пристигнал където и да беше пратен и за известно време може да не е на линия. Успокои я, че не очаква опасности, докато е там, но дали беше вярно – Лизи нямаше как да знае. По-голямата част от нея се притесняваше въпреки уверението му, но една малка все по-често започваше да й нашепва, че може би не й вдига нарочно, защото му е омръзнало от нея. Ако беше така, тя не можеше да му се сърди. Не и когато седмица след седмица не бе правила нищо друго, освен да плаче. Помнеше, че го бе търсила през няколко часа, за да пита дали е открил нещо и дали не си е спомнил някое друго скривалище. Нямаше против да бъде и в друг град – тя бе готова да иде и на края на света, ако трябва.
В крайна сметка извади от хладилния шкаф яйце, което счупи в паничка. Франк кацна на ръба й и започна да кълве жълтъка.
– И гледай да не го разплискаш навсякъде. – каза му Лизи и тръгна към банята.
Вътре съблече ризата на Сам, с която спеше. Дрехите му отдавна вече не миришеха на него, но бяха негови и тя се чувстваше по-добре, като ги носеше. Изкъпа се набързо, а после изтри замъгленото огледало и се погледна. Русата й коса бе прорасла почти до ушите й, а къната, с която се бе боядисвала, за да се впише в Ан Налат поне малко, имаше ръждиво-кафяв цвят. Не изглеждаше добре. И не само косата. Знаеше го. Сам щеше да й се скара, ако я види така.
Лизи си мечтаеше да й се скара.
Започна да се реши. Напоследък тъпа болка се появяваше на скалпа й всеки път, когато мине с гребена на определени места. Все едно си беше ударила главата и й излизаше цицина, но нито се бе удряла скоро, нито усещаше подутина. Сам щеше да й се кара и за това – че не отива при Захир да я погледне. Тя се оправдаваше с това, че няма време. Истината беше друга, но поне за момента Елизабет я държеше скрита някъде дълбоко, където няма да й се налага да я поглежда. Не искаше да мисли върху болезнената празнота, която някак бе погълнала щастието, тъгата, вълнението и всички останали емоции, които едно време бе изпитвала.
Върна се в спалнята и известно време търси чисти дрехи. Бе занемарила прането и купчина с мръсни заемаше единия ъгъл. Трябваше да смени и чаршафите, но само като си помислеше да вземе легена и да започне целия процес, й идваше да легне на пода и да не мръдне от там. Утре, обеща си, като най-накрая намери едно чисто чоли и шалвари. Утре работата по базата на Сам официално приключваше и тогава щеше да се стегне и да се заеме с всичко това. Щеше да й се наложи. Не искаше да остава без работа дълго време.
Като се върна в кухнята, Франк още се бореше с яйцето и, естествено, бе разплискал жълтък и белтък по плота и пода. Лизи определено трябваше да мине през пазара и да зареди някакви неща, с които пилето да не може да изцапа цялата й кухня.
– Не кради нищо, докато ме няма.
– Гра!
Лизи поклати глава и излезе. Пулсът й се ускори още щом заключи вратата на апартамента. Докато стигне тази на входа, дъхът не й достигаше съвсем. Застина с ръка на дръжката, мъчейки се да събере смелост да отвори. Споменът за Сам на земята изригна в съзнанието й толкова реален, че почти можеше да усети миризмата на нощен дъжд, смесена с металическата на кръвта му. Картината се бе запечатала в ума й завинаги. Бе в сънищата й почти всяка нощ. Понякога я обвиняваше. Понякога й казваше да спре да го чака и да живее живота си. Понякога я молеше да има още малко търпение. Винаги умираше, преди да успее да му помогне.
Затвори очи и си пое дъх в опит да изтика паниката. Трябваше да се премести. Осъзнаваше, че това ще е най-добре за нея, но не можеше да си тръгне. Макар да не бяха живели тук дълго време, това бе общият им дом. Тук бяха вещите му. Тук я бе целувал, бяха се смели, беше й правил закуска. Тук бяха заспивали прегърнати. Не можеше да си тръгне. Дори и да болеше. Дори и понякога да имаше чувството, че ще полудее, ако остане дори секунда повече в този апартамент. Затова трябваше да се стегне. Трябваше да диша и да мисли за нещо друго, каквото и да е.
– Яйца, сирене, мляко, хляб. – прошепна и натисна дръжката.
Чарли бе измил кръвта пред входа отдавна, но имаше дни, когато е по-изморена или по-слаба, когато можеше да се закълне, че я вижда засъхнала в пясъка.
– Фъстъци и семена за Франк. Нахут.
Лизи продължи да изрежда какво да купи от пазара довечера, като почти тичешком стигна улицата, стараейки се да не поглежда към мястото, където Сам бе паднал. Докато се отдалечи достатъчно, вече й трябваше още един душ.

Сред море от цветове базата на Сам се открояваше с обикновения си сив камък. Лизи не знаеше дали мъжът й бе целял това, когато бе направил този избор, но всеки ден идваха хора, които да любопитстват каква е тази постройка. Девойката никога не бе сигурна как точно да им отговори. Сам бе искал да даде място на стражите от храма, където да упражняват уменията си и бяха говорили, че ще приемат поръчки за частни охранители например, но тя знаеше, че това щеше да е само началото. След като наеме и обучи достатъчно хора, Сам щеше да започне да ги изпраща на задачи, които не са нито съвсем за Кантората, нито за официална войска. Той познаваше правилните хора или поне имаше информация, с която да… убеди правилните хора да съдействат за всичко това. На Елизабет обаче тези неща й липсваха и с наближаването на завършването на строежа, започваше все по-често да се чуди какво ще прави за тези мъже.
Както Сам бе възнамерявал, на стражите бяха раздадени компенсации от фонд, който убиецът й бе открил. За щастие, вече бе задвижил нещата, така че Елизабет трябваше само да предложи на мъжете да им намери подходяща работа като охранители, строители и различни работници в множеството бизнеси, принадлежали на Ираж. Една част от стражите се бяха съгласили, но по-голяма бяха попитали дали не може да работят за Лизи на строежа, докато капитанът им се върне. Това им желание доста я бе учудило и тя се бе опитала да им обясни, че не й дължат никаква лоялност, но те настояха, че с толкова дърво и ценни материали, вложени в базата, ще е добре някой да я пази. Капитанът щял да ги скъса от лицеви упори, ако не го направят. И това беше. На следващия ден просто се организираха сами на смени и дойдоха. Чарли й помогна да прехвърли достатъчно пари от друга сметка в същия фонд, от който да им дават заплати. Никой не се бе оплакал за сумата, така че тя предполагаше, че са доволни.
Охраната беше само малка част от онова, което всъщност правеха. Повечето имаха някакъв опит в строителството или пък връзки с този или онзи занаятчия, бояджия, стъклар. Всички дървени елементи бяха поръчани от братовчед на Заян, който имал работилница в града. Първоначално й бяха предлагали всичко на една цена, но след като се запознаеха лично с нея, повечето даваха отстъпки. Лизи доста се бе чудила кога пък е станала толкова убедителна в преговорите, докато не чу разговор между стъкларят и калфата му, в който я наричаха Ну’Ахра. Беше подбелила очи с уморена въздишка, но опита й да обясни, че не е никаква спасителка, сякаш само ги убеди дори повече в обратното.
С течение на времето строителите бяха започнали да се обръщат с “авазари” към нея, а пред базата редовно се събираха най-обикновени хора, които искаха да разговарят с нея. Още преди да е приближила входната врата днес, Лизи видя жена, гушнала малко дете, което дремеше на рамото й. Не можа да потисне гримасата си, но от опит знаеше, че няма смисъл да заобикаля към задния вход – там бяха струпани строителните материали и скупчването на хора само щеше да пречи на майсторите. С примирена въздишка продължи напред и съвсем скоро жената я забеляза и затича към нея.
– Авазари! – каза притеснено и се опита да се поклони, докато в същото време придържаше детето и ходеше след Елизабет. – Вие дойдохте!
– Добро утро. – поздрави я Лизи и закрачи по-бързо към входа.
– Авазари, трябва да поговоря с Вас. – продължи да я преследва жената. – Трябва да ме чуете!
– Съжалявам, не мога да Ви помогна.
– Моля Ви! – жената се пресегна със свободната си ръка и я хвана. – Само една благословия, авазари. За детето – да е здраво!
Ако бе поискала някаква помощ за детето, Елизабет щеше да я даде, само че те никога не искаха такива неща. Искаха благословии, искаха да я докоснат за късмет и здраве, искаха да освещава някакви предмети и никакви опити да обясни, че няма такива способности, не помагаха.
Изтегли рязко ръката си и отстъпи назад.
– Не мога да Ви помогна така. – каза й.
Жената пак се пресегна към нея, но преди да се е опитала да я сграбчи, Бахрам се провикна:
– Пазете се!
И двете погледнаха към гласа му и видяха как той и още трима от стражите са понесли маси към базата, които разтоварваха от каруца. Обзавеждането за първия етаж бе дошло.
Стражите минаха между тях и Елизабет веднага се възползва от помощта им, като тръгна до Бахрам.
– Благодаря. – каза му.
– Няма за какво. – усмихна й се стражът, преди нехайно да добави: – Все пак докосването явно й донесе късмет. Заян се беше засилил да хвърля боклуци от втория етаж, преди каруцата да се появи.
Елизабет вдигна глава. От единия прозорец Заян й помаха дружелюбно с парче от дъска. Като осъзна, че я държи, смъкна рязко ръката си и побърза да се скрие.
– Кажи му да не замеря хората със строителни материали. – въздъхна тя.
– Окото му е най-точното в цялата стража. – успокои я Бахрам. – Щеше да уцели пред нея.
Лизи го изгледа криво.
– Имаш късмет, че не съм достатъчно зла да ви измисля малко упражнения за разгрявка.
– Останалите ще са щастливи да потренираме заедно. Нали, момчета?
– Да! – отговориха й в един глас стражите, мъкнещи масите около нея.
Тя се усмихна леко. Мъжете все се опитваха да я включват в заниманията си или да я канят на обяд или вечеря с тях. Тя предполагаше, че е от лоялност към Сам. В началото се бяха опитвали да се изживяват като личната й стража и да я изпращат до апартамента, но тя бързо ги бе накарала да спрат. В резултат сега го правеха тайно, а тя нямаше сърцето да им каже, че ги вижда.
– На обяд чакаме хората да завършат пода на залата за тренировки. – каза му. – Може да пробваме.
– С удоволствие! – побърза да се съгласи Бахрам, под съпровода на изсумтяното съгласие на останалите. Стражът се усмихна леко насреща й, преди по лицето му да премине несигурност. Той си отвори устата да я попита нещо, след което се поколеба и явно смени въпроса си, защото с леко запъване, каза: – Ще ни покажеш ли къде искаш масите или да ги внесем и после ще решиш?
– Да. – кимна Лизи и се насили да се усмихне, надявайки се да не е излязло като гримаса. – И не. Нямам новини от Сам. Съжалявам.
Процесията направи точно две мълчаливи крачки, с които достигна и вратата на сградата, преди Бахрам да обяви:
– Капитанът ще се върне и когато го направи, ще е изумен колко добре се е получило всичко тук.
– Да. – провикна се някъде отзад Фаяз. – И дори няма да правим допълнително упражнения.
Бахрам звучеше толкова уверен. Елизабет им бе казала, че Сам е заминал внезапно. Дори да знаеха, че капитанът им е Ка‘Раим, едва ли щяха да повярват, че ще се върне, след като е бил наръган с магическа кама, която убива демони. Напоследък Лизи се чувстваше глупава, че все още се надява на това.
– Оставяйте ги ето тук. – каза им, сочейки празното пространство пред бара.
Докато мъжете продължаваха да носят масите, Лизи се чудеше дали Сам ще одобри. След като бе говорила и със стражите, решиха да поръчат шест високи маси за по шест стола и четири ниски, около които да нахвърляш възглавнички. Пред бара от тъмно дърво щяха да се наредят още три високи столчета, а на стената до него вече висеше голямо табло, което само чакаше обяви за задачи. Лизи имаше намерение да поръча завеси за големите прозорци, които да внесат повече цвят на фона на сивия камък, но се колебаеше, преди да вземе всяко решение. Трябваше да прави всичко това заедно със Сам. Базата щеше да бъде новото им начало. Първото нещо, което щеше да е негово.
Наложи си да спре да мисли за това, защото иначе щеше да започне да плаче пред всички. Вместо това се зае с почистване на вече готовите стаи. Повечето не бяха обзаведени – само трите, които Сам бе предвидил за пренощуване на мъжете, ако нямат време да се приберат по домовете си. Лекарският кабинет имаше само най-основно обзавеждане. Сам бе мислил да покани Захир да е лечителят им, но за целта първо трябваше да го освободи от службата му в Кантората. Беше й обяснил, че договорът му с Майстора е железен, но той имал начин да го разтрогне. Лизи обаче не знаеше какъв е, нито пък имаше репутацията на опасен убиец, на която да се облегне, за да е по-убедителна, така че щеше да потърси някой друг, ако Сам не се върне преди това.
На обяд решиха да изпробват новите маси в общото помещение. Лизи не беше гладна, но като ги гледаше колко ентусиазирано редят храна, нямаше как да им откаже. Тъкмо бе седнала, когато Паям се приближи до нея с леко притеснено изражение.
– Отвън има един излъскан тип, който твърди, че е адвокат и трябва да говори с теб. Искаш ли да се срещнете, или да го изгоним?
– Адвокат? – Лизи се изправи и тръгна към вратата. Опитваше се да се сети дали има някакви неуредени въпроси, но бе изгладила всичко миналия месец, когато най-накрая получи разрешителното за водоснабдяване. – Каза ли за какво иска да говорим?
– Не. – поклати глава стражът. – Каза, че ще говори само и единствено с теб и с никой друг.
– Искаш ли да дойдем с теб? – Заян се изправи и още няколко от мъжете го последваха. – За всеки случай.
– Той е адвокат, не демон. – отвърна тя с малка усмивка. – Мисля, че ще успея да се справя с него, ако ме нападне с куфарчето си.
Мъжете се спогледаха.
– Добре. – каза Заян. – Но ако имаш нужда от нас – само кажи и ще го изхвърлим от сградата.

Адвокатът я чакаше на стълбите, където Зал му правеше компания и го гледаше лошо. Мъжът бе висок и доста пълен, с черна къдрава коса и още по-къдрава черна брада, които контрастираха с изумруденозеленото му шарвани и белия панталон. В едната си ръка наистина стискаше куфарче, а в другата – кърпичка, с която обираше потта от лицето си, докато хвърляше дискретни погледи към намръщения страж. Щом видя Лизи обаче, лицето му светна и тя си даде сметка, че адвокатът не е много по-възрастен от нея.
– Здравейте. – поздрави го тя. – Искали сте да говорите с мен?
– Вие ли сте Елизабет Шей? – попита я в отговор.
Лизи скри изненадата си, че я наричат с истинското й име. В Хайрани бе известна с друго. Изведнъж дланите й започнаха да се потят. Какво, ако искаха да я изгонят от Лунарата?
Залепи си учтива усмивка и поклати глава.
– Не, съжалявам. Аз съм Лин Бренан.
– Да. Това също. – махна с кърпичката си той. – Няма от какво да се притеснявате, Бренан-азари. Всички е уредено и никой не иска да Ви навреди. Тук съм, за да Ви уведомя за някои промени с Вашите авоари. Има ли къде да поговорим? – погледа му се стрелна за миг към Зал. – На саме?
Авоари? Тя нямаше никакви авоари.
Лизи отпусна съвсем внимателно контрола върху атмата си, освобождавайки едва капка от нея. Тутакси цветовете станаха по-ярки, разговорите на обядващите стражи в залата се чуваха, сякаш е на масата сред тях, а миризмите се смесиха в нещо силно и отвратително. Потта на адвоката я удари право в главата, но преди да отреже връзката си с магията, не успя да подуши и следа от измама в миризмата му.
– Добре ли сте? – попита я мъжът.
– Да. – отвърна Лизи и го покани с жест да я последва вътре. – Кого представлявате, господин…?
– Аарав Палла. – отговори й мъжа. – Адвокат на Расул Ираж.
Ираж. Какво беше направил Сам?
Лизи го отведе в една от стаите на втория етаж. Не беше обзаведена, но беше останала една прашна масичка, върху която строителите бяха рязали дъски и където Палла да постави куфарчето си. Адвокатът огледа стърготините, празните кофи от боя и разните инструменти, които лежаха по пода и внимателно пристъпи покрай тях.
– Извинявам се за бъркотията. – каза му Елизабет. – Още не сме изчистили и обзавели всичко.
– Не се притеснявайте. Винаги е така със строежите. – отговори й любезно мъжа. – Няма да Ви отнемам много време. Просто формалност, която трябва да изпълним, за да може авоарите Ви да продължат да функционират.
– За какви авоари става въпрос? – попита тя предпазливо.
– Както Ви е известно, Расул Ираж Ви е посочил като основен наследник на неговите имоти, бизнес и състояние. В това число влизат както имотите му в Хайрани, така и в другите страни.– отговори й адвокатът, като в същото време извади папка от куфара, която й подаде. – Тук може да видите списък с имотите, в това число и имението на скалите.
Елизабет въобще не беше наясно, че е посочена за какъвто и да е наследник. Със Сам винаги бяха обсъждали как трябва да се представи като племенник или някакъв друг далечен роднина на Ираж и да поеме контрол над имуществото му. Папката обаче бе дебела. Разтвори я и зачете. И се ужаси.
Само в Ан Налат имаше сигурно двадесетина бизнеса, които й бе оставил. Най-голямата книжарница, най-добрата сладкарница, ресторантът, където веднъж бяха обядвали заедно с Рамая, магазини за подправки, за магически предмети… Строителната фирма, която сега работеше по базата. И имаше още не само в Хайрани, но във Фриниа, Рувен и Рива.
Лизи трябваше да се облегне на масата.
– Всичко това е мое? – попита невярващо.
– Някои от нещата ги делите с Чарлс Флетчър, като например работилницата, магазинът за магически предмети и този за подправки и алкохол, както и още няколко други, но да – всичко е Ваше.
Лизи продължаваше да чете. Това бе целият живот на Сам отвън. Бе изграждал всичко това с години, а сега просто й го даваше? Луд ли беше? Тя не разбираше нищо от управление дори на един бизнес, какво оставаше за близо сто? Щеше да го убие!
– Какво… Какви са задълженията ми?
– Няма от какво да се притеснявате. – побърза да я успокои Палла. – Ираж-азари успя да направи много добра система и повечето му бизнеси и сделки се самоуправляват. Почти няма да Ви се наложи да се занимавате с тях, освен ако не желаете. Задълженията Ви ще се свеждат до това да изслушвате желанията на управителите и да подписвате разрешенията, които Ви се сторят разумни. Също така аз и колегите ми сме на Ваше разположение за съвети и помощ, преди да вземете въпросните решения.
Окуражителната му усмивка никак не я успокояваше. Сам наистина трябваше да е полудял, за да й даде всичко това. Как изобщо му беше хрумнало, че е добра идея?
– Кога е променил завещанието? Кога ме е добавил?
– Преди почти година Ираж-азари лично ме извика и променихме предишното му завещание. – отговори й мъжа. – Искам да Ви уверя, че всичко е легитимно и изпипано до последната подробност. Никой няма да оспори правата Ви.
Преди почти година. Вероятно когато бяха решили да изпратят Итен да го убие и той каза, че ще прехвърли всичко, така че Малора да няма достъп до него. Трябваше да е наредил на адвокатите да си мълчат до второ нареждане. Тогава не знаеха колко време ще им отнеме да се отърват от демона. Ако бе научила, че Елизабет и Чарли са наследили всичко, щеше да постави голяма мишена на гърбовете им.
– Флтечър знае ли за това? – попита, докато подписваше разни документи, които Палла й даде.
– От няколко дни се опитваме да намерим Флетчър-азари, за да го уведомим, но засега нямаме успех. Случайно да знаете къде може да го открием?
– Наложи му се да замине по работа. Не знам кога ще се върне. – но със сигурност трябваше да се опита да се свърже с него и да му каже. Малора я нямаше, но щом се разчуеше кои са наследниците, доста хора щяха да се опитат да се доберат до тях по една или друга причина. Лизи подписа и последния документ и го подаде на Палла. – Това е всичко?
– Това е всичко от Ираж-азари. – потвърди й Палла и прибра документите, преди да продължи: – Но има още нещо, което трябва да Ви предам, преди да си тръгна. – този път папката, която извади, бе значително по-тънка, а в другата си ръка държеше продълговата кутия, която сигурно едва се бе събрала в куфарчето. – Това са нещата, които са Ви оставени от Сам Казра.
Палла й ги подаде, но тя не се пресегна да ги вземе. Бе застинала на място.
– От кого? – попита пресипнало.
– Сам Казра. – повтори й мъжът, преди да продължи: – Не е задължително да ги приемате, ако не ги искате. Може да откажете наследството.
– Но той не е мъртъв, той…
– Липсва. – добави много внимателно Палла. – Само че завещанието не се изпълнява само при смърт. Казра-азари изрично беше добавил условието, че ако повече от шест месеца не влезе в контакт с нас, желае то да бъде изпълнено.
Беше й трудно да диша. Трябваше да полага усилие за всеки дъх, да внимава да задържи крясъка, който напираше в гърдите й. Той не бе предвидил смъртта си, каза си. Дори не знаеха, че нещо може да го нарани толкова сериозно преди…
Преглътна.
Не, това трябваше да е завещанието му в случай, че Малора го затвори и не може да се върне при нея. Само това. Не значеше, че е мъртъв. Все още просто… липсваше. Но щеше да се върне. Съвсем скоро. Само трябваше да го почака още малко. Само…
– Шей-азари. – прекъсна я гласа на адвоката, който продължаваше да държи папката и кутията. – Искате ли нещата, или ще ги потърсите на по-късен етап?
Ръцете й сами се стрелнаха към предметите.
– Искам ги.
Палла прочисти гърлото си.
– В папката отново ще намерите списък и описание с имоти, а в кутията има вещи, които е оставил за съхранение при нас.
Адвокатът продължи да говори и й подаде визитка. Лизи издаваше звуци на правилните места и му пожела хубав ден или поне така мислеше. Цялото й внимание бе насочено върху папката и кутията. Една част от нея се боеше да провери какво точно съдържат. Друга се надяваше, че някак си в тях ще има съобщение от него. Че е жив и е добре. Че ако тръгне днес, ще бъдат заедно съвсем скоро. Тя бе готова да иде където и да е само за да го види само още веднъж. Чарли отдавна се бе отказал, но тя всеки ден обикаляше всичките му скривалища и складове и така и не бе успяла да се отърве от проклетата надежда, че ще го намери в някой от тях. Накрая завършваше в онзи в Рибния квартал, където прекарваше няколко минути да се увери, че магиите за съхранение все още работят както трябва и тялото му не е започнало да се разлага, както се бе случило във вече два от складовете му. Той сигурно щеше да си го иска, когато се върнеше. През последните седмици това “когато” неусетно бе станало на “ако” и Елизабет дори нямаше енергията да се смъмри сама, че го мисли.
Ръцете й трепереха сега, когато остави предметите от Сам на прашната маса. Не знаеше с кое да започне. Не знаеше дори дали иска. Това бе завещанието на Сам. Последното му желание за нея. Знаеше, че едва ли си бе представял такава ситуация, когато бе подготвял всичко това, но да получи тези неща? Да разбере какви са? Беше… твърде финално. Пораждаше в нея страх, че ако отвори кутията, ако прочете съдържанието на папката, всичко ще стане истинско и той няма да се върне.
– Това са глупости, Елизабет. – каза си тихо.
Той просто я бе добавил в завещанието си, както я бе включил в изключенията за бариерите на скривалищата и складовете му, и то вероятно месеци, преди да решат да действат заедно срещу Малора. Нищо повече.
Пое си дъх и взе папката. Сърцето й биеше до пръсване и й трябваха няколко секунди да събере смелост, за да я отвори.
Беше й дарил скривалищата си. Апартаментите, не складовете. Елизабет знаеше, че трябва да е трогната, но се мъчеше да се пребори с разочарованието си. Прелисти набързо останалите страници, без да се зачита подробно. Нямаше тайно съобщение. Нямаше каквото и да е съобщение.
Очите й се наляха със сълзи. От яд, осъзна с изненада тя. Не искаше имоти, пари и подаръци. Искаше… Искаше да чуе гласа му. Да подуши миризмата му. Да го прегърне и да се сгуши в топлината му. И ако не можеше да има нищо от това, искаше поне няколко думи от него, нечистите да го вземат!
Затвори папката и я захвърли на масата. Веднага й стана гузно и я изправи. Погледна кутията. Беше от гладка метал без никакви украси с изключение на малката магическа руна за отключване. Лизи подсмъркна, издърпа иглата за коса от рошавия си кок и убоде пръста си. Само капка кръв и механизмът в кутията щракна – дори не бе нужно да активира руната с атмата си. Беше сякаш й казва, че не е нужно да прави нищо друго, освен да бъде себе си, за да достигне до тайните му. Раната в гърдите й се отвори при тази мисъл, затова Елизабет побърза да я изтика настрани. Без да си дава време да се замисля, отвори кутията.
В първия момент не разбра какво вижда, но после видя герба на Рива върху малка синя книжка. И на Фриниа. Паспорти. И банкови сметки. Някои бяха на нейното име, а други – на Лин Бренан. Имаше документи, с които да може да пътува спокойно във всяко кралство. Обзалагаше се, че в която и да е от сметките щеше да има достатъчно пари да живее спокойно където пожелае. Макар да се опита да я спре, горчивината се завърна. Поне докато не видя белия плик на дъното.
Писмо.
Като на сън Лизи го взе с треперещи пръсти и го отвори. Вътре имаше само един лист, прегънат през средата. Бавно, боязливо го разтвори и погледът й се закова върху първата дума, изписана с неговия почерк.
“Каллис”.
Сгъна го трескаво и го прибра в кутията. Затрупа го с паспортите и я затвори, притискайки капака здраво с ръце, сякаш думите му някак щяха да изскочат през него. Последните му думи.
Не знаеше какво й става, защо я хвана страх, след като преди минути се ядосваше, че не й е написал нищо, но не можеше да ги прочете. Не искаше да знае защо й бе оставил всичко това. Не сега. Просто не можеше.
Пое си пресекливо дъх, а после грабна кутията и папката и изхвърча от стаята. Не можеше и да стои тук. Не искаше стражите му да я видят така. Щяха да решат, че нещо му се е случило. Щяха да й задават въпроси. Тя не можеше да им отговори. Не знаеше как.
Те още обядваха, когато слезе при тях. Цялото им внимание се насочи към нея, но тя не се спря по пътя към изхода.
– Трябва да вървя. – каза им в движение.
Бахрам веднага се изправи, а с него станаха и още двама.
– Ще те изпратим.
– Не. – отсече твърдо тя. – И без тайни съгледвачи също. Не и днес.
И да бяха имали някакви протести, Елизабет не остана да ги чуе. Побърза да излезе навън и се затича по улиците. Нямаше представа дали се опитва да избяга от стражите или от паниката, която се бе зародила, когато прочете обръщението му към нея, но не спря, докато не стигна скалите и входа към имперския дворец. Стражите само й кимнаха учтиво, като я видяха, а в асансьора тя се опита да сложи някакъв капак на емоциите си, когато в гърдите й напираше крясък. Стисна очи и се помъчи да изтика спомена за първия път, когато дойде тук. За Сам. В името на Боговете, бе идвала повече пъти сама, отколкото с него, но в момента през ума й преминаваше всяка разменена дума, всяка негова усмивка.
Асансьорът спря и се отвори, но тя не излезе веднага. Правеше упражнението за дишане, на което той я бе научил, за да се справя с паниката си след бала. Постепенно успя да натика емоциите си там, където ги криеше от Рамая. Приятелката й бе напреднала много и бе започнала да се приема, но нямаше шанс да не се провокира от бъркотията, която бяха чувствата на Лизи в момента. Може би беше грешка да идва тук сега, но тя имаше нужда да се види с Рамая. Имаше нужда да не бъде сама и да поговори с нея.
Когато излезе от асансьора, очите й бяха сухи, а дишането – равномерно. Чак сега се усети, че все още стиска завещаното от Сам до гърдите си и за момент контролът й се пропука. Реши първо да мине през кабинета на Тамеш, за да ги остави на безопасно място. Почука и почака отговор, а когато такъв не последва, направо влезе. Него го нямаше вътре, но въпреки това тя остави вещите на един от столовете за посетители. Посещаваше двореца почти всеки ден и двамата с далшира малко или много се бяха сближили около тревогите и грижите за Рамая, така че не смяташе, че ще е проблем. С един последен поглед към вещите, Лизи излезе и се запъти към апартамента на Рамая.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com