Беше прекрасна майска утрин. Разни хора крачеха наоколо и бързаха по разните си задачи. Малцина бяха тези, които забелязваха красотата на утрото, а още по-малко бяха тези, които се наслаждаваха на току що събудилата се природа. Вечерта бе валял дъжд и сега улиците и тротоарите бяха чисти. Слънцето блестеше и се отразяваше в малките локвички и подблещяваше възрастната жена, която хвърляше храна на гълъбите. На отсрещната страна на улицата няколко хлапета бързаха към училището. Бяха се заиграли по пътя и сега закъсняваха за час. Продавачката в магазина за цветя допушваше цигарата и гледайки хлапетата си мислеше за времето, когато бе на тяхната възраст. Тя бе израснала на съседната улица и като малка често минаваше от тук. Припомни си за манифестациите, знаменцата и балоните и най-вече за лентата „Отличник“, която с гордост носеше всяка година. Искаше ù се да ги спре и да им каже колко са безгрижни и щастливи, но това желание угасна заедно с цигарата. Преди да се върне в магазинчето тя вдигна глава, затвори очи и остави слънцето приятно да затопли лицето ù. Искаше да си открадне малко за на вътре. Изобщо не забеляза приближаващия се човек, който ядеше баничка и си мърмореше нещо по адрес на кмета. Явно баничката беше вкусна, защото заемаше цялото му внимание. Даже не забелязваше как стъпва в ловичките. А това никак не се нравеше на черния котарак, който с безкрайно търпение оглеждаше насъбралата се вода на тротоара и се чудеше от коя локва да пие. Всъщност и той бе закусил баничка или остатъка от баничка, която бе захвърлена до коша на баничарницата зад ъгъла. Хранеше се често там и затова гълъбите отсреща не бяха голямо изкушение за него. Или може би беше прекалено мързелив. И въпреки всичко беше любимец на продавачката на цветя. А тя го харесваше, защото допълваше магазина и след като човек го гледаше известно време, цветята после изглеждаха много по пъстри и цветни от преди. Също така харесваше и когато беше сама с него. Той никога не й възразяваше. Не се налагаше да му обяснява дали цветята са подходящи за „повода“. Неприятно й беше когато някой дебил поръчва голям и скъп букет само за да се докара пред някое момиче. Същият ефект можеше да се постигне даже и с един откъсан цвят от кестен. Но това си беше друга тема. Беше го казвала много пъти на котарака и той одобрително се потъркваше в нея. Така изразяваше съгласието си. Или несъгласието. И това зависеше от разговора. Затова й беше любимец. Те никога не се караха. А утрото беше прекрасно. Улица „Крали Марко“ блестеше след пролетния дъжд. Преди време името ù беше „Ленин“. За това напомняше само табелка, поставена от носталгично настроен стопанин.

Къщата до цветарското магазинче беше бяла и не се отличаваше от стила на повечето къщи на улицата. Слънцето огряваше прозореца, зад който бяха спуснати плътни завеси. В сумрака трудно се различаваше човешка фигура върху леглото, лежаща в много странна поза. Главата не бе върху възглавницата, краката бяха покрити с копринена риза, а около тялото имаше странна плетеница от завеса, чаршаф и някакви ресни. Това, разбира се, бе Яго. Дишаше тежко и единствената му грижа в момента беше птичката отвън, кацнала на кестена и вдигаща неописуема врява, може би с цел да привлече партньор. Според Яго това беше внимателно подготвен удар срещу него. Всички бяха срещу него. Никой не му помагаше, даже и котаракът отказваше да улови проклетата птица, която причиняваше адски мъки на лежащия в просъница човечец.

Яго беше средно висок, средно сложен мъж на средна възраст. Вписваше се идеално във всяка среда. Имаше леко чуплива коса и светли очи. Беше симпатичен. С неимоверни сили се опита да се изправи. Не успя. Ефектът от този опит беше неописуем. В главата му имаше море, което се бе успокоило от няколкото часа сън, а сега всичко се размъти. „Бурното море“ се дължеше на едно неволно отронило се „не“ от устата му. Такъв беше живота на Яго. Винаги имаше някакво недоразумение между него и останалия свят.

Въпросната вечер започна с една разходка. Все още не се беше стъмнило. Яго обичаше да се разхожда и да размишлява над глобалните проблеми. Можеше да спре глада и гражданските войни. Глад не трябваше да има никъде и никога по света. Това трябваше да е приоритет на всички организации – глобални и локални! Явно не си вършеха работата добре. Яго беше постоянно гладен и можеше да се сметне за представител на една доста голяма група от обществото, следователно имаше хора, които не си вършат работата.

Колкото и изкривена да беше логиката му, все пак имаше някакъв смисъл. И логичното продължение на мислите беше да се издирят кои са отговорните за това хора. Пръв в списъка се оказа продавачката на пуканки, която и представа си нямаше от глобалните проблеми с изхранването, но беше на точното място в точното време с подходящите аксесоари за да раздразни вкусовите рецептори на Яго и по този начин да му причини обилно слюнкоотделяне. И точно в момента, в който изпращаше танковете срещу нея, някой му извика от близкото заведение. Това спаси и продавачката и околните щастливи хора с пакет пуканки в ръка. Яго оттегли мислите си в друга посока – „Огненият Дракон“.

„Огненият Дракон“ беше малко заведение (кафе,кръчма,скара-бира,караоке клуб и др. в зависимост от случая) и се намираше в средата на малко паркче в съседство с един панелен блок. Персонала беше дружелюбен и толерантен към хората, които си носеха мезе от друго място. Всъщност персонала се състоеше от един човек – бай Георги. За него беше важно „сърце да е широко“ и клиентелата го обожаваше. Противно на името в „дракона“ цареше мир и спокойствие, клиентелата се състоеше предимно от интелектуалци дискутиращи доста сложни казуси, а музикалното оформление се осъществяваше посредством стар касетофон, на който беше пуснато радиото. На една от масите седеше един от приятелите на Яго – Симеон, който беше по-известен като Моньо. Той не беше от тези, с които Яго се размотаваше непрекъснато.

Моньо беше обикновен човек на външен вид, но едва ли можеше да се намери по-странен тип от него. Той беше изключително интелигентен и с доста нестандартно мислене. Странно как можеше да се забавлява дълго време гледайки нещо във водата (никой не знаеше какво). Яго харесваше разговорите с Моньо, защото не го натоварваха с ежедневните проблеми, както се случваше с повечето му приятели. Моньо винаги успяваше да даде такава гледна точка, че двамата да се смеят половин час след това. Обикновено се виждаха веднъж или два пъти в месеца, което беше достатъчно да държи Яго в настроение през останалото време.

- Здравей! - ухилено поздрави Моньо – Имам повод да почерпя!

Каза го защото знаеше, че приятелят му нямаше пари за кръчма. Яго кимна с глава, прескочи през градинката и седна на масата. Поръча си бира и двамата потънаха в разговор.

Не след дълго Моньо попита:

- Имаш ли планове за вечерта?

- Защо?

- Една позната прави купон.

- Не нямам планове - каза Яго, въпреки, че знаеше как завършват подобни събития, а се налагаше да става рано на другия ден.

Това „не“ беше в основата на зловещата сутрешна картина. След кратко затишие последва втори опит, почти успешен. И в този момент се случи нещо странно. Яго чу как някой пуска водата в тоалетната. Спомените от вечерта бяха избледнели. Всъщност  не си спомняше нищо. С напрежение очакваше приближаващия силует. На вратата застана едно доста симпатично момиче... непознато... и се усмихваше.

(следва...)