Две говорещи очи. Две дълбоки езера. Две бездънни вселени. Две искрящи слънца. Един поглъщащ поглед. Болезнено доверие. Искрена преданост. Единственост. И… два угасващи лъча…

…………………………………………………………

  Неделко е само един съвсем обикновен човек над средна възраст. Живеещ в едно още по-обикновено и забутано място, което уж е част от една обща територия, пък е като изоставено, нежелано дете. Захвърлено и забравено, да се оправя както си може. Територията някои я наричат Държава, а захвърленото ù дете, изродено вече в някакъв странен мутант, оцеляващ напук на всички физични и икономически закони, се е приютило между една голяма река и една китна стара планина. Там съществува това място, на което Господ му бе дал прекрасна природа и бе отсекъл: ”Тук ще има много красота и още повече мъка!” И така, в тоя необясним микс от красива природа и хорска мизерия, в мястото, наречено Северозапад, живее Неделко. В едно населено място, което собствените му жители, за да не го нарекат неприлично “Гъ..т на географията”, му казват с иронична гордост “Центърът на вселената”. А то си е все едно – нали? В това “населено” място си има всичко. Има училище, има кино, има пожарна, има поликлиника, има общинска сграда, има интернет, има… да де, има всичко. Но дали е така? Има училище – не и деца! Има кино – не и прожекции!
Има пожарна – да не се налага да я чака някой! Има поликлиника – бъдете здрави! Общинска сграда – леле мале, общинари!
 Та, Неделко там живее. В това местенце. И не се оплаква. Животът му тече съвсем нормално за тия географски ширини. В нормална къща, с нормално семейство, с нормални доходи. Въобще, нищо интригуващо, че да му се отделя някакво по-особено внимание. Е, да! Има нещо по-различно у него, в сравнение с останалите жители, но не е нещо необичайно или невиждано. Имал някога лошо заболяване на гласните струни, днес Неделко е безмълвен. Нее, не че не може да говори. Може! Но няма глас. Един отвор под адамовата му ябълка изкарва въздух, вместо глас и приказката му е като постоянно шептене. Причинява известно неудобство този факт при общуването му, но пък габаритите на мястото, в което живее, се оказват предимство. Просто всички се познават и всеки знае несгодите или недъзите на другите, така че – свиква се. В едно по-особено общуване, Неделко изпитва по-съществени затруднения от лисващите звуци. Я опитайте да обявите “Купа” или ” Спатия”, или “Пика”  без глас! Усещате несгодата, нали? И въпреки това, не може да се губи форма. С глас или без глас, тая страст се поддържа и до днес. Лошото е, когато се повдигне адреналина и трябва да бъдат освободени някои негативни емоции. Всеки може майсторски да го завре на изненадващо място на недалечен роднина, но на Неделко му е трудно, щото колкото и да “вика”, в такъв момент не биха му обърнали внимание. Затова на “спортната маса” до него винаги има по някой алуминиев пепелник, за да не се чупи, разбирате!
  Като всеки един жител на това китно и тъжно място и Неделко си има някакъв парцел земя за собствено ползване. И пак като всеки, и той си има и по някое домашно животно. И като всички изкарва тревопасните на паша, чисти редовно на помийоядните, грижи се добре и за пернатите динозаври. Но най-много си тачи Тинчо. О, да! Тинчо е красавец! С дълга и винаги сресана грива, лъскав, кафяв косъм, с гордо изправена стойка и здрави, като на гладиатор крака, красива, дълга, черна опашка -  той е неговата гордост. Такъв кон рядко се вижда. Но за Неделко той е повече от животно. Той е другар, верен партньор, себеотдаен приятел, на когото може винаги да разчита. И понеже и на двамата им е невъзможно да комуникират със словосъчетания, се разбират много добре само с жестове. Гледайки отстрани, някой би помислил, че връзката им е телепатична. Пък може и да е, кой знае? Тинчо получава всички необходими грижи, които могат да се положат за един такъв разкошен екземпляр. Срещу това се отблагодарява с неуморен, упорит труд. Има някаква необяснима връзка между тях двамата. Но ако някой не проумява това, може би случката от това лято би обяснила всичко.
  Горещ летен ден. Неделко и Тинчо отиват до парцела с люцерна, където Тинчо, спънат с букаги, е оставен да си пасе, докато Неделко окоси ливадата. Нищо работа на пръв поглед. Да, но… поизносеният човешки биоорганизъм не издържа на силната жега и физическото натоварване и Неделко в един момент загубва съзнание и пада. Инфаркт или инсулт? Или както се говори, получава “удар”. След малко идва в съзнание, като усеща влажната  муцуна на Тинчо, с която сякаш разтревожено, добичето го побутва. С некоординирани движения и почти нечовешки усилия, Неделко се докопва до каруцата и дори за него неясно как, се покатерва в нея. Там отново губи съзнание. Идва на себе си след време, но вече… в болницата. Повече от 5 километра, със спънати предни крака, Тинчо връща своя приятел вкъщи…
  Неделко и днес е жив и здрав. Отново играе карти. Не губи чувството си за хумор. Но… заговори ли се за коне, става и си тръгва. Съвсем наскоро двамата пак са били някъде по полето. За да не го товари много, докато слизали от баира, Неделко ходел до коня и го водел. Диво животно обаче, пресича пътя на двамата, Тинчо се изплашил, изправил се на задни крака, каруцата се извъртяла в долчинката до пътя и го повлякла. Когато Неделко отишъл да изправи коня и да изтегли каруцата, Тинчо направил няколко опита да се изправи, но уви! Счупен преден крак. Какво ли не опита Неделко, колко молби отправи на ветеринарния доктор, да направи всичко възможно, но… В края на краищата се убедил, че по-добър вариант от “приспиването” за Тинчо няма. И докато заспи, Неделко бил до него и го гледал…
……………………………………
  Две говорещи очи! Две дълбоки езера! Две бездънни вселени! Две искрящи слънца! Един поглъщащ поглед! Болезнено доверие! Искрена преданост! Единственост! И… два угасващи лъча…