Случайна среща

Обядвах в Texas Roadhouse с приятел, без да правя зло на никого. Стекът беше добър – за верижен ресторант – а и разговорът вървеше. Приключихме вечерята и се приготвихме да платим сметката. Огледах се и видях двойка, седнала през няколко маси от нас. Жената ми се стори леко позната. Винаги, когато видя руса жена, си мисля, че е Лина – моя стара, неосъществена любов, която не бях виждал около пет години. Постоянно се улавям да я търся в лицата на непознати. Последният път, когато я видях, беше когато скъсахме, без наистина да бяхме ходили заедно.

Вгледах се по-внимателно в двойката. Помислих си: Боже мой — това е Лина. На светлината изглеждаше малко променена от годините и уморена, но вероятно беше от осветлението. Замислих се дали да не се измъкна тихомълком, но реших да не съм страхливец и да преборя неудобството си. Навремето ѝ бях казал всичко, достатъчно - че я обичам – дори ѝ бях заявил нахално, че и тя ме обича. Нямах представа какво бих ѝ казал сега. Та, както казах събрах смелост, отидох до масата ѝ и изпелтечих:

– Здрасти, Лина.

Тя се изненада да ме види, тъй като не била идвала в града от години, а аз бях първият познат човек, когото срещнала. Не се впечатлявам много от такива съвпадения – дали са случайност или, както казва Юнг, синхроничност, няма смисъл човек да се чуди. Случват ми се непрекъснато. Мисля, че такива съвпадения се случват на човек, защото подсъзнанието му се мъчи да му каже нещо за себе си, но дали ще се интерпретират по правилния начин в действителност е друга работа. Лина беше с мъжа си – Карл, който беше любезен с мен за малкото неща, които си казахме с него. Говорих предимно с Лина. Не помня почти нищо от разговора – чувствах се сякаш съм под тон мътна вода. Опитах се да дешифрирам какво изпитва, но бе трудно да преценя – нито тя, нито аз можех да се отпуснем пред Карл, все пак. Само различих, че вероятно се беше шашнала от срещата – цялата пребледня, стана като платно. След пет минути разгово ѝ пожелах всичко добро и напуснах ресторанта.

***

Сам имаше уникален талант: винаги избираше страхотни места за хапване. Малки, непретенциозни ресторантчета с хубава атмосфера и добра храна. И тази вечер не беше изключение. Малкият ресторант беше окъпан в приятна, приглушена жълта светлина, келнерите се приплъзваха леко и тихо около малкото маси, а и музиката беше идеална. Бяхме настанени в дъното, но това не пречеше —ресторанчето беше чудесно.

Храната беше великолепна — и моята, и на Сам; бях опитал каквото си бе поръчала и изял прилична част. Макар и с талант да открива такива бижута, Сам не беше голяма в яденето и фигурата ѝ го показваше — висока, стройна, красива жена, която поддържаше форма. Аз съм си пълен — шкембе и така нататък — но Сам май си ме харесваше какъвто си бях. Празнувахме една година заедно. Вероятно имах късмет изобщо да имам приятелка — тъпото говедо, което съм. И още по-голям късмет бе, че тази красива брюнетка може би бе хлътнала по мен, поне такива сигнали ми даваше. Обичах ли я и аз? Миналата седмица бях сигурен — имах онова гъделичкане, топлината в гърдите, когато мислех за нея — ще да е любов. Но сега, на тази среща, мислех за друга жена.

– Хей, мистър Разсеян… – чух да казва Сам.

– Хм?

– За какво мислиш?

– За нищо особено. Почивам си. А ти?

Тя се засмя.

– Изглеждаш ми замислен. Уж си тук, а не си. Къде си?

– В облаците… чакам дъжда…

– Не е смешно.

– Знам. Опитах насила да бъда забавен. Никога не става, когато се напъваш.

Сам ме погледна внимателно.

– Какво става, Роби? Какво има?

– Нищо. Добре съм.

– Сигурен ли си? Чужд си…

– Чужд? – учудих се.

– Да. Последните няколко дни. Познавам те, когато си разсеян, но това е различно. Нещо е променено.

Келнерът дойде и ни прекъсна. Попита за десерт. Поръчахме парче торта и замълчахме. Чудех се какво ми става. Бях в хиперемоционално настроение. Откакто видях жената от миналото си преди два дни. Тогава не знаех какво чувствам, но през следващите дни се будех със стомах, който пари, и топлина в гръдния кош. Осъзнах, че още съм влюбен в онази жена – сянка от миналото, с която дори не бях спал. Преди години поне бях влюбен в нея и нещо се бе закотвило в сърцето ми.

– Сам – започнах. – Ако някога решиш да ме напуснеш, искам да знаеш, че няма да те спра. Обичам те и затова ще те пусна. Няма да те задушавам. Нека си птица — обичам те, но знай, че си свободна. Когато обичаш някой, трябва да си готов да я пуснеш, ако реши да си отиде.

– Искаш ли да си тръгна? – попита Сам тихо.

– Не. Просто… срещнах някого от миналото преди няколко дни. И почувствах силни емоции. Не знам как да ги интерпретирам. Знаеш — една жена, в която бях влюбен едно време. Тя е омъжена, но аз мисля за нея последните дни. Не че съм влюбен сега, но все пак е в главата ми. Мислех, че тогава — когато имах възможност… исках да я запазя толкова силно, че измислях всякакви планове и накрая се скарахме и я изгубих. Ние дори не ходихме наистина. Без секс. Само силни, налудничави емоций. Така, де. Искам да знаеш, че ти си свободна. Обичам те, и ако се влюбиш в друг и решиш да си тръгнеш, няма да ме нараниш. Ще се радвам за теб.

– Ще бъдеш ли с онази жена, ако я виждаш по-често?

– Не знам. Объркан съм. Не знам.

– Каза, че никога не си излизал с нея наистина? Никога не си спал с нея? Роби… – засмя се Сам. – Ти не избираш между мен и нея. Избираш между мен и фантазия. Естествено, че фантазията ще печели. Но ако бъдеш малко с истинската жена, може би няма да ти хареса чак толкова.

– Не знам – казах тихо. – Трябва да се случи, за да разбера. А никога няма да се случи.

– Горкият Роби. Хванал се е за фантазия… Това ли е причината да ми кажеш, че ме обичаш и че ще ме пуснеш, ако искам да си тръгна? За да бъдеш свободен да бъдеш с фантазията си, ако някак си се събереш с онази стара любов?

– Искам да кажа… ако някога, по някаква причина, се случи, всеки трябва да е свободен да си тръгне, нали?

– Да… – каза тя и потъна в мисли. После вдигна глава и с нещо подобно на усмивка каза: – Не се тревожи. Не съм разстроена. Ако твоята любима се върне при теб и решиш, че искаш да си с нея повече от мен, ще разбера. Няма да те гоня. Ще те пусна — като птица в небето.

Чувствах се нелепо. Реших да кажа шега, нещо смешно. Но преди да я кажа, вратата се отвори и влезе дребна руса жена. Точно като Лина. Трепнах и погледнах лицето ѝ — непозната. Обърнах се пак към Сам. Какво исках да кажа? Ах, да… шега.