Тя се протегна. Както винаги при всяко нещо, което правеше – нежно и властно. Сутринта беше красива като нея, слънцето надничаше скромно, за да й се полюбува, тих ветрец повяваше, за да й е приятно, някаква птичка цирикаше в храстите, за да й услади настроението…
Типичен ден за нея. Спокойно, хубаво, приятно…
Не бързаше за никъде. И защо? Леката закуска лежеше на преносимата масичка над краката й, трите домашни робота бяха се подредили пред леглото, сведени под ъгъл 45 градуса в почтително преклонение пред господарката, големият екран тъкмо посиняваше – знак, че някоя приятелка я търсеше…
- Милооооу… - измяучи екранът и тя щракна с дистанционното. Беше Лилибета – оная коза, която вчера си позволи да се появи с подобен на нейния тоалет…
- Кажи, милоооу… - приветливо отвърна тя.
- Днес какво ще правиш?
- О, малко ми е скучно… И се чудя…
- Защо, милоооу? Хайде да отидем на шопинг…
- Вчера нали бяхме?
- Да, но в хиперсуперултра биг магазина ходихме. А в макроекстравизионния не сме стъпвали ...