Елизабет тичаше надолу по стълбите. Гърдите й горяха, а металически вкус горчеше в устата й, но тя продължаваше да се спуска надолу, прескачайки стъпала. Имаше чувството, че никога няма да свършат. Бързаше. Не знаеше за какво, а само, че веднъж вече бе закъсняла и този път трябва да стигне навреме.
Изведнъж се оказа пред металната врата на партера. Отвън можеше да чуе гласове. Сам. Сам беше там.
Натисна дръжката и дръпна. Вратата едва се помести. Лизи изруга и пъхна пръсти в процепа, дърпайки вратата с две ръце. Имаше усещането, че мускулите й се късат, а вкуса на кръв в устата й се засили, но най-накрая проклетата врата се отвори достатъчно, за да може да се мушне навън. За момент светлината на слънцето я заслепи. Тя заслони очи, търсейки Сам по гласа му. Постепенно погледът й се проясни и дъхът й секна.
Камата от лунен камък отделяше своята призрачна светлина дори в такъв ярък ден. Кръвта по нея искреше дори по-силно.
Томи отстъпи от Сам. Мъжът й вдигна ръка към гърдите си объркано, ...